Определение № 1297 от 12.12.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1297 гр. София, 12.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Кристияна Генковска

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002900621 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ 121446665, против р ешение № 154/06.02.2023 г. по в.гр.д. № 2958/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 състав, в обжалваната част, в частта, с която след частична отмяна на решение № 262263/07.07.2022 г. по гр.д. № 11593/2017 г. по описа на СГС, I-4 състав, е осъден ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД да заплати на З. Й. П. на основание чл.288, ал. 1, т.

1 от КЗ (отм.) сумата от 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 25.03.2015 г. в гр. София, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от 13.11.2015 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и не е изложил собствени мотиви досежно правнорелевантните факти по делото. Твърди се, че въззивният съд е придал на Констативния протокол с пострадали лица косвена доказателствена тежест, като е пропуснал, че когато фактът съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа, а в случая протоколът е подписан само от съставителя, по данни за механизма от 1 самата пострадала, без да съдържа неизгодни за нея факти, и не установява механизма на ПТП. Твърди се, че в САТЕ, предвид липсата на данни и доказателства, са направени предположения, които неправилно са приети от въззивния съд като косвени доказателства. Твърди се, че по делото няма доказателства за нито един от елементите на непозволеното увреждане, за да бъде ангажирана отговорността на ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД – няма данни за скоростта, с която се е движело предполагаемото неидентифицирано МПС, нито за мястото на съприкосновение между него и пострадалата. Твърди се, че не е установено именно водачът на неидентифицираното МПС да е имал противоправно поведение, а е възможно да се е движел в пълно съответствие с правилата за движение по пътищата и пътният инцидент да е настъпил единствено по вина на ищцата, или водачът да не е могъл да предотврати удара. Твърди се, че по делото е установено, че не е имало технически причини ищцата да се движи по платното за движение, поради което тя носи изключителна вина за настъпване на ПТП. Твърди се, че въззивният съд не е посочил защо и на база на кои доказателства е приел едни факти за осъществили се, а други е отхвърлил и приел за неосъществили се. Твърди се, че въззивният съд е заявил, че кредитира изцяло заключението на съдебномедицинската експертиза, но не е обсъдил и преценил тази нейна част, в която е посочено, че част от травмите могат да се получат и при падане от собствения ръст на ищцата. Твърди се също, че не става ясно за кои травматични увреждания въззивният съд е приел, че са получени от удар от автомобил и за кои, че са получени при друг механизъм. Твърди се, че въззивният съд, без да притежава специални знания, е игнорирал изцяло заключението по САТЕ и не е приел посоченото от вещото лице, че от техническа гледна точка вина за настъпване на процесното ПТП е имала единствено ищцата, която неправилно се е намирала на платното за движение. Твърди се неправилност на въззивното решение и поради необоснованост, тъй като фактическите изводи на съда не съответстват на установеното от събраните по делото доказателства. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове, или ако се приеме, че на ищцата се дължи обезщетение, то да бъде определено в по-нисък размер.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. За правомощията на въззивната инстанция и задълженията й като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания?

По отношение на този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?

По отношение този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д.

№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 30/13.04.2020 г. по гр.д. № 2378/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 180/06.02.2017 г. по гр.д. № 1826/2016 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.

3. Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения?

По отношение на този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953 г. и решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?

Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 103/09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

5. Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 5.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 от ЗЗД? 5.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента на интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по 3 тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.

№ 566/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.

6. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 6.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г.

7. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 117/28.10.2020 г. по т.д. № 1034/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 77/22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

8. По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 от ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? 8.1. По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания па чл. 172 от ГПК?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по т.д. № 4604/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

9. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? 9.1.

При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 9.2. По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 17/63 г., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 19/20.07.2018 г. по т.д. № 1748/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96/29.06.2015 г. по т.д. № 2461/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II 4 т.о., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

10. По въпроса как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание?

11. След като съдебният състав няма необходимите специални знания, той би ли могъл само да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование?

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 240/15.01.2021 г. по гр.д. № 3944/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава също на чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на горепосочените въпроси, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касационната жалба З. Й.

П. подава писмен отговор, в който възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.