Решение № 160 от 16.02.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. П., 16.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Т.И.Т. при участието на секретаря М.М.Д. като разгледа докладваното от Т.И.Т. Гражданско дело № 20221720105265 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.439 от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Р. Г. С., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ***, чрез адв. К. П., срещу „***” АД, с ЕИК***, и адрес на управление: гр.П., ***, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.439 от ГПК, и искане да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата в размер на 4714.19 лева - главница, представляваща стойност на ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода от 01.12.2006 г.до 31.08.2009 r., сумата в размер на 1028.63 лева - законна лихва за забава от 30.01.2007 г., до 05.10.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2009 г. до окончателното й изплащане, както и направени разноски в размер на 239.86 лева, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, и е образувано изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ - С.Б., като му се присъдят сторените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че процесните суми са погасени по давност.

В законоустановения срок ответникът „***”АД не са подали отговор на исковата молба и не са взели становище по предявените искове.

В съдебно заседание ищцата се представлява от адв. П., който поддържа исковете и моли съда да ги уважи, като им се присъдят сторените по делото разноски.

Ответникът в съдебно заседание не се представлява. В депозирана писмена молба чрез ю.к. С. оспорва предявените искове, и моли съда да постанови решение, с което да 1 отхвърли исковете, като неоснователни и недоказани по основание и размер. Молят да им бъдат присъдени сторените по делото разноски.

П. районен съд, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Настоящият съдебен състав намира, че предявите обективно съединени искове с правно основание чл.439 от ГПК за сумата в размер на 4714.19 лева, представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.12.2016 г. до 31.08.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 02.05.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми на 07.01.2010 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, и е образувано изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ - С.Б. са допустими, и следва да бъдат разгледани по същество.

В останалата част, предявените искове с правно основание чл.439 от ГПК за сумата в размер на 239.86 лева – юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, сумата в размер на 1028.63 лева – представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.01.2007 г. до 05.10.2009 г., както и искът за законна лихва за периода от 07.01.2010 г. до 04.08.2011 г., исковете са недопустими поради липса на правен интерес от тяхното предявяване.

За да приеме, че посочените по-горе искове са недопустими, поради липса на правен интерес, съдът взе предвид, че от материалите по приложеното електронно копие на изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ - С.Б., се установява по безспорен начин, че от наложен запор върху получаваното от ищцата трудово възнаграждение, в периода от 11.05.2010 г. до 19.04.2013 г., е събрана сума в общ размер на 2036.10 лева, която е преведена от ЧСИ по сметка на взискателя по изпълнителното дело – „***“ АД. Тъй като тази сума не е била достатъчна да покрие цялото задължение по изпълнителния лист, и ищцата не е заявила кое от обективираните в изпълнителния лист вземания погасява, то на основание чл.76, ал.2 от ЗЗД, съдът приема, че с нея са погасени следните суми: сумата от 239.86 лева – представляваща разноски по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, сумата от 1028.63 лева, представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.01.2007 г. до 05.10.2009 г., както и искът за сумата от 767.61 лева, представляваща законна лихва за периода от 13.10.2009 г. до 01.05.2011 г. по процесния изпълнителен лист. Посочените суми към момента на принудителното им събиране чрез наложения от ЧСИ запор са били дължими, и не са били погасени по давност, поради което и за ищцата липсва правен интерес от предявяване на иска по чл.439 от ГПК за установяване на тяхната недължимост.

Липсата на правен интерес от водене на предявените искове, поради своевременното им плащане (макар и сумите събрани принудително от наложен запор), води до липса на една от абсолютно необходимите предпоставки за предявяване на исковете, а именно наличието на правен интерес от тяхното предявяване, поради което исковете, с които ищцата иска да бъде признато за установено, че не дължи на ответника сумата от 1028.63 лева, 2 представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.01.2007 г. до 05.10.2009 г., сумата от 239.86 лева – представляваща разноски по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, както и искът за сумата от 767.61 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 13.10.2009 г. до 01.05.2011 г., за които суми на 07.01.2010 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, и е образувано изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ - С.Б. са недопустими, и производството по делото в тази му част следва да бъде прекратено.

В останалата част исковете са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

По основателността:

От приложеното копие на изп. дело № *** г. по описа на ЧСИ С.Б. се установява, че на 07.01.2010 г. по ч. гр.д. № *** г. на ПРС на основание заповед от 13.10.2009 г. в полза на ответника е бил издаден процесният изпълнителен лист, с който ищцата е била осъдена да му заплати сумата от 4714.19 лева, представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.12.2016 г. до 31.08.2019 г.; сумата в размер на 1028.63 лева – представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.01.2007 г. до 05.10.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 4714.19 лева, считано от датата на подаване на заявлението – 13.10.2009 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото в размер на 239.86 лева – юрисконсултско възнаграждение.

По молба от ответното дружество от 16.02.2010 г. и на основание процесния изпълнителен лист е образувано изп. д. № *** г. по описа на ЧСИ С.Б.. В молбата на ответното дружество са посочени и конкретни изпълнителни действия, чрез които да се извърши принудителното изпълнение.

Видно от материалите съдържащи се в изпълнителното дело, със запорно съобщение от 09.04.2010 г., ЧСИ е наложил запор върху получаваното от ищцата трудово възнаграждение, при „***“, гр. П.. По изпълнителното дело няма данни, на коя дата запорното съобщение е получено от работодателя, но от наложения запор в периода от 11.05.2010 г. до 19.04.2013 г. е събрана сума в общ размер на 2036.10 лева, която е преведена на взискателя. Тези обстоятелства се установяват от извършените от ЧСИ отбелязвания на гърба на изпълнителния лист.

След 19.04.2013 г., няма други извършвани същински изпълнителни действия, водещи към спиране или прекъсване на давността.

Със съобщение от 10.01.2023 г. до Директора на „***“, гр. П., ЧСИ е вдигнал наложения запор върху получаваното от ищцата трудово възнаграждение.

С постановление от 10.01.2023 г., ЧСИ е прекратил на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изп.д. № *** г.

Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

3

По иска по чл.439 от ГПК:

Съгласно чл.439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт.

Искът по чл.439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпили след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува, или че изпълняемостта му не е настъпила.

Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, с което е признато вземането му, а именно погасяването на вземанията, поради изтекла погасителна давност. По аргумент от разпоредбата на чл.416 от ГПК с изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК настъпва стабилитетът на последната и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, води до невъзможност да се обсъждат доводите, основани на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка, поради което и не следва да се обсъждат. Подлежат на преценка единствено фактите, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

С разрешенията дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.

№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК (чл.330, ал.1, б. „д” ГПК (отм.)), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите посоченото тълкувателно решение е разяснено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, то при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Новата давност започва да тече от този момент и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). С цитираното тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.

Настоящият състав намира, че в случая е приложима общата пет годишна давност по следните съображения:

4

Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, а разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

В заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание по аргумент от чл.404, т.1, предл.3 от ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение, поради което и заповедта има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл.423 от ГПК и чл.424 от ГПК, аналогични на чл.303, ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно практиката на ВКС е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл.422 от ГПК след подадено по реда на чл.414 от ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5годишна давност, и в случай, че се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3годишна давност, ако срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, то това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г.на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г.на ВКС, ГК, IV г.о., също постановено по реда на чл.290 от ГПК.