Решение № 4388 от 22.03.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4388 гр. София, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЙЦ като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110144750 по описа за 2022 година

РЕШЕНИЕ

22.03.2023 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЙЦ, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 44750/2022 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „БСКИ“ АД срещу СО, в която се твърди, че страните се намирали в облигационни отношения по силата на Договор № РОИ19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г. Поддържа, че по силата на договора следвало да изготвя оценка на съответствието на инвестиционните проекти със съществени изисквания към строежите и упражняване на строителен надзор по време на строителството на сграда, находящ се в гр. София, .............., съобразно изискванията на законодателството. Навежда доводи от правната страна с оглед уговорките за срока на договора, както и че уговорената обща стойност по договора била в размер на 13788,00 лева с ДДС. Освен това като изпълнител бил внесъл преди подписването на договора парична гаранция за добро изпълнение в размер на 574,20 лева. Твърди, че е изпълнил задълженията си по договора, но въпреки това ответника не бил изпълнил 1 задълженията си по договора да заплати дължимото възнаграждение и да възстанови гаранцията за добро изпълнение. Поддържа, че ответника бил изпаднал в забава, поради което дължал мораторна лихва – за сумата от 2707,81 лева – върху главницата за дължимото възнаграждение за периода от 08.09.2020 г. до 17.08.2022 г., както и за сумата от 110,22 лева – върху главницата за невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 г. до 17.08.2022 г.

Иска ответника да бъде осъден да заплати претендирани суми, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се твърди, че претенцията била недопустима и неоснователна. Сочи, че сумите следвало да се изплатят „Българска банка за развитие“ АД, като с ПМС № 18/02.02.2015 г., това трябвало да стане от бюджета на МРРБ, като прави извод, че не е материално легитимирано да отговаря по претенцията. Инвокира доводи, че плащанията не били спрени едностранно и по вина на възложителя, тъй като МРРБ като първостепенен разпоредител с бюджетни средства било установило несъответствие с документите. Излага подробни съображения за това как е следвало да се извърши плащането и при какви условия, респ. какви са били задълженията които ищецът е следвало да изпълни, като прави извод за неоснователност на претенцията.

Иска отхвърляне на претенциите

С исковата молба по обратните искове се поддържа, че ответника не го бил уведомил за едностранното прекратяване на плащанията, като именно същият бил компетентен да заплати претендираните суми, което обосновава. Излага съображения, че въпреки, че главните искове са неоснователни, то ако същите бъдат уважени щяло да донесе до неизгоден резултат за ищеца по обратните искове, поради което следвало да се ангажират правните последици за неблагоприятното засягане на имуществени патримониум чрез осъждането на ответника по обратните искове да възстанови съответните суми. Иска ответника по обратните искове да бъде осъден да заплати сумите, които претендира ищеца по главните претенции.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника по обраните искове, като сочи, че не били налице предпоставките за конституирането му като трето лице-помагач, тъй като липсвало конкретно изведен правен интерес, освен това ответника не бил страна по процесния договор, въпреки правомощията с които МРРБ разполагало. Сочи, че легитимирана да отговаря по претенцията е именно СО, поради което искът срещу този ответник бил допустим. Прави отвод за недопустимост на предявените обратни искове, тъй като липсвала пасивна процесуална легитимация, за което прави подробна обосновка. Поддържа, че ако претенциите са допустими, то същите са неоснователни, тъй като процесната сграда била обявена с административен адрес и било налице изпълнение по НПЕЕМЖС, освен това сдружението на собствениците било сключило договор с общината. Навежда доводи, че между кмета на района, „ББР“ АД и Министерски съвет имало сключен договор, чийто предмет сочи, като аргументира, че се финансирали икономически най-изгодният пакет от мерки, за да се постигне съответен клас енергопотребление на сградата. Излага съображения, че между всички страните имало споразумение, като било констатирано, че са извършени непредвидени разходи, за което в договора била налице дефиниция. Сочи, че с оглед това бил информирал СО за необходимостта да се преустановят всички плащания към дружествата по договорите.

Прави извод, че липсвало виновно поведение от страна на ответника по обратния иск.

Твърди, че освен това ищца по обратния иск не бил направил искане до „ББР“ за плащане по договора, което също водело до неоснователност на претенцията. Развива подробни съображения как е организирана и реализирана програмата, като сочи, че общинската администрация следвало и била задължена да упражнява финансов контрол. Иска отхвърляне на предявени иск.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, 2 поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.

1 ЗЗД.

С оглед твърденията на ищеца в исковата молба, за да бъде основателен иска на изпълнителя по чл. 266, ал. 1 ЗЗД срещу възложителя, следва да са в обективната действителност да са се осъществили и да са доказани следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за изработка с твърдения от ищец предмет; 2. изпълнителят да е осъществил точно в качествено, количествено и времево отношение, по проекта на възложителя, уговорените работи и да е предал изработеното на възложителя, като ответникът да е приел изработената работа и 3. в случай че не е уговорен срок за изпълнение, макар и уговореното възнаграждение по договора за изработка да става изискуемо в момента на приемане на работата, възложителят да е бил поканен да заплати изцяло уговореното възнаграждение за приетата работа – той изпада в забава едва след получаване на покана. Тъй като изпълнителят е длъжен да приеме извършената работата, съгласно договора и като я прегледа, да направи всички възражения за неправилно изпълнение, като ако не ги направи работата се счита приета – арг. чл. 264 ЗЗД. Ето защо, при възражение за недостатъци тежестта за доказване е на изпълнителя.

По отношение претенцията за възстановяване на предоставената гаранция, за да бъде основателен иска в обективната действителност следва да се проявили следните юридически факти: 1) наличието на валиден договор по който да е налице клауза за учредяване на гаранция за добро изпълнение; 2) гаранцията за добро изпълнение да е предоставена на ответника; 3) с оглед уговореното да е налице основание за възстановяване на заплатената сума.

Представен е Договор № РОК19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г., сключен между СО от една страна, в качеството на възложител и „БСКИ/БСК И“ АД от друга страна, в качеството на изпълнител. По силата на договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да предоставя, срещу възнаграждение и при условията на договора, услуги свързани с: обособена позиция № 5 – изготвяне оценка на съответствие и упражняване на строителен надзор по време на строителството на „Сграда с административен адрес: гр. София, .............., при спазване на изискванията на ЗУТ и нормативните актове по приложението му.

Между страните е уговорено заплащането на възнаграждение в размер на 13788,40 лева. В клаузата на чл. 15, ал. 1, изр. от Договора е уговорено, че внесената гаранция за изпълнение в размер на 5 % от стойността на услугата без ДДС, в размер на 574,50 лева се възстановява по номинал от възложителя в 30-дневен срок след въвеждане на обекта в експлоатация.

От приложено и неспорено платежно нареждане (л. 24 в кориците на делото) се установява, че ищецът е внесъл по сметка на ответника сумата от 574,50 лева с посочено основание „гаранция изпълнение ОП 5“.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което, при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, следва да се приеме, че последният обвързва страните във връзка с обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Процесният договор по правната си същност носи характеристиката на договора за изработка. Договорът за изработка представлява едно двустранно, консенсуално, 3 неформално, комутативно, възмездно, inter vivos съглашение, по силата на което едната страна, наречена изпълнител, се задължава да изработи нещо на свой риск и със свои средства, съгласно уговореното (поръчаното), а другата страна, наречена възложител, се задължава да приеме изработеното и да заплати уговореното за приетата работа възнаграждение.

Предмет на договор за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД може да е както постигането на определен резултат, така и създаването на нова вещ или изменението на вече съществуваща такава. Като договорът за изработка е действителен, дори и в него стойността на възложената работа да е определена ориентировъчно или да е определима.

Представено е писмо изх. № 153/27.11.2020 г., което е получен от ответника на 01.12.2020 г., с което последният е поканен да заплати дължимите по договора суми, вкл. и да възстанови получена по договора гаранция за добро изпълнение.

Приложено и неоспорено е удостоверение за въвеждане в експлоатация № 716/28.08.2020 г. по отношение на Сграда с административен адрес: гр. София, .............., което е издадено от СО.

С представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация, а така и с оглед твърденията на ответника в отговора на исковата молба, съдът счита, че последният е признал по смисъла на чл. 175 ГПК, че работата е действително извършена и, че е приета без възражения. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното фактически и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.

При договора за изработка възложителят дължи възнаграждение за приетата работа – чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като възраженията му за неправилно изпълнение следва да се заявят при приемането – арг. чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание, че изработеното съответства на договора – арг. чл.

264, ал. 3 ЗЗД. Ако договорът за изработка е сключен с оглед на личността на изпълнителя и работата е изпълнена от трето лице по заместване възражението на възложителя следва да се заяви при приемането. Предмет на договора за изработка е престирането на определен резултат и неточното изпълнение – включително и когато работата е извършена от лице, различно от длъжника, изработеното може да отговаря на договореното. Отказът на възложителя на възрази презюмира одобрение на работата, независимо от несъгласуваното заместване на изпълнителя. Тоест, след като не е уговорено друго, договорът за изработка, какъвто е и процесният предполага поредност на престациите – възнаграждението се дължи на изпълнителя за извършената и приета работа. С оглед на това именно изпълнителят следва да докаже пълно и главно, че е извършил работата и че същата е приета от възложителя. Простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. – така Решение № 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1056/2009 г., II т. о., ТК; Решениe № 1661 от 6.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 972/99 г., V г. о. В случая, при съвкупната преценка на писмените доказателствени средства по делото се установява, че е налице признание от ответника, обективирано в удостоверението за въвеждане в експлоатация и твърденията в отговора на исковата молба, че възложената работа е извършена, приета, като 4 изрично е признато, че се дължи и възнаграждение за същата.

Разпечатката съдържа 36 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/41c8f71a-0515-46a2-b639-2af1000b2dd7