Решение № 341 от 29.06.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 341 гр. Дупница, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, II-РИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Б. Димитров при участието на секретаря Деа Д. Иванова като разгледа докладваното от Иван Б. Димитров Гражданско дело № 20261510102603 по описа за 2026 година

Н. М. К., ЕГН **********, е предявила срещу „Вива кредит” АД, ЕИК 207343548 /универсален правоприемник на „Вива кредит” ООД, ЕИК 201995287/, обективно съединени при условия на евентуалност искове с правна квалификация чл.55, ал.1 от ЗЗД. Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 245.28 лева (125.41 евро), представляваща неоснователно получена по нищожен договор за заем № 5888169/16.01.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; при условия на евентуалност искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца 141, 84 лв., представляваща недължимо платена по нищожна клауза – чл.5 от договор за заем № 5888169/16.01.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на 16.01.2023 г. като заемополучател сключил със „Вива кредит” ООД, като заемодател, договор за заем № 5888169, съгласно който кредиторът отпуснал паричен заем в размер на 600 лева. Заемополучателят се задължил да върне сума в общ размер на 738, 96 лева на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 61, 58 лева. В договора е посочен ГПР в размер на 49, 49% и лихвен процент в размер на 40, 32%.

Вземането на кредитора съгласно чл. 5 от договора следва да се обезпечи с поръчителство, като при неизпълнение на това задължение в тридневен срок е дължима неустойка в общ размер на 283, 68 лева. Плащането на тази сума е разсрочено в погасителния план към договора на 12 месечни вноски, като с включената неустойка погасителната вноска по кредита е с общ размер на 85, 22 лева. Задължението на кредитополучателя е погасено изцяло предсрочно на 21.07.2023 г.

Ищецът счита договора за нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл.19 ЗПК, изразяващо се в невключването в размера на ГПР на неустойката за непредоставяне на обезпечение. При нищожност на договора съгласно чл.23 ЗПК е дължима само получената от длъжника сума – 600 лв. Поради това платената от 1 него над главницата сума в размер на 245.28 лева (125.41 евро), подлежи на връщане като платена при липса на основание.

При условия на евентуалност счита за нищожна клаузата за неустойка, като по нея е платена сумата 141, 84 лв. и подлежи на връщане като платена при липса на основание.

В постъпилия отговор се оспорват предявените искове и се твърди, че при сключването на договора са спазени всички законови изисквания, както и действителността на клаузата за неустойка; отделно от тези твърдения, нищожност на отделна клауза не води до нищожност на целия договор съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Не се оспорва, че неустойката не е включена в ГПР, като се изразява становище, че тя не следва да се включва в размера на ГПР по договора.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

По делото не е спорно сключването между страните на договор за потребителски кредит № 5888169/16.01.2023 г., получаването от заемателя на сумата по него и поемането на задължение за връщане на посочените в договора суми, включително и сумата 283, 68 лева - начислена неустойка за непредоставено обезпечение съгласно чл.5 от договора; че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора; че длъжникът предсрочно е погасил всички задължения по договора на 21.07.2023 г.

С определението за насрочване на делото съдът е изискал на основание чл.190 ГПК от ответника в едноседмичен срок да представи заверено копие от договор за заем № 5888169/16.01.2023 г. и всички приложения към него. Указал му е, че при непредставяне на посочените доказателства на основание чл.161 от ГПК ще приеме за установени всички обстоятелства относно съдържанието на договора, изложени в исковата молба.

Ответникът не е представил описаните доказателства, поради което на основание чл.161 ГПК съдът приема за установено, че по процесния договор за заем № 5888169/16.01.2023 г. отпуснатият заем е в размер на 600 лева, посочената общо дължима сума - 738, 96 лева, ГПР - 49, 49%, лихвен процент - 40, 32%, срок на договора – 12 месеца, връщането на заема е уговорено да се извърши на 12 месечни вноски, всяко от които в размер на 61, 58 лева.

Съгласно чл. 5 от договора е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение поръчителство, като при неизпълнение на това задължение в тридневен срок е дължима неустойка в общ размер на 283, 68 лева. Посочената сума е разсрочена в погасителния план към договора на 12 месечни вноски, като с включената неустойка погасителната вноска по кредита е с общ размер на 85, 22 лева.

От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитополучателят е заплатил по договора общо 845, 28 лева, както и, че неустойката за непредоставено обезпечение не е включена при изчисляването на ГПР по договора, а при включването й ГПР възлиза на 191, 8981 %.

Съобразно установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Целта на правната уредба на неоснователното обогатяване е да бъде отстранено едно фактически съществуващо, но според правния ред необосновано и затова несправедливо разместване на имуществени блага, довело до обогатяване на едно лице и обедняване на друго. Без значение е по какъв начин се е стигнало до получаване на неследваща се имуществена облага и не се изисква противоправност и вина, а единствено обогатяване и липса на правно основание.

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, както когато 2 ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /Решение № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2013 г., IV г. о., ГК/.

По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми.

Основателен е доводът на ищеца, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на неустойката поради непредоставено обезпечение. Плащането на този разход от потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита още със сключването на договора. Съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения /когато те са били реално очаквани от кредитора/ е основание да се иска изпълнение на цялото задължение преди срока. В случая кредиторът не е претендирал предсрочна изискуемост, а е начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски още при сключването на договора. Това, наред с краткия срок за предоставяне на обезпечение с обективно трудноизпълними условия и наред с обстоятелството, че кредитът е отпуснат преди предоставянето на обезпечение /при обезпечените кредити отпускането по правило следва предоставянето на обезпечение/ води до извод, че кредиторът не цели получаване на обезпечение, а имуществена облага, респ. извършване на допълнителен разход от страна на длъжника, пряко свързан с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна.

Този разход е бил предварително известен на кредитора /включен в месечните вноски още със сключването на договора/, а не представлява разход при неизпълнение на предвидено в договора задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Оформянето му като неустойка за неизпълнение на договорно задължение цели единствено заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК.

Поради това неустойката представлява разход по кредита съгласно определението на понятието "общ разход по кредита за потребителя", дадено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. – следвало е да намери отражение в годишния процент на разходите. По делото не е спорно, че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора, изчислен при размер на погасителната вноска 61, 58 лв. Следователно с добавянето на този допълнителен разход годишният процент на разходите надхвърля посочения в договора – 49, 49%.

Ирелевантно за преценка на обстоятелството коректно ли е посочен ГПР при сключването на договора е, дали впоследствие кредиторът е претендирал заплащането на начислената в погасителните вноски неустойка.

По този начин по отношение на ГПР в договора е нарушено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с посочването на значително по-нисък размер от действителния.

Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, всъщност значително по-нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Това противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити; в нея е установен принципът за информираност на потребителя - следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите 3 задължения, преди да сключи договора за кредит.

Неточното посочване на компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит /ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК/ има същата последица, както и непосочването им, т.е. води до недействителност на договора за потребителски кредит /Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/.

По делото е установено неточното посочване на ГПР по кредита /предвид невключването в него на разходите за неустойката за непредоставено обезпечение/ и това обуславя недействителността на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По делото е безспорно, че по процесния договор са постъпили плащания в общ размер на 845, 28 лв., от които 600 лв. за главница. Предвид нищожността на договора за кредит и разпоредбата на чл.23 ЗПК, няма основание за получаване на остатъка от платената сума над главницата – 245, 28 лв.

Следователно ищецът е доказал даването на процесната сума на нищожно основание, т.е. при липса на основание.

С предаването на сумата 245, 28 лв. от ищеца ответникът е установил фактическа власт върху престираното имуществено благо. Разместването на имуществени блага е довело до обогатяването на ответника по иска и обедняването на ищеца, при липса на правно основание за това.

По изложените съображения предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 245, 28 лв., е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски по делото за внесена държавна такса и за възнаграждение за вещо лице в размер общо на 187, 03 евро.