Решение № 716 от 31.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 716 гр. София, 31.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20211100510451 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 78664 от 29.04.2020 г. по гр.д. № 24395/2019 г. по описа на СРС, 142 с-в е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 , вр. чл. 439 , ал. 2 ГПК, че ищеца В. Н. Л., ЕГН ********** не дължи на Ф.и.а. ЕООД, ЕИК ****, главница в размер на 1000.00 лв.; лихва в размер на

490.81 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 8632/2010г. на СРС, послужил за образуване на ИД № 20108500400578 на ЧСИ А.Б., като погасени по давност.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Ф.и.а. ЕООД с изложени подробни доводи за неправилност. Заявява, че фактическата обстановка не е била правилно установена от първата инстанция, доколкото не е съобразено, че с подадената по образуваното изпълнително дело молба от взискателя на 11.04.2014 г. ЧСИ не е извършла действия, поради което същата е създадена с оглед целите на настоящето производство. Същевременно тази молба не е изключена от доказателствата по делото и не е оспорена от ищеца по надлежния ред. Т.е. в нарушение на процесуалните правила съдът не е съобразил същата при установяване на фактите по делото. Същевременно, според въззивника в случая не е настъпило прекратяване на образуваното изпълнително производство по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т. 8 ГПК. Неправилно СРС е приел, че вземанията срещу ищеца са погасени по давност. Изложили са правни доводи за приложение на дадените 1 разяснения с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС както и за неправилно приложение на материалния закон, доколкото в случая се касае за различни правни инстутитути- погасителна давност и перемпция, които са разгледани в практиката на ВКС при подробно изложени съображения. Излага правни доводи, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години и същата е приложима в случаите на издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както и в настоящата хипотеза.

Отправя искане за отмяна на решението като неправилно и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ищеца В.

Н. Л., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Заявява, че правилни и законосъобразни са изложените от съда мотиви, за това че по молбата на взискателя от 11.04.2014 г. за опис по изпълнителното дело не са извършени каквито и да е действия от ЧСИ и същата не е годна да бъде отчетена като извършено същинско валидно изпълнително действие по принудителния способ с оглед дадените разяснения с с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и са правилни и законосъобразни изводите на съда, че последното валидно изпълнително действие годно за прекъсне давността е наложения запор на вземане на длъжника от банковите сметки в Банка ДСК ЕАД на 06.04.2013 г. Така, изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на 06.04.2015 г. и погасителната давност за вземанията е изтекла на 06.04.2018 г., т.е. преди подаване на исковата молба. Всички действия извършени по изпълнителното дело след 06.04.2015 г. не са годни да прекъснат давностния срок. По искане на длъжника с постановление от 19.02.2019 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство поради перемпция на основание чл.433, ал.1, т. 8 ГПК. В отговор – взискателя – ответник не е обжалвал това постановление за прекратяване, т.е. не е оспорил настъпването на изложените факти довели до перемпция. Отправя искане за потвърждаване на решението на СРС. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.

Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира 2 следното:

Въз основа на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, депозирано от Централна кооперативна банка АД е било образувано ч.гр.дело № 8632/2010 година по описа на Софийски районен съд, 62 с-в. Съдът е уважил заявлението и е издал заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК на 05.03.2010 г. и изпълнителен лист на 30.06.2010 година срещу длъжника В. Н. Л. за сумата 1000 лв.-главница и лихва в размер на 490.81 лв., които вземания произтичат от договор за кредитна карта.

По изпълнителния лист въз основа на молба от 10.08.2010 г. е образувано на изпълнително дело № 20108500400578 на ЧСИ А.Б. с рег.№ 850 на КЧСИ. Връчена е покана за доброволно изпълнение заедно със заповедта за изпълнение на 28.08.2010 г., след която дата в продължение на две седмици до 11.09.2010 г. не е подадено възражение от длъжника по реда на чл.414 ГПК и на тази дата заповедта за изпълнение е влязла в законна сила.

С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал извършване на сочените способи за принудително изпълнение – запор и възбрана и е възложено на ЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника, като е посочено съдебния изпълнител сам да определи начина на изпълнение по реда на чл.18, ал.1 ЗЧСИ.

Така по образуваното изпълнително дело с постановление от 30. 09.2010г. е наложен запор на вземания за наем; наложена възбрана на недвижим имот от 24. 09.

2010 г., последвана от 23.06.2011г. с насрочен опис на недвижим имот, опис на движими вещи находящи се на неопределен адрес, с датата на изх. съобщение 30. 05.

2012г. , последвано от наложени запори на трудовото възнаграждение на длъжника от 10.04.2013г.

На 12.06.2013 г. / с писмо от 29.05.2013 г./ ЦКБ АД уведомява ЧСИ, че по откритите банкови сметки няма наличност и движение на парични средства, поради което и сметките ще бъдат закрити служебно.

На 11.04.2014 г. взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи на длъжника.

На 11.06.2014 г. ЧСИ вдига наложената възбрана върху недвижимия имот собственост на длъжника, тъй като по друго изпълнително дело на ЧСИ М.Б. е била проведена публична продан за задължения на същия длъжник и е бил обявен за купувач лицето С.П.М..

На 25.03.2016 г. взискателя е отправил искане за насрочване на опис на движими вещи в имота на длъжника. В отговор е изпратено на 30.03.2016 г. съобщение до длъжника. Изпратена е призовка за принудително изпълнение до длъжника на 28.03.2016 г., в която му е указано, че се насрочва дата за опис на движими вещи на 3

13.04.2016 г. Съобщението за това е връчено на длъжника чрез залепване на уведомление на 30.03.2016 г. по реда на чл.47 ГПК.

С молба от 25.01.2019 г. длъжникът е поискал прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция.

С постановление от 19.02.2019 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

При така установеното, съдът намира следното от правна страна:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие – 06.04.2013 г., и настъпила перемпция на изпълнителното производство на 06.04.2015 г., както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, 4 заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.