Присъда № 108 от 19.09.2025, Софийски градски съд

Мотиви към присъда № 108 от 19.09.2025 г. по в. н. о. х. д. № 1690/2025 г. по описа на Софийски градски съд, VI въззивен състав:

С присъда № 199 от 02.04.2024 г., постановена по н. о. х. д. № 17503/2023 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 20ти състав, подсъдимият М. Р. Ц. е признат за виновен за това, че на 28.09.2023 г., около 22,30 часа, в гр.София, ж.к. „Студентски град“, пред входа на Центъра за образование и култура „И.“ , принудил другиго – К.П. П. – да претърпи нещо противно на волята му – да изгуби фактическата власт върху притежавания от него мобилен телефон марка „Xiaomi“ модел „Redmi 9A“ IMEI № 862548055076249/80, на стойност 120 лева, като употребил за това сила – издърпал телефона от ръката на К. Пламен П. и взел същия, за да си пусне музика – престъпление по чл. 143, ал. 1, пр. 3 НК, поради което и на основание чл. 143 ,ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, вр. чл. 42а, ал. 1, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 4, вр. ал. 3, т. 1, вр. чл. 42б НК му е наложено наказание „пробация”, включващо следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес – с. Малка Брестница, общ. Ябланица, ул. „******** за срок от 2 години и 6 месеца с периодичност два пъти седмично за целия период; задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 2 години и 6 месеца; включване в курсове за професионална квалификация за срок от 2 години и 6 месеца.

От така определеното наказание, на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК, е приспаднато времето, през което М. Р. Ц. е бил задържан: по ЗМВР за срок до 24 часа, по чл. 64,ал. 2 НПК и с мярка за неотклонение „Задържане под стража“ от 28.09.2023 г. до 29.09.2023 г., от 13.10.2023 г. до 14.10.2023 г., от 19.10.2023 г. до 02.04.2024 г.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото на досъдебната фаза разноски в размер на 561,60 лева, в полза на държавата, по сметка на СДВР, като той е уведомен и че за служебно издаване на изпълнителен лист, на основание чл. 190, ал. 2 НПК, се заплаща 5 лева държавна такса.

Недоволен от съдебния акт в частта, с която спрямо подсъдимия е бил приложен институтът на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, е останал представителят на Софийски районна прокуратура, който е подал протест срещу присъдата в законоустановения за това срок. В същия са изложени аргументи за липса на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обуславят замяната на определеното в особената част на НК наказание, с различно такова, с оглед на което е отправена молба до настоящата инстанция за изменение на присъдата в частта относно наказанието и налагане на подсъдимия на наказание „лишаване от свобода“ под средния размер, визиран в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 НК.

В хода на съдебните прения в производството пред въззивната инстанция представител на Софийска градска прокуратура поддържа така депозирания протест, като намира първоинстанционният съдебен акт за 1 правилен откъм факти, но несправедлив по отношение на наложеното наказание, доколкото неправилно е бил приложен институтът на чл. 55 НК.

Моли да бъде увеличен размерът на наложеното наказание и да бъде приведено в изпълнение наказанието по условното осъждане на подсъдимия, в чийто изпитателен срок е извършено настоя щото деяние.

Адв. Л. Б., в качеството й на служебен защитник на подсъдимия М. Ц., намира за неоснователен протеста, като сочи, че деянието не се отличава с висока степен на обществена опасност. Излага, че в случая се касае за нелеп инцидент, провокиран от употребата на алкохол и лекомислено поведение, поради което моли присъдата да бъде потвърдена.

След преценка, че това няма да попречи за разкриване на обективната истина, производството пред настоящата инстанция е протекло в отсъствие на подсъдимото лице, доколкото същото е редовно призовано, не се е явило в съдебното заседание на 19.09.2025 г. и не е посочило уважителни причини за това.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата, както и тези, изложени от страните в съдебно заседание, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, намира за установено следното:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по обвинителен акт срещу М. Р. Ц. за престъпление по чл. 143, ал. 1, пр. 3 НК за това, че на 28.09.2023 г., около 22,30 часа, в гр. София, ж.к. „Студентски град“, пред входа на Център за образование и култура „И.“ принудил другиго – К.П.

П. – да претърпи нещо противно на волята му – да изгуби фактическата власт върху притежавания от него мобилен телефон, марка „Xiaomi”, модел „Redmi 9A”, IMEI № 862548055076249/80, на стойност 120 лева, като употребил за това сила – издърпал телефона от ръката на К.П. П. и взел същия, за да си пусне музика.

На първо място следва да се посочи, че неправилно районният съд е приел фактическа обстановка, различна от тази, описана в обвинителния акт, доколкото производството пред районния съд е протекло по реда на чл. 371, т.

2 НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Когато бъде приложена тази диференцирана процедура, съдът е обвързан от обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, установени от самопризнанието и подкрепящите го доказателства по делото. Обстоятелства, че Ц. замахнал към П., но последният му хванал ръката, повалил го на земята по гръб и го държал така, както и че Ц. започнал да заплашва П. с бой и изведнъж хвърлил телефона му на земята, не са изложени в обвинителния акт. В случай че районният съд е считал, че събраните в хода на досъдебното производство доказателства не подкрепят в достатъчна степен самопризнанието, за него е съществувала възможност да откаже да приложи тази процедура, но приемането на различни фактически положения от тези, описани в обвинителния акт, е недопустимо и 2 представлява съществено процесуално нарушение, което нарушава правата на подсъдимия. Дори и при евентуално тяхно отстраняване обаче, крайният изход на делото винаги би бил един и същ, въз основа на което и постановената оправдателна присъда санира всички допуснати пропуски и в пълна степен защитава интересите на правосъдието и на подсъдимия.

Настоящият съдебен състав, като прецени събраните в хода на досъдебното производство гласни и писмени доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за установени фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а именно:

Подсъдимият М. Р. Ц. е роден на ******** г. в гр. Тетевен. Същият е българин, с българско гражданство, с основно образование, неженен – живее на семейни начала, безработен, живущ в с. Малка Брестница, общ. Ябланица, ул. „******** и е осъждан към датата на инкриминираното деяние.

На 28.09.2023 г., около 22,30 часа, свидетелите К. П. и М. Г. се намирали в гр.София, ж.к. „Студентски град“, седнали на стълбите пред входа на Центъра за образование и култура „И.“, когато към тях се приближил подсъдимият М. Ц.. Той седнал при свидетелите П. и Г. и забелязал мобилния телефон на свидетеля П. „Xiaomi Redmi 9A” с IMEI № 862548055076249/80, който последният бил оставил на стълбите. Подсъдимият попитал свидетеля П. дали ще му даде телефона си да си пусне музика, но последният му отказал и взел телефона в ръката си. Тогава подсъдимият, без да каже нищо, издърпал телефона на П. от ръката му. П. поискал от Ц. да му върне телефона, но Ц. не реагирал и продължил да го държи. През това време Г. от своя телефон сигнализирала на тел. 112 за случилото се. Свидетелят П. се опитал да вземе обратно телефона си, а подсъдимият го хвърлил на земята, след което П. го взел от земята и двамата със свидетелката Г. си тръгнали, като забелязали, че и подсъдимият се отдалечил.

Както бе посочено, първоинстанционното производство е протекло по предвидения в чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 371, т. 2 НПК процесуален ред, предпочетен от подсъдимия и неговия служебен защитник. Съобразявайки разпоредбата на чл. 373, ал. 3 НПК, съгласно която в случаите по чл. 372, ал. 4 НПК съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят, настоящият състав приема, че в сочената, каквато е и процесната хипотеза, е длъжен да приеме съществените релевантни факти точно така, както са описани в обвинителния акт. Този извод следва от естеството на диференцираната процедура в разновидността й по точка втора на чл. 371 НПК. С повторното уточнение, че съжденията се отнасят до съществените факти, включени в предмета на доказване, съдът отбелязва, че подсъдимият признава именно фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като дава съгласие да не се събират доказателства за тях.

3

Поради това съдът не разполага с принципната възможност да релевира съгласието на подсъдимия към различни фактически обстоятелства (непосочени в акта на обвинението или различно посочени), дори за последните да се съдържат данни в събраните в досъдебното производство доказателства. В подобен случай съдът не би следвало да проведе делото по реда на съкратеното съдебно следствие, а по общия ред.

В настоящия случай въззивният съд прие, че фактите, посочени в акта на обвинението и признати от подсъдимия Ц., се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, което налага извод за възприемане в цялост на същите съобразно отразяването им в обвинителния акт.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд прие, че осъществената от подсъдимия деятелност не може да бъде подведена нито под състава на престъплението по чл. 143 НК, нито под който и да било друг престъпен състав.

Към атакувания акт не са изложени обстойни мотиви относно разграничаването на престъпленията грабеж и принуда, което този съд намира за удачно да направи, предвид начина, по който е формулирано обвинението – „принудил другиго да изгуби фактическата власт върху притежавания от него мобилен телефон“. Грабежът е съставно престъпление и включва два взаимно свързани акта, осъществени въз основа на едно решение и насочени към една и съща цел. Грабежът инкорпорира съставите на престъпленията принудата по чл. 143 НК и кражбата по чл. 194, ал. 1 НК. Между посочените два акта на престъплението има функционална връзка, като използваната принуда е метод за сломяване, парализиране на съпротивата на владелеца и така за създаване на условия за отнемането на вещта. Последното трябва да съвпада по време с упражняваната принуда или да следва веднага след нея. Грабежът е резултатно престъпление и е довършено, когато движимата вещ предмет на посегателство премине във фактическата власт на дееца. От субективната страна прекият умисъл следва да обхваща обстоятелството, че вещта е чужда, че владелецът не е съгласен с промяната на фактическата власт и че това несъгласие се преодолява именно чрез упражняването на принуда, била тя психическа или физическа.

За разлика от грабежа непосредствен обект на престъплението по чл.

143 НК са обществените отношения, които осигуряват на личността възможност психичните процеси, в резултат на които волята му се формира свободно, да протичат нормално и в съответствие с неговите представи за собствените му потребности. Изпълнителното деяние се изразява в противоправно мотивиране на пострадалия към поведение, което той не желае. Касае се винаги до въздействие върху психиката на жертвата чрез сила, заплашване или злоупотреба с власт. Престъпният резултат е поведението на пострадалия, който извършва, пропуска да извърши или претърпява нещо противно на своята воля. Това поведение има личен характер. От субективна страна деецът съзнава, както съдържанието на волята на пострадалия, така и 4 че въздейства върху неговата психика така, за да го мотивира да предприеме различно поведение. От своя страна жертвата също съзнава, че поведението й не е подчинено на доброволно взето решение, но извършва, пропуска да извърши или претърпява нещо противно на волята си поради страх, че в противен случай за нея ще настъпят неблагоприятни последици. За съставомерността на деянието по чл. 143 НК е ирелевантно в какво точно се изразява фактическото или юридически значимото за дееца поведение от пострадалия, предприето в резултат на въздействието върху волята му и дали са настъпили други неблагоприятни за него последици, извън намесата върху способността на жертвата свободно и по своя воля да взима решения за поведението си, поради което посегателството е насочено срещу личността, а не против други правно защитени блага като напр. собствеността на пострадалия.