Определение № 2549 от 01.11.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2549 гр. Пловдив, 01.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно частно гражданско дело № 20235300502745 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, чрез пълномощник юрк. Н.П.-А., против разпореждане № 22691/08.09.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 11435/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, ХХI гр. състав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу С. А..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса.

Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД счита така постановеното разпореждане за незаконосъобразно. Процесният договор за кредит съдържал цялата необходима информация съгласно императивните разпоредби на ЗПК. Не било нужно да се посочват в договора допусканията, които са използвани при определяне на ГПР, защото били изчерпателно изброени в Директива 2008/48 на ЕП и Съвета, както и в ЗПК – т. 3 на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Районният съд неправилно коментирал клауза за неустойка, която не била предмет на заявлението по чл.

410 от ГПК. Неправилен бил и изводът на заповедния съд, че уговорката за възнаградителна лихва в договора противоречала на добрите нрави. Не могли да се проверяват за неравноправност клаузи, които касаели основния предмет на договора – за главницата и за възнаградителната лихва, когато са ясни и разбираеми. Практиката на съдилищата, че като противоречаща на добрите нрави следвала да се приеме за недействителна уговорка за възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратно лихвата за забава, не била приложима след влизане в сила на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая ГПР не надвишавал 1 прага, приет в тази разпоредба. Първоинстанционният съд следвало да приложи чл. 23 от ЗПК и да уважи заявлението за чистата стойност на кредита.

Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт и да се произнесе по същество.

Частната жалба е неоснователна. Това е така поради долуизложените съображения.

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти: главница: 404,59 лева; договорна лихва за периода от 07.06.2021 г. до 06.09.2021 г.: 20,81 лв.; обезщетение за забава за периода 08.06.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда: 53,87 лв., както и законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Посочено е, че вземането произтича от договор за паричен заем № 523540 от 10.05.2021 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и С. Й. А., което вземане е цедирано от „Сити Кеш“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 12.04.2022 г.

От представения със заявлението на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК договор за потребителски кредит е видно, че отпуснатата сума е в размер на 500 лева.

С разпореждане № 19970/04.08.2023 г. заповедният съд е указал на заявителя в тридневен срок от съобщението да посочи какви плащания са извършвани от длъжника и какви суми са погасени с тях, предвид претендиране на част от сумите по договора за кредит, като е предупредил заявителя, че при неизпълнение на указанията заявлението ще бъде отхвърлено.

Указанията не са изпълнени от заявителя. Вместо това в предоставения му срок той е подал до първоинстанционния съд молба, в която е изложил подробни съображения относно липсата на необходимост да се изпълняват дадените указания. Това било така, доколкото твърдението на заявителя, че вземане в посочения размер съществува, било достатъчно, за да бъде задействана процедурата по проверка дали то е спорно. В молбата се сочи, че обстоятелствата дали имало плащане и какви погашения са извършени с постъпилите суми били извън рамките проверката в заповедното производство.

Районният съд е приел, че поради неизпълнение на указанията заявлението следва да се отхвърли. Изложил е и допълнителни аргументи в подкрепа на извод за отхвърляне на заявената претенция.

Предмет на проверка от въззивния съд в настоящото производство е законосъобразността на постановеното разпореждане, при което контролната инстанция действа при условията на пълен въззив и не е ограничена от оплакванията в частната жалба – така изрично се прие в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Пловдивският окръжен 2 съд намира, че проверката на законосъобразността на разпореждането е обусловена от преценка дали е необходимо заявителят да посочи плащанията и погашенията, за да се уважи искането му за издаване на заповед за изпълнение.

Съгласно чл. 410, ал. 2 от ГПК заявлението следва да отговаря на изискванията, на които следва да отговаря и исковата молба (чл. 127, ал. 1 от ГПК). Стандартът за индивидуализация на вземането и ясното посочване на всички обстоятелства, на които се основава искането, е еднакъв за заявлението по чл. 410 от ГПК и за исковата молба. Целта на това законово разрешение е двояка: от една страна – да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – да може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет иска с правно основание чл. 422 от ГПК, ако такъв бъде предявен. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този смисъл определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ВКС).

С оглед на изложеното, явен е изводът, че заявителят следва да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер. При извършени плащания от длъжника по заявлението следва да се посочи как са разнесени те по различните компоненти на вземането (разноски, лихви, главница), тъй като това е обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не е сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда.

Отделно от горното, законът забранява да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Това означава, че при наличие на съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл. 23 от ЗПК, е необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита). Единствено по този начин, в рамките на служебните си правомощия по чл. 411 от ГПК, заповедният съд може да приложи посочената разпоредба, като прецени дали да бъде издадена заповед за изпълнение за цялата чиста стойност на кредита, или за част от нея.

Настоящият съдебен състав счита, че с молбата, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД след получаване на указанията на районния съд, не са изложени всички обстоятелства, на които се основава вземането. Не е налице необходимата индивидуализация на вземането, включително по отношение на начина на формиране на размера му. Настоящият състав приема, че заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 ГПК.

Видно е също така, че заявителят се легитимира като кредитор-заявител въз основа на твърдения за сключен договор за цесия. Въведени са и 3 твърдения, че този договор е съобщен на длъжника. Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени. Настоящият състав приема, че по аргумент от мотивите към т. 4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и при заявления, подадени по реда на чл. 410 от ГПК, когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Това разрешение е приложимо, тъй като съображенията на ВКС в тази насока са изложени на общо основание, без оглед на реда на заповедното производство (по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК). При липса на такива доказателства по делото уважаването на заявлението не е възможно.

По изложените съображения заявлението следва да се отхвърли.

Поради съвпадение на крайните изводи на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство, не е необходима и промяна в разпределението на отговорността за разноски в заповедното производство.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 22691/08.09.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 11435/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, ХХI гр. състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4