Определение № 915 от 26.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 915 гр. София, 26.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20248002101811 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на М. С. Д., чрез адв. Р. Р., против решение № 390 от 30.11.2023 г. по в. гр. д. № 634/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с която въззивният съд е обезсилил решение № 260003 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 1516/2019 г. на Pайонен съд Стара Загора в частта му, в която е отхвърлена като неоснователна претенцията на М. С. Д. за осъждането на В. С. Ч. да й заплати сумата от 2 188 лв., представляваща 1/2 от заплатените от нея за периода от 2004 г. до 2018 г. данъци и такси и от заплатените за периода от 01.02.2017 г. до 31.05.2018 г. консумативни разходи за ток и вода, и е прекратил производството в тази му част, както и в частта му, с която въззивният съд е потвърдил решение № 260003 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 1516/2019 г. на PC - Стара Загора в частта му, в която съдът е изнесъл на публична продан първи етаж от сграда с идентификатор [№] със застроена площ 100 кв.м, с адрес: [населено място], [улица], разположена в ПИ с идентификатор [№], и сграда с идентификатор [№] със застроена площ 36 кв.м, разположена в същия ПИ, като е осъдил М. С. Д. да заплати на В. С. Ч. сумата от 7 416 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на процесните имоти за периода от 23.04.2019 г. до 20.12.2022 г., ведно със законната лихва от 20.04.2022 г. до окончателното заплащане на сумата, отхвърлил е искането на М. Д. за възлагане на допуснатите до делба недвижими имоти, отхвърлил е предявената от М. Д. против В. Ч. претенция за сумата от 20 500 лв., представляваща 1/2 от сумата, с която се увеличила стойността на процесните имоти вследствие на извършените от Д. подобрения, а в условията на евентуалност - за сумата от 13 801.50 лв., представляваща 1/2 от стойността на вложените материали и извършените монтажни и ремонтни дейност.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, а по същество за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, 1 поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Допустимо ли е искане за плащане на обезщетение за ползване на съсобствения имот от ответника, заявено от ищеца за пръв път в първото открито съдебно заседание във втората фаза на делбата? Сочи се противоречие с решение № 294 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 2654/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 130 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 24/2012 г. на ВКС, I г. о. и решение № 187 от 10.07.2014 г. по гр. д. № 1300/2014 г. на ВКС, I г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания (възражения), посочени във въззивната жалба? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с TP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 271 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г. на ВКС, II т. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страната, изложени в представената в срок писмена защита? Сочи се противоречие с решение № 238 от 22.10.2013г. по гр. д. № 1323/2012г. на ВКС, III г. о. и решение № 28 от 18.04.2019г. по гр. д. № 2014/2018г. на ВКС, IV г. о.

4. За да е налице „друго жилище“ по смисъла на чл. 349, ал. 2 ГПК, то същото следва ли да е жилище по см. на чл. 40 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, което реално да може да служи за задоволяване на жилищни нужди, а не просто да е друг недвижим имот? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 157 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 2476/2020 г. на ВКС, I г. о.

В срок няма постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Неоснователно е възражението за недопустимост на въззивното решение, обосновано с обстоятелството, че съставът на въззивния съд, постановил обжалваното решение е същият, който се е произнесъл с предходно решение, постановено по постъпила въззивна жалба против решението на районния съд за допускане на делбата. Касаторът се позовава на предвиденото в чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК основание за отвод. Решенията по допускане и по извършване на делбата, макар и постановени по едно и също дело, са с различен предмет, постановяват се в отделни фази на производството по делба, поради което не е налице хипотезата на участие на съдията при решаване на делото като основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Нещо повече по правило в първоинстанционното производство делото се разглежда до окончателното му приключване от първоначално 2 определения съдия, освен ако не възникнат предпоставки за промяна на съдията- докладчик.

Няма разпоредба, предвиждаща след приключване на първата фаза на делбеното производство, делото да се преразпределя на друг съдия- докладчик с изключване на първоначалния такъв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е допуснато да се извърши делба между страните при равни делбени части на първи етаж от сграда с идентификатор [№] и сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], които сгради са разположени в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Искът за делба е отхвърлен по отношение на втори етаж от сградата с идентификатор [№] и на сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], тъй като е установено, че са собственост на М. Д..

Въззивният съд е приел, че двете сгради са неподеляеми, като възлагателната претенция на съделителката Д. е счетена за неоснователна. Изложени са мотиви, че относно допуснатия до делба самостоятелен обект с предназначение гараж, депо, навес претенцията е изначално неоснователна - не е жилищен имот. За да направи извод, че претенцията е неоснователна и по отношение на първия етаж от жилищната сграда, въззивният съд е посочил, че с оглед събраните по делото доказателства М. Д. притежава друг жилищен имот - втория етаж от същата жилищна сграда, а и не е живяла в първия етаж при откриване на наследството, тъй като от 2002 г. живее в Република Гърция, а наследството на С. Ч. е открито на 13.10.2005 г.

За неоснователен е счетен доводът във въззивната жалба, че съделителката не притежава друг жилищен имот, тъй като вторият етаж не съответства на изискванията на ЗУТ за жилище, защото това обективно не е вярно, доколкото вторият етаж съществува като самостоятелен обект в жилищната сграда.

За недопустима е счетена претенцията по чл. 346 ГПК на М. Д. за сумата от 2188 лв., платена за данък недвижими имоти и такса битово обслужване за периода от 2004 г. до 2018 г. и заплатени консумативни разходи за ток и вода, поради произнасяне по ненадлежно предявен иск и решението на първоинстанционния съд в частта му, с която тази претенция е отхвърлена, е обезсилено. Изложени са мотиви, че с първоначалната си молба М. Д. е поискала присъждане на сумата от 15 000 лв., представляваща половината от направените от нея разходи за извършени подобрения и необходими разноски в делбените имоти. С допълнителна молба е посочила в какво се изразяват тези подобрения, като наред с това е поискала за доказване на твърденията й по този иск да бъдат използвани вече приети по делото приходни квитанции за платени данъци и такси за битови отпадъци, както и разписки за заплатени консумативи за ток и вода. В молбата не е посочено, че сумата от 15 000 лв. включва и платени разходи за ДНИ и ТБО и за ток и вода, нито е направено такова искане /петитум/ за присъждане на подобни суми. Подобна претенция като самостоятелно искане М. Д. е направила с молбата си по чл.214 от ГПК, което е недопустимо поради изтичане на преклузивния срок.

В останалата й част претенцията по чл. 346 ГПК на М. Д. е счетена за неоснователна. Съдът е приел, че по делото е доказано, че в имота са били извършени СМР, които са го подобрили, но няма доказателства, че именно съделителката е направила разходите. В тази връзка съдът 3 е изложил мотиви, че е установено, че от 2012 г. в имота живее семейството на дъщеря й П., като различните ремонти през процесните години са били извършвани от нея и от лицето, с което живее на съпружески начала. Приетите писмени доказателства, установяващи различни плащания не са годни да удостоверят наличието на направени от съделителката разходи. Съдът е приел, че не са налице доказателства за плащане на цената по договора за изработка , както и оформени съобразно изискванията на закона вторични счетоводни документи - приходни касови ордери. Освен това вземанията за плащанията по договора за изработка и приходния касов ордер от 17.05.2015 г. са погасени по давност, като в тази връзка са счетени за неоснователни доводите във въззивната жалба, че възражение за погасителна давност не е направено. Въззивният съд е посочил, че такова възражение е направено от пълномощника на В. Ч. в съдебното заседание, в което е приета за разглеждане претенцията по сметките на Д. и е надлежно отразено в протокола. По отношение на удостоверените с останалите документи - фискални бонове, стокови разписки и разписки от платежни устройства, съдът е приел, че значителна част от разходите са направени за закупуване на движими вещи, които не представляват подобрения, както и не удостоверяват Д. да е правила разходите, а удостоверяват плащания, извършени от дъщеря й П. и лицето, с което тя живее на съпружески начала.

За основателна е счетена претенцията по чл. 346 ГПК на В. Ч. за присъждане на сумата от 7 416 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на процесните имоти за периода от 23.04.2019 г. до 20.12.2022 г. Изложени са мотиви, че за исковия период Ч. е бил лишен от Д. от ползването на съсобствените им имоти, тъй като те са били ползвани от семейството на дъщерята на съделителката - П., на която ги е заела за послужване, което представлява форма на лично служене с имота. От своя страна Ч. не е имал достъп до тях- не е разполагал с ключове. Налице е отправена от него покана за заплащане на обезщетение, обективирана в исковата молба и по делото не е доказано от получаването на поканата на 23.04.2019 г. до датата на предявяване на иска М. Д. да му е предоставила възможност за ползването им или да му е заплащала обезщетение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос, касаещ срока, в който съделител може да заяви претенция по чл.31, ал.2 ГПК. По него е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, според която срокът за предявяване на претенции по сметки в делбеното производство е първото заседание след допускане на делбата. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, приемайки за допустима претенцията по чл. 31, ал.2 ГПК като направена в преклузивния срок по чл. 346 ГПК и я е разгледал по същество.

Посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към поставения въпрос, защото не касае срока за предявяване на претенцията по сметките. В нея е дадено разрешение относно възможността исковата молба за делба да има значение и на писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, ако съдържа такова волеизявление. В случая въззивният съд в съответствие с тази практика при произнасянето си по съществото на спора е зачел отправената с исковата молба покана за заплащане на обезщетение .