Решение № 404 от 12.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 404 гр. София , 02.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на седми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Людмила Цолова

Светла Т. Станимирова

Женя Димитрова като разгледа докладваното от Людмила Цолова Въззивно търговско дело № 20211001000035 по описа за 2021 година за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК .

С решение №4739, постановено на 30.07.2020г. по гр.д.№1491/19г.

Софийски градски съд е отхвърлил предявения от „УП България 9“ЕООД срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, иск с правно основание чл. 4 §3 от ДЕС вр. чл. 49 ЗЗД за сумата от 113 651,85 лв., изплатени за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. на основание на чл.

35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.01.2019 г. до окончателното изплащане, ведно с иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 34 637,09 лв. за периода от 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г.; осъдил е на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД Държавата , представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „УП България 9“ЕООД сумата 113 651,85 лв., представляващи имуществени вреди от удържани му за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. такси на основание на чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, 1 чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, в сила от 10.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.01.2019 г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава в размер на 34 637,09 лв. за периода от 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г., като е оставил без разглеждане предявените при условия на евентуалност искове с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД и иск иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, както и акцесорните на тях искове за обезщетение за забава в същия размер.

Недоволен от така постановеното решение в осъдителната му част е останал ответникът, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба срещу него с оплаквания за недопустимост и неправилност.

Недопустимостта на решението се обосновава с доводи за липса на процесуално-правна легитимация на Държавата да отговаря по предявения срещу нея иск за непозволено увреждане; за липса на качество „възложител“ на работа у министъра на финансите спрямо Народното събрание, което , според въззивника отговаря на собствено основание. Твърди се,че осъдителното решение на първоинстанционния съд е и неправилно, поради това,че държавата не би могла да се разглежда като възложител на работа на Народното събрание или народните представители, тъй като то се избира пряко от народа; националната правна уредба не предвижда възможност Държавата да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на Народното събрание – такава липсва както в разпоредбата на чл.7 КРБ,така и в специалния закон - ЗОДОВ. Неправилен, според въззивника, е изводът на съда, че е налице противоправно бездействие от страна на Народното събрание в противовес с изискването на чл.22 ал.4 ЗКС, тъй като посочената разпоредба не му вменява такова абсолютно задължение, а същото е свободно да преценява дали и какви последици са възникнали от обявените за противоконституционни разпоредби на закона и как те да бъдат уредени.

Сочи,че в случая правните последици, които възникват с решението на Конституционния съд се свеждат до това,че от датата на влизането му в сила такса по чл.35а ЗЕВИ спира да се начислява, като тези правни последици не създават празнота в закона, не засягат имуществената сфера на адресатите на 2 обявените за противоконституционни разпоредби след 10.08.2014г., поради което не е необходимо последващо ревизиране на законосъобразно развили се и приключили публично-правни отношения, които да са останали неуредени.

Твърди се,че съдът с решението си е иззел компетентността на законодателния орган, като е извършил и то неправилна преценка за наличие на определени последици и е определил как те да бъдат репарирани., с което е придал обратно действие на решението на КС в противовес на разпоредбата на чл.151 ал.2 КРБ. Развита е от въззивника тезата,че уреждането от Народното събрание на последиците от обявената противоконституционност на разпоредбите може да бъде извършено не само чрез връщане на платените такси, но и по друг начин, например – да се въведе, с оглед мотивите в конституционното решение, предоставяне от страна на Държавата на насрещна престация /определена услуга/ срещу вече заплатените такси и това е в изключителна компетентност и право на законодателя. Според въззивника липсата на предприети действия от Народното събрание по смисъла на чл.22 ал.4 ЗКС не може да бъде квалифицирано като неправомерно бездействие.

Въззивникът намира за неправилен и изводът на съда за наличие на причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно бездействие на Народното събрание и твърдените вреди, доколкото това бездействие е последващо спрямо момента на събиране от ищцовото дружество на таксите.

Неправилно, според него, съдът не е уважил и направеното в производството пред него възражение за настъпила погасителна давност по отношение на процесното вземане. Изложил е доводи за настъпване на увреждащото действие на 04.12.2013г. – когато са били гласувани от Народното събрание увреждащите разпоредби и поради това, с оглед нормата на чл.114 ал.3 ЗЗД, е счел,че давността тече от тази дата. По подробно изложени в този смисъл във въззивната жалба съображения въззивникът прави искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният срещу Държавата иск за обезщетение от непозволено увреждане и акцесорният на него иск за обезщетение за забава – отхвърлени. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по въззивната жалба „УП България 9”ЕООД е оспорил наведените в нея оплаквания и направени искания. Поддържа становище за правилност на обжалваното съдебно решение,поради които прави искане за 3 потвърждаването му с присъждане на понесените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Софийски апелативен съд, произнасяйки се по реда на чл.269 ГПК и като взе предвид данните по делото , констатира следното:

Ищецът „УП България 9”ЕООД е предявил срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, съединени в условията на евентуалност искове с правно основание /1/ чл.4 §3 ДЕС, /2/ чл.49 вр.45 вр. чл.7 КРБ, /3/ чл.55 ЗЗД и /4/ чл.59 ЗЗД в размер на 113 651,85лв., всеки от тях кумулативно съединен с иск по чл.86 ал.1 ЗЗД – за обезщетение за забава за периода 31.01.2016г. – 31.01.2019г. в размер на 34 637,09 лв. Исковете са основани на твърдения, че ищецът е производител на електроенергия от възобновяем източник – ВяЕЦ , чиято произвеждана електроенергия се изкупувала от „Енерго Про Продажби“ АД по силата на сключен с това дружество на 20.04.2010г. договор. С § 6 т.2 и т.3 от ПЗР към Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г. бил изменен ЗЕВИ,като били създадени чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4, с които била въведена такса за облагане приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и от вятърни централи в размер на 20% ,която следвало да се удържа директно от производителите на електрическа енергия.

Твърди се от ищеца,че с решение № 13/31.07.2014г. по конституционно дело № 1/14г. Конституционният съд обявил така приетите норми за противоконституционни, след което на основание чл. 22 ал.4 от ЗКС законодателят е бил длъжен да уреди в посочения в разпоредбата срок възникналите правни последици от прилагането на обявените за противоконституционни норми, но това не било сторено. Като пряко следствие от тези противоправни действие и бездействие на Народното събрание ищецът твърди, че претърпял имуществени вреди, изразяващи се в стойността на удържаната от него такса, възлизаща в общ размер 113 651,85 лв. за периода 24.02.2014г. - 23.09.2014г., съгласно описани в исковата молба 4

8 бр. фактури. Поради това е поискал да бъде обезщетен в размер на посочената сума, вено със законната лихва и лихва за забава в размер на 34 637,09 лв. за периода 31.01.2016г. – 31.01.2019г. Евентуално предявените искове са обосновани с твърдения за наличие на неоснователно обогатяване на Държавата с удържаната му от „Енерго Про Продажби“ АД и преведена от това дружество в държавния бюджет след решението на Конституционния съд такса.

Ответникът Държавата, представлявана от Министъра на финансите, е оспорил допустимостта на исковете,поради тяхната неподведомственост на гражданските съдилища, както е оспорена и тяхната основателност, с доводи за липса на нарушение на правото на ЕС,липса на противоправно поведение от страна на законодателния орган и пряка причинна връзка между него и твърдените от ищеца вреди. Изложил е аргументи в подкрепа на поддържания от него довод, че не е налице и неоснователно обогатяване, тъй като до обявяването на нормите за противоконституционни таксата е събирана на законно основание. Позовал се е на настъпила погасителна давност, като по подробно изложени в отговора /аналогични на поддържаните във въззивната му жалба/ съображения,е поискал съдът да отхвърли предявените срещу него искове като му присъди направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел за безспорни и установени от ангажираните по делото доказателства изложените в исковата молба обстоятелства – че ищецът е производител на електроенергия от сочения възобновяем източник; че за периода 01.01.2014г.

– 09.08.2014г. е произвел и продал въз основа на сключен с „Енерго Про Продажби“АД договор за изкупуване електроенергия, цената на която му е била заплатена по 8 бр. фактури след удържането на 20% такса, възлизаща на посочения общ размер от 113 651,85 лв.; че посочената такса му е удържана и внесена в републиканския бюджет на основание приетите с § 6 т.2 и т.3 от ПЗР към Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г. изменения в ЗЕВИ, със създаването на новите чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4; че тези разпоредби са били обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014г. Въз основа на тези обстоятелства съдът е 5 развил съображения за неоснователност на главния иск с правно основание чл.4 §3 ДЕС и, след като е направил извод, че същият подлежи на отхвърляне,е разгледал първия евентуален иск за обезщетение за вреди на основание чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД. Приел е,че Държавата отговаря по посочения ред за вреди, причинени на правни субекти от дейността на народните представители по приемане на противоконституционни законови разпоредби и от бездействието им да уредят правните последици от тях с цел осигуряване върховенството на Конституцията. Посочил е,че нормата на чл.22 ал.4 ЗКС установява задължение за законодателния орган да стори последното,а бездействието му да стори това ангажира отговорността на Държавата за причинените на засегнатите от прилагането на противоконституционните норми правни субекти вреди. Доколкото в случая събраната от ищеца такса е на основание обявените за противоконституционни разпоредби, последиците от които Народното събрание не е уредило , съгласно вмененото му задължение в двумесечния срок по чл.81 ал.4 от Правилника за дейността на НС, съдът е заключил,че ищецът е претърпял вреди,съизмеряващи се с размера на платената от него такса, които са в пряка причинна връзка с действието, респ. последвалото го бездействие на законодателния орган. Намерил е за неоснователно направеното от ответната страна възражение за настъпила погасителна давност, приемайки за начало на теченето й датата 10.10.2014г., до която Народното събрание е следвало да изпълни задължението си да уреди последиците от приложението на противоконституционните норми и констатирайки,че давностният срок не е бил изтекъл към датата на завеждането на исковата молба 30.01.2019г. Доколкото увреденият има правото да претендира обезщетение за забава от деня на увреждането, а ищецът претендира такова от по-късен момент, уважавайки иска за вреди в пълния му размер,ведно със законната лихва, съдът е уважил и акцесорния такъв за обзщетение за забава за периода от 31.01.2016г. до 31.01.2019г. в претендирания размер от 34 637,09 лв.