Определение № 4058 от 11.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4058 гр. София, 11.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002103461 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. П. Г. и Й. П. П., против решение № 2374 от 19.04.2024 г. по гр. дело № 11699/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20055312 от 29.08.2022 г. по гр. дело № 18915/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от тях против Г. К. К. иск по чл. 34 ЗС за делба на недвижим имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 68 с площ от 76.16 кв.м, находящ се на шести етаж от жилищна сграда.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 25, ал. 1 ЗН. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с непротиворечиво установяване на авторството на ръкописния текст на завещанието от събраните косвени доказателства, останали необсъдени от въззивния съд с наведените за тях доводи и при необоснованост на изводите му относно установените от събраните доказателства факти и връзката между тях, изведена и от нарушението на чл. 172 ГПК при преценката на свидетелските показания, и противоречиво изложените мотиви. Претендират разноски.

Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на допълнителното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли извод за саморъчно написване на текста на саморъчно завещание да не може да бъде направен без заключение на съдебно-графологична експертиза за вероятност ръкописният текст в завещанието да е изпълнен от подписалото го лице или 1 такава вероятност може да се установи и с други косвени доказателства. Твърдят, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. дело № 6412/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. дело № 1371/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 315 от 25.10.2013 г. по гр. дело № 1301/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр. дело № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. дело № 30/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. дело № 321/2015 г. на II г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр. дело № 1499/2016 г. на ВКС, I г.о., определение № 466 от 16.10.2018 г. по гр. дело № 732/2018 г. на ВКС, I г.о., и определение № 537 от 26.11.2019 г. по гр. дело № 2438/2019 г. на ВКС, I г.о.; 2. Следва ли, когато преценява доказателствата по делото, съдът да установи не само фактите, но прилагайки логическите и опитните правила, да установи и връзката между тях, за да няма несъответствие между фактическите изводи на съда и доказателствата по делото, респективно в производството по делото да се установи истината. Обжалваното решение по този въпрос според касаторите е в противоречие с т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. дело № 955/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр. дело № 1110/2011 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 50126/19.04.2023 г. по гр. дело № 883/2022 г. на ВКС, II г.о., и 3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички приети по делото допустими и относими към правния спор доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Позовават на несъответствие с т. 3 от ППВС № 1/1953 г. и т. 4 от ППВС № 7/1965 г. и с решение № 69 от 9.07.2015 г. по гр. дело № 1582/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 11 от 21.04. 1994 г. по адм. дело № 4900/1993 г. на ВС, III г.о., определение № 720 от 17.07.2009 г. по гр. дело № 408/2009 г. на ВКС, I г.о.,определение № 1267 от 8.12.2010 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., определение № 144 от 30.12.2008 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., и определение № 156 от 12.04.2013 г. по гр. дело № 2254/2013 г. на ВКС, II г.о.

Ответникът по касационната жалба – ответникът Г. К. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на поддържаното основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е във фазата по допускане на делбата.

Образувано е по предявен иск за делба на жилище - апартамент № 68 с идентификатор ***** 2 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес].

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 34 ЗС за допускане на делба на процесния недвижим имот, въззивният съд е приел в обжалваното решение от фактическа страна за установено, че с нотариален акт за собственост на жилище по чл. 55г ЗПИНМ № 116 от 1970 г. Г. Ц. Ц. и А. Н. К. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 68, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 76.16 кв.м, и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Посочено е, че според приетите като писмени доказателства две отделни саморъчни завещания от 19.05.1982 г., предадени за пазене на 20.05.1982 г. и обявени с протоколи от 31.08.2020 г., двамата са завещали притежаваното от всеки от тях към момента на смъртта му имущество, включително процесния имот на П. Й. П. и Ц. Й. П. - техни племенници и деца на сестрата на Г. Ц. – Б. П., посочено за установено и от представените удостоверения за наследници.

Въззивният съд е приел за установено, че на 18.09.2009 г. Г. Ц. е починала, като е оставила за свои наследници по закон преживелия си съпруг А. К. и сестра си Б. П.. Изложено е, че по представеното удостоверение за наследници на 16.07.2013 г. е починал и наследодателят на ищците А. Г. и Й. П. – техният баща П. П., като същите по представените от СРС удостоверения са направили изрично изявление за приемане на наследството със заявления от 16.03.2021 г.

Посочено е за установено, че А. К. и Б. П. с договор за продажба по нотариален акт № 188 от 16.09.2014 г. са продали процесния имот на Ц. П.. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 93 от 13.02.2018 г. той от своя страна и съпругата му С. П. са го продали на ответника Г. К., който не се е намирал в брак при сключването на договора.

Въззивният съд е приел, че ищците А. Г. и Й. П. (сега касатори) обосновават активната си материална легитимация на съсобственици единствено въз основа на саморъчно завещание от 19.05.1982 г. на Г. Ц., а не и от това на А. К., както неправилно е приел първоинстанционният съд, тъй като същите са съобразили извършения от него приживе акт на разпореждане, който според тях е породил транслативния ефект относно притежаваната от него 1/2 идеална част от процесния недвижимия имот. Изложено е, че неговата истинност е оспорена от ответника Г. К. с писмения отговор по чл. 131 ГПК с твърдения за ненаписване и неподписването му от посочения за завещателното разпореждане автор – Г. Ц., обуславящи възражение за нищожност на завещанието по арг. от чл. 42, б. „б“ ЗН. С оглед доводите във въззивната жалба и отговора, въззивният съд е приел, че спорът пред него се концентрира върху въпроса за действителността на завещанието, като е посочил, че в тежест на ползващата се страна – ищците А. Г. и Й. П. (сега касатори), е да установят при условията на пълно и главно доказване автентичността на завещанието – авторството на изписания текст и положения подпис в представеното завещателно разпореждане. Обсъдено е допуснатото пред първоинстанционния съд по искане на ищците А. Г. и Й. П. в тази връзка и прието без възражения от страните заключение на съдебно-почеркова експертиза, включително разясненията на вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание, което е 3 възприето при преценката му по чл. 202 ГПК за достоверно като компетентно, пълно и обективно изготвено. Изложено е, че въз основа на него се установява, че представените две завещания от 19.05.1982 г. са написани от две различни лица. Завещанието на А. К. действително е подписано от посочения на него автор, а относно подписа, положен за „завещател“ в завещанието, за което се твърди, че изхожда от Г. Ц., експертът е извел извод само за вероятност същият да е положен от нея, поради това, че е открит малък сравнителен материал - само два подписа на Г. Ц., положени в документи в отдалечен помежду им период от време – 16 години (анкетна карта от 1985 г. и пълномощно с нотариална заверка на подписа от 2001 г.), при анализа на който, извършен чрез метода на сравнителното графическо изследване, е констатиран превес на съвпадащите признаци. Посочено е, че с експертното заключение не може да бъде даден отговор дали ръкописните текстове и в двете завещания обективно са написани от посочените в тях лица за автори, тъй като за завещанието на А. К. липсва достатъчно сравнителен материал, а за почерка на Г. Ц. експертът не е установил съществуването на какъвто и да е сравнителен материал.

За установяване на спорните обстоятелства пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите Н. Д. - майка на ищците и бивша съпруга на наследодателя им П. П., и Г. Г. - съпруг на ищеца А. Г., които въззивният съд е обсъдил. Посочено е за заявено от св. Н. Д., че от разкази на бившия си съпруг П. П. и родителите му е разбрала още при сключване на брака им, че Г. Ц. и А. К., тъй като нямали свои деца, са изготвили завещания в полза на племенниците си - П. П. и Ц. П., като според показанията й последните са знаели за съществуването им, тъй като това била честа тема на разговори на семейни събирания. Знае, че в процесния имот до смъртта си, настъпила по представеното удостоверение за наследници на 01.08.2017 г., е живеел А. К. Изложени са и показанията на свидетеля Г. Г., който също от семейни събирания още преди сключването му на брак с А. Г. е научил, че на баща й и неговия брат са завещани два имота, един от които е процесният имот. Двамата свидетели са заявили за воден разговор между Ц. П. и А. Г. във връзка с делба на завещаното им имущество.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд от правна страна е приел, че делба се допуска само на съсобствен по аргумент от чл. 34, ал 1 ЗС имот, частта на съделителите в която се определя от обема на правото им на собственост в имота, притежанието на каквото право на собственост е прието, че не се установява за ищците А. Г. и Й. П. в процесния имот и което води до неоснователност на предявения от тях иск за делба. Изложени са съображения, че съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания, а липсата на който и да е реквизит обуславя нищожност на акта - арг. чл. 42, б. „б“ ЗН. Завещанието е личен, формален и отменим акт, който обективира едностранна сделка и именно с оглед изискванията за действителност на едностранната сделка, законът предвижда формата да бъде спазена, т. е. да са налице всички формални условия на закона за действителност на едностранната сделка, в която е обективирано изявлението на завещателя. Позовал се е на съдебна практика на ВКС - решение № 158 от 4