Определение № 4912 от 11.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4912 гр. Варна, 08.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Константин Д. И.

Членове:

Златина Ив. Кавърджикова

Николай Св. Стоянов като разгледа докладваното от Златина Ив. Кавърджикова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502026 по описа за 2024 година за да се произнесе, намери следното:

Производството е образувано по частна жалба вх. № 79520/04.10.2024г. от Б. М. И.

ЕГН ********** с постоянен адрес с. ****, чрез адв. В.Т., против определение № 10398/16.09.2024г. по гр.д. № 202431101111618 по описа за 2024г. на 25-ти състав на ВРС, с което е прекратено производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа делото в частта по отношение на исковете за издръжка по чл. 143 от СК и чл. 149 от СК, предявени наред с останалите искове по чл. 127, ал. 2 от СК.

Смята, че обжалваното определение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

Излага, че принципно му е известно, че за определяне на международната компетентност на за решаване и разглеждане и решаване на повдигнатите с исковата молба въпроси по чл. 127, ал. 2 от СК относно детето М., отглеждана от него в Норвегия, приложение намира Конвенциата за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца, като имаща предимство пред българското законодателство, включително ГПК и КМЧП, съгласно разпоредбата на чл. 3 от последно посочения кодекс. Спорната материя, предмет на иска по чл. 127, ал. 1 от СК, относно определяне на местоживеенето на детето М. при неговия баща в Кралство Норвегия, упражняването на родителските права, определяне на режим на лични отношения с другия родител попада в обхвата на Конвенцията, още повече, че не са сред изключенията в чл. 4, освен по отношение на издръжката. С нормата на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията е въведено правилото, че съдебните и административните органи на договарящата държава имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността и имуществото на детето. От твърденията му, съдът е приел, че детето М. има обичайно местопребиваване в Кралство Норвегия. Би следвало да се мисли, че държавата, чийто гражданин е детето-РБългария е загубила своята компетентност. Цитиран е текстът на чл. 9 от Конвенцията и предвиденото изключение, че ако органите на договарящите държави по чл. 8, ал. 2 от Конвенцията сметнат, че имат повече възможности 1 в конкретния случай да съобразят как най-добре да се защити висшия интерес на детето, то те могат да замолят компетентния орган на договарящата държава, в която то има обичайно местопребиваване да им се позволи да упражнят компетентност за вземане на мерки за закрила или да поканят страните по делото да представят такава молба пред органа на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето. Като орган по чл.

8, ал. 2, б. „а“ е посочена държавата, чийто гражданин е детето. В случая това е Република България.

Първоинстанционният съд не е съобразил тази възможност не е предприел съответните действия и не е указал на страните, че могат да подадат такава молба, поради което обжалваното определение е незаконосъобразно.

Още преди да е бил уведомен, че производството е прекратено е подал молба, с която е оттеглил част от исковите си претенции, като единствено въпросът за издръжката е останал за разглеждане, но първоинстанцинният съд не е взел предвид това. Въпросът за издръжката не попада в обхвата на Конвенцията, следователно следва да бъде прието, че компетентен да се произнесе е българският съд.

Моли се да бъде отменено обжалваното определение в частта, в която е прекратено производството по делото по отношение на исковете за издръжка по чл. 143 от СК и чл. 149 от СК.

За да се произнесе ВОС съобрази следното:

Постъпилата частна жалба е подадена в срок, изхожда от страна по делото и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличието на правен интерес, поради което се явява процесуално допустима. Разгледани по същество е неоснователна.

Производството по гр.д. № 11618/2024г. на 25-ти състав на ВРС е образувано по исковата молба на Б. М. И. с постоянен адрес в РБългария, чрез адв. В.Т. и е насочена срещу Е. Т. Н.. Предявените с исковата молба искове намират правното си основание в разпоредбите на чл. 127, ал. 2 от СК, във вр. с чл. 143 от СК и чл. 149 от СК. Страните са родители на детето М. с ЕГН **********. Страните се разделили и от м.декември 2015г. детето М. се отглежда от баща си в Кралство Норвегия. Живеят в гр. Вигрестад. През учебната 2023/2024г. детето е била ученичка в седми клас, за което представя доказателства, а сега в осми. Бащата е поискал от съда да му бъдат предоставени родителските права по отношение на детето М., да бъде определено местоживеенето на детето при него в Кралство Норвегия, на майката да бъде определен режим на лични отношения с детето и тя да бъде осъдена да плаща месечна издръжка от 300.00лв., считано от датата на завеждане на иска12.09.2024г., ведно със законната лихва, както и по 240.00лв. месечно за периода от 12.09.2023г. до 11.09.2024г. или сумата от 2880.00лв., ведно със законната лихва.

Представени са редица писмени доказателства, сред които за това, че детето М. учи в гр.

Вигрестад, Кралство Норвегия и за провеждано ортодонтско лечение на детето М. в периода от07.10.2022г. до 24.01.2024г.

С определение № 10398/16.09.2024г. първоинстанционният съд е постановил обжалвания акт. Според разписката към съобщението за това определение, адресирано до Б.

М. И., то е връчено на 27.09.2024г. чрез адв. В.Т..

Видно след прекратяване на производството по делото и вярно, преди съобщаване на ищеца за прекратяването, по делото е постъпила молба вх. № 76305/25.09.2024г., с която 2 ищецът си оттегля исковите претенции по чл. 127, ал. 2 от СК, като заявява, че поддържа единствено претенциите си с правно осн. чл. 143 от СК и чл. 149 от СК.

Настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че за определяне на международната компетентност за разглеждане и решаване на този спор приложение следва да намери Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца, ратифицирана от РБългария със закон, приет от 40-тото НС на 18.01.2006г., обн. Дв бр. 9/27.01.2006г., а Кралство Норвегия-през 2016г.

Кралство Норвегия не е страна-членка на ЕС и не намира приложение Регламент /ЕО/ № 2201/2003г.

Цитираната по-горе Конвенция има предимство пред българското законодателство, включително пред ГПК и КМЧП, изхождайки от разпоредбата на чл. 3 от последно посочения кодекс.

Цел на Конвенцията, залегнала в чл. 1, ал. 1, б. „а“ е да определи държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, насочени към закрила на личността или имуществото на детето.

Мерките по Конвенцията, съгласно разпоредбата на чл. 3, б. „а“ могат по-специално да се отнасят до упражняване на родителската отговорност, а терминът „родителска отговорност“, според чл. 1, ал. 2 включва родителска власт, която определя правата, правомощията и отговорностите на родителите по отношение личността и имуществото на детето. Могат да се отнасят и съгласно чл. 3, б. „b“ и до правото на упражняване на родителските права, отнасящи се до грижата за личността на детето и по-специално правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения, включително правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване.

Следва да бъде прието, че спорната материя, предмет на иска по чл. 127, ал. 2 от СК, който е в Глава 9 от СК „Отношения между родители и деца“ и цели разрешаване на спор при разногласие между родителите, попада в обхвата на Конвенцията и не е сред изключенията, посочени в чл. 4.

С нормата на чл. 5, ал. 1 е въведено правилото, че съдебните и административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето. От твърденията на ищеца-Баща на детето М. и представените от него писмени доказателства се налага изводът, че детето има обичайно местопребиваване от 2015г. в Кралствно Норвегия, където живее със семейството на баща си и учи там. Следва да бъде прието, че детето се е интегрирало в тази среда, ако и да се приеме, че е било незаконно отведено в Кралство Норвегия от бащата, но липсват данни майката да е подавала молба за връщане на детето.

Не следва да бъде прието в този случай, че по силата на разпоредбите на чл. 7 от Конвенцията, органите на договарящата държава ,в която детето е имало обичайно 3 местопребиваване-т.е. РБългария са запазили компетентност.

Вярно, че чл. 9 от Конвенцията въвежда още едно изключение: Ако органите на договарящите държави, посочени в чл. 8, ал. 2 , сметнат, че имат повече възможности в конкретния случай да съобразят как най-добре да се защити висшият интерес на детето, то те могат:

- да замолят компетентния орган на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето пряко или посредством централния й орган, да им се позволи да упражняват компетентност за вземане на мерките за закрила, каквито те считат за необходими, или

- да поканят страните по делото да представят такава молба пред органа на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето.

Като орган по чл. 8, ал. 2 в б. „а“ е посочена държавата, чиито гражданин е детето. М.

Б. М. е български гражданин, видно от приложения по първоинстанционното дело препис от удостоверението й за раждане.

Съдът в Република България би бил компетентен с оглед висшият интерес на детето, ако замоли или покани страните по делото да представят молба пред органа на договарящата държава по местопребиваването на детето и органът приеме молбата. Следва да бъде посочено обаче, че не може да се приеме, че РБългария има повече възможности да съобрази как най-добре да защити висшия интерес на детето. Доколкото детето М. живее в Кралство Норвегия, тамошният съд е с по-големите възможности да изиска социален доклад за материалните и битови възможности на отглеждащия детето родител, осигурените жилищни условия, социалното обкръжение при които се отглежда детето, неговата адаптация, учебната му ангажираност, съществуващите здравословни проблеми и тяхното разрешаване и с по-големи възможности да събере съответните доказателства, включително гласни такива. Освен това може да бъде изслушано самото дете и взето предвид неговото становище.

С оглед изложеното, следва да бъде прието, че са неоснователни оплакванията в частната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е замолил компетентния съд и не е указал на страните да подадат молба до компетентния по правилата на чл. 5 от Конвенцията съд, предвид възможността по чл. 9 от същата Конвенция.

Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд не е взел предвид подадената и регистрирана с вх. № 76305/25.09.2024г. молба за оттегляне на част от исковете. ВРС е бил прекратил вече производството с определение № 10398/16.09.2024г. и той сам не е могъл да отмени акта си. Тази молба не може да бъде взета предвид и от въззивния съд, който се произнася в частното производство по обжалване на цитираното определение, пак понеже молбата е постъпила след постановяване на обжалвания акт. Не може да постанови от въззивния съд в образуваното частно производство за пръв път прекратително определение, поради оттегляне на исковите претенции по упражняването на 4 родителските права, местоживеенето на детето и режима на лични отношения с другия родител, нито да върне делото на първоинстанционния съд да го стори, доколкото се обжалва определение № 10398/16.09.2024г. само в частта относно прекратеното производство по исковете за издръжка-чл. 143 и чл. 149 от СК. След като не може да бъде взето предвид направеното с молба вх. № 76305/25.09.2024г. оттегляне на част от исковете, то следва да бъде посочено, че правилно е прекратено производството поради липса на компетентност на българския съд.