Определение № 372 от 18.10.2024, Окръжен съд - Кърджали
- Съд
- Окръжен съд - Кърджали
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 214/2024
- Вид
- Определение № 372
- Подписан
- 18.10.2024
- В сила
- 18.10.2024
- Състав
- Веселина Атанасова Кашикова Иванова, Мария Кирилова Дановска, Васка Динкова Халачева
Цитирани разпоредби
- чл.146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 276, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1 и ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38,ал.1, т.1-3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38,ал.1, т.1-3 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 10, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143, ал. 2, т. 19 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10а, ал. 2 и 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 2 и 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 372 гр. К., 18.10.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:
Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно частно гражданско дело № 20245100500214 по описа за 2024 година Производството е по чл. 278, във връзка с чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро от ГПК.
Образувано е по частна жалба, депозирана от „С. ООД, чрез адв. Х. М. от адвокатско дружество „Н.“, против определение № 628 от 31.05.2024 г., постановено по гр. д. № 720/2023 г. по описа на Районен съд-К., с което е отхвърлена молба по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, присъдени при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) в полза на адв. Д. М..
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъбразно. Счита, че първоинстанционният съд не съобразил съдебната практика на ВКС, обективирана в Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.дело № 2266/2016 г.; представените по делото доказателства, оборващи материалната затрудненост на ищцата; както и не разгледал доказателственото искане и изложените аргументи, че делото е инициирано при злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК.
Съобразно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.дело № 2266/2016 г., съдът следвало да изследва предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. при подадено нарочно възражение от другата страна в производството, когато същото е подкрепено с доказателства.
В частната жалба се твърди, че по делото не е представен договор за 1 правна помощ, в който да е договорена изрично ангажираността на адвоката безвъзмездно да проведе процесуално представителство като подаде искова молба за прогласяване недействителността на процесния договор за кредит.
Частният жалбодател сочи, че в представения по делото договор за безплатна правна помощ с липсваща дата на сключване, дължимата правна помощ се изразявала „в изготвяне и депозиране на искова молба“. В случая страните по договора се уговорили за подаването на една искова молба, а били подадени девет, по които били образувани граждански дела с поредни номера:
№№ 712/2023 г., 714/2023 г., 715/2023 г., 716/2023 г., 717/2023 г., 718/2023 г., 719/2023 г., 720/2023 г. и 721/2023 г. при Районен съд -К.. Същият договор за правна помощ бил представен по всички дела на ищцата срещу „С. ООД, поради което на ищеца не следвало да се присъждат разноски за повече от едно производство.
За установяване на обстоятелството, че лицето не е материално затруднено, в хода на производството било представено искане за сключване на договор за кредит от 05.05.2023 г., в което Д. Н. декларирала пред кредитора си месечни доход от трудово възнаграждение в размер на 2300 лв., получавано от нея като крупие в казино и разполагаем доход след плащане на наем и др. задължения в размер на 1704 лв. Направено било и доказателствено искане за изискване от Националния осигурителен институт данни за работодател и трудовите доходи на лицето Д. М. Н., за периода м. януари 2023 г. до януари 2024 г., което не било разгледано от съда.
Частният жалбодател твърди, че въпреки представените доказателства и направено доказателствено искане, първоинстанционният съд не коментирал и не съобразил практиката на ВКС, според която съдът следвало да изследва предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАДв при подадено нарочно възражение от другата страна в производството, когато е подкрепено с доказателства. Доколкото били налице данни, опровергаващи твърдението за материална затрудненост, то съдът следвало да задължи ищеца да докаже предпоставките за искането си по аналог на процедурата по освобождаване от държавни такси и разноски. Това било така, тъй като с допускане на искането за присъждане на безплатна правна помощ, се постигал именно ефектът на освобождаване от разходите за водене на съдебно производство. Преценката за наличие на материална 2 затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следвало да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като оспорващата страна следвало да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение.
На следващо място частният жалбодател счита, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение по двата предявени иска – 1) установителен иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка от процесния договор и 2) кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата от 409.95 лева, с които се защитава един и същи материален интерес, но аргументите му не били разгледани от съда. Посочва, че в Решение № 9273/27.07.2016 г., постановено по адм. дело № 3002/2015 г. по описа на ВАС, Трето отделение, потвърдено с Решение № 5485 от 02.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1403/2017 г., 5-членен състав, се разглеждат критериите, по които следва да се определя адвокатското възнаграждение в съответствие с критериите за обоснованост и справедливост, съгласно чл. 32 ЗАдв. Според цитираната практика размерът на адвокатските възнаграждения се обосновава с два обективни критерия-обемът и сложността на извършената работа, величината на защитавания интерес, както и действителната фактическата и правна сложност на делото. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, цената на адвокатския труд следвало да представлява изражение и на двата критерия кумулативно. В настоящия случай и по двата предявени иска - за недействителност на клаузи от договора и осъдителен - за връщане на дадено без основание /чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, извършената работа била една и съща, доколкото установителният, представлявал елемент от фактическия състав на осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД и в този смисъл свършената от пълномощника работа по двата иска била една и съща - ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на идентични правни действия, упражняване на едни и същи процесуални права, приключване на делото без събиране на гласни доказателства, при упражняване на класически институти на материалното право. Въпреки, че по естеството си исковете били различни и обективно съединени, те били предявени и поддържани на основание един и същ правопораждащ юридически факт – сключването на договор за кредит, което предполагало еднаквост на извършената защита, респ. работа. Ето защо не били налице в кумулативност и двата критерия за определяне на дължимо 3 възнаграждение поотделно и за двата иска, при положение, че работата по всеки един от тях била идентична, сходна, и делото не се отличавало като фактическа и правна сложност.
Адвокатското възнаграждение в размер на 960 лева надхвърляло многократно размера на осъдителния иск. Това водело до неоснователно разместване на блага /неоснователно обогатяване/, което по същество представлявало злоупотреба с процесуално право - арг. чл. 3 от ГПК. В този смисъл, разноските по делото и в частност адв. възнаграждение, не следвало да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт, поради което не следвало да се присъжда самостоятелно адвокатско възнаграждение по двата иска.
На отделно основание, частният жалбодател твърди, че съдът не съобразил, че делото било заведено при злоупотреба с право по смисъла на чл.
3 ГПК. Ищецът подал девет искови молби срещу ответното дружество, с представен един и същи договор за правна помощ, с цел да възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Образувани били граждански дела по описа на Районен съд - К. с поредни номера 712/2023 г., 714/2023 г., 715/2023 г., 716/2023 г., 717/2023 г., 718/2023 г., 719/2023 г., 720/2023 г. и 721/2023 г. по искови молби, подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и с идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части. Въпреки че ищецът имал възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договорни клаузи, той образувал 9 дела с цел да се обогати за сметка на ответника с многократно по-висок размер на присъдени в тежест на последния разноски. Резултатът, съпоставен с претенциите за разноски, бил доказателство за твърденията.
Поради явно домогване на ищцовата страна да използва съдебната система като инструмент за получаване на материална облага чрез недобросъвестност и шиканиране на процеса, моли съдът да не толерира подобно поведение и да го дисциплинира като остави без уважение исканията за присъждане на разноски и на това основание.
Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от 4
ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с права. Разделянето на споровете в множество производства водело и до отделни съдебни решения, респективно до издаването на отделни изпълнителни титули, с което допълнително се утежнявало положението на ответната страна в качеството й на длъжник по много изпълнителни дела, завеждани от ищците по гражданските дела от една страна, и от процесуалните им представители от друга страна, въз основа на присъдените им в лично качество разноски по договори за безплатна правна помощ, също сключвани в условията на злоупотреба с право, доколкото ищците в по-голямата си част не били материално затруднени лица. В този смисъл била и практиката на СЕС, в Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С- 417/22 на СЕС. По тези съображения моли съда да постанови определение, с което бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на оказана безплатна правна помощ, както и да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство, предвид злоупотреба с права и присъдени разноски по останалите образувани от Д. М. Н. срещу „С. ООД производства.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден писмен отговор от адв. Д. М. от адвокатско дружество „Д. М.“, в качеството му на пълномощник на ищцата в производството Д. М. Н., в който изразява становище за нейната неоснователност. Посочва, че по делото под страх от наказателна отговорност била представена подписана лично от нея декларация за материално и гражданско състояние, от която било видно, че е материално затруднено лице.
Големият брой заведени съдебни производства от ищцата срещу други фирми за бързи кредити, представлявало доказателство за нейната свръхзадлъжнялост, а не за добро материално състояние. Големият брой дела бил резултат на неправомерно поведение на кредитната институция. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното определение.
Въззивният съд, като взе предвид доводите, изложени от страните, както и данните по делото, приема следното:
5
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Производството по гр. д. № 659/2023 г. по описа на Районен съд – К. е образувано по искова молба, подадена от Д. М. Н., чрез пълномощника й адв.
Д. М. от адвокатско дружество „Д. М.“, с която против „С. ООД са предявени два обективно съединени иска: 1) установителен иск за нищожност на клауза от договор за потребителски кредит поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 , чл. 10а, ал. 2 и 4, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и неравноправност по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, с цена на иска 170 лева и 2) осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, с цена на иска 10 лева, предявен като частичен иск от общо 170 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 14.06.2023г. до окончателното изплащане.
Разпечатката съдържа 29 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/41830e89-2854-48a7-b22a-c0b6d48ac3d8