Решение № 263 от 24.07.2026, Окръжен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 263 гр. Стара Загора, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Стефани Хр. Чапанова като разгледа докладваното от Димитър М. Христов Въззивно търговско дело № 20265501000234 по описа за 2026 година

Обжалвано е решение № *** г. постановено по гр. д. № 1831/2025 г. по описа на Районен съд - Казанлък, с което е обявен за недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК договор за кредит “Бяла карта“ №11057081 от 24.06.2023 г., сключен между С. Н. Т. и “А.Ф.“ АД и са присъдени разноски.

Въззивникът “А.Ф.“ АД излага подробни съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Развити са подробни съображения от фактическа и правна страна във връзка с направените оплаквания. Моли да се отмени изцяло първоинстанционното решение. Претендират се разноските.

В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззИ.емия С.

Н. Т., в която е взето становище, че жалбата е неоснователна, а решението е законосъобразно и правилно, изложени са подробни аргументи в тази връзка, направено е искане да е отхвърли жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение.

Съдът като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната 1 съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК.

Ищцата С. Н. Т. моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за кредит „Бяла карта" от 24.06.2023г., сключен с “А.Ф.“ АД, като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който оспорва предявения иск, като излага подробни съображения.

Не е спорно, че между “А.Ф.“ АД и С. Н. Т. е сключен договор за кредит “Бяла карта“ №11057081 от 24.06.2023 г., по силата на който “А.Ф.“ АД се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 1 500 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта, а кредитополучателят се задължил да заплаща общото си задължение до всяко 5-то число на текущия месецчл.3, ал.2. Съгласно чл.4 на договора, договорът е сключен за неопределен срок, при фиксиран годишен лихвен процент по заема: 43.2 % върху усвоения размер на кредита, или 0.12 % дневен лихвен процент и ГПР 46.18%. Съгласно чл.15 от договора, кредитополучателят е поел задължение в срок до пет дни от активиране на представения платежен инструмент да предостави на кредитодателя едно от посочените в разпоредбата обезпечения: 1.банкова гаранция с бенефициер кредитодателя, за сумата 2 286, 45 лева, със срок на валидност - 2 години от датата на сключване на договора, след изтичане на срока на валидност на гаранцията и в случай, че договор не е прекратен, то кредитодолучателят следва да предостави нова банкова гаранция за нов период от 2 години, а при увеличение на кредитния лимит по настоящия договор, кредитополучателят следва да предостави банкова гаранция, която обезпечава новия размер на отпуснатия кредитен лимит. В тези случаи кредиторът има ангажимент да уведоми кредитополучателя за размера на банковата гаранция; или 2. едно физическо лице- поръчител, което да отговаря 2 на следните изисквания: 2.1. да е над 21 г. и да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; 2.2. брутният размер на дохода му да е в размер не по-малък от 1500 лева; 2.3. да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; 2.4. да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “А.Ф.“ АД; 2.5. да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ; или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни" и 2.6. да не е член на домакинството на кредитополучателя. В чл.20 на договора е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл.15 в уговорения срок, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение в настоящия месец. Предвидено е, че неустойката се начислява до момента на предоставяне на изисканото обезпечение.

П делото е представен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 30.11.2023 г., сключен между “А.Ф.“ АД като цедент и “А.С.В.“ ЕАД като цесионер, от който се установява, че цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията, описани в Приложение №1 към договора. Видно от Приложение №1 от 22.05.2025 г. към Рамков договора за продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г. сред прехвърлените вземания е и това срещу ответника под №652, за сумата от 2091.04 лева, произтичащо от процесния договор за кредит бяла карта

№11057081/24.06.2023г.

От потвърждение за извършена цесия на вземания на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД и пълномощно, с което цедентът упълномощава цесионера да уведомява съгласно чл.99, предл.3 от ЗЗД всички длъжници за извършената цесия се установява, че цедентът е потвърдил извършената цесия на вземанията, както и че цедентът е упълномощил цесионера да уведомява от негово име всички длъжници по всички вземания, които дружеството е цедирало на цесионера с договора за цесия.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че в годишният процент на разходите / ГПР / по Договор за кредит “Бяла карта“ от 24.06.2023 г. са включени разходите за редовни лихви. При включване към ГПР и на възнаграждение по чл.20, размерът на ГПР е 56.82%.

3

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

С Решение № 127/30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на II т. о. е дадено разрешение на правния въпрос в смисъл, че правната теория и съдебната практика еднозначно приема, че договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най-важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави - арг. от чл.

103, ал. 3 ЗЗД. Това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора. По аргумент от по–силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. Именно поради наличие на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера. Изключение следва да е налице само в случаите на неоснователно обогатяване или при недобросъвестност на цесионера, макар законодателят да не го е изрично предвидил, заради специфичните особености на института на неоснователното обогатяване и присъщото на облигационното право общо изискване за добросъвестност. Поради това въззивният съд приема, че в случая искът е надлежно заведен срещу цедента “А.Ф.“ АД. За пълнота следва да се посочи, че няма никакви данни по делото 4 ищецът да е уведомявам за твърдяната от ответника цесия, поради което е предявил и иска срещу него.

По делото не е спорно, че сключеният договор между “А.Ф.“ АД и С. Н.

Т. по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В процесния договор е посочен ГПР в размер на 46, 18%, поради което формално е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.

19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

С договореното задължение кредитополучателят да предостави в петдневен срок след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при многобройни и трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Така на практика се стига до кумулиране на неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни стойности на ГПР, което се установява и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, според което при включване към ГПР и на възнаграждение по чл.20, размерът на ГПР е 56.82%. Поради това след като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по 5 дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директИ. разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Поради това следва да се приеме, че така предвидената неустойка съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , като по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/.

Ето защо въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

ВъззИ.емата С. Н. Т. е направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 245 евро с ДДС, но не е представила доказателства за неговото заплащане, поради което такова не следва да й се присъжда.

Водим от горните мотиви, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № *** г. постановено по гр. д. № 1831/2025 г. по описа на Районен съд – Казанлък.