Определение № 3529 от 11.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3529 гр. София, 11.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901702 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. срещу решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 365924/ 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 55624/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 140-ти състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до предявения размер от 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по чл. 4.1. от договор за банков кредит от 22.05.2007 г., начислена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г.; 2) отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата над 242, 72 лв. до предявения размер от 2 240 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 22.05.2007 г., начислена за периода от м. 02.2016 г. до 04.10.2016 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че включената в съдържанието на договора за кредит клауза за възнаградителна лихва е неравноправна и съответно нищожна само 1 в една нейна част, която е тази, с която е уговорен начинът, по който ще се определя един от компонентите, който участва при формиране на размера на това задължение, който е стойността на банковия ресурс. Този извод противоречи на разрешението, дадено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, че когато една клауза е неравноправна, съдът следва да откаже да я приложи, но не е овластен да изменя нейното съдържание. Ето защо въззивният съд е следвало да заключи, че тази клауза е нищожна изцяло, включително в частта, с която е предвидено, че размерът на възнаградителната лихва се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 90 %.

Касаторът намира, че платената от него на банката възнаградителна лихва за спорния период възлиза на сумата от 26 955, 94 лв., а не на приетата от въззивния съд сума, която е по-ниска по размер. Претендира, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва от договора за кредит, която е неравноправна, трябва да се тълкува по благоприятен за него, като потребител, начин, а именно, че уговореният с нея размер на това задължение следва да се изчислява на база 1-месечния СОФИБОР и надбавка от 2, 40 %. Посочва, че анексите, с които е изменен договорът за кредит, са изцяло нищожни, защото сумата, върху която се начислява лихвата според договореното в тях, е опредЕ. въз основа на неравноправна клауза. Предвид това изводът на въззивния съд, че са нищожни само отделни клаузи от тези анекси, касаещи определянето на размера на възнаградителната лихва, е неправилен. Неправилен според касатора е и изводът на въззивния съд, че погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи сумите, които е платил без основание на кредитора в изпълнение на неравноправна клауза от процесния договор за кредит, започва да тече от датата на плащане на тези суми. Той противоречи на задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането.

Касаторът счита, че с оглед на това тълкуване, погасителната давност за цялото вземане, предявено с иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, не е изтекла към датата на сезиране на съда.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени седем въпроса, като е направено позоваване на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касация „Обединена българска банка“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши 2 преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, като е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

С касационната жалба, за разглеждане на която е образувано делото пред настоящата инстанция, се обжалва въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по два от предявените в процеса искове, които са отрицателен установителен иск, че В. Д. М. не дължи на „Обединена българска банка“ АД сума в размер на 2 240 лв., представляваща неплатена част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, възникнало по договор за кредит от 22.05.2007 г. и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по договор за кредит от 22.05.2007 г., която подлежи на връщане. Тези два иска са различни по вид, като от фактите, на които се основават, не може да се направи извод, че имат някаква връзка на обусловеност помежду си. Ищецът не основава предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на част от главницата по кредитната сделка на твърдения, че това вземане следва да се счита погасено със суми, които са платени от кредитополучателя на кредитора като възнаградителна лихва, която не се дължи поради неравноправност на клаузи от договора за кредит, въз основа на които тя е начислена. С предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД кредитополучателят претендира кредиторът да бъде осъден да му върне изцяло тези суми, платени в изпълнение на неравноправните клаузи за дължимост на възнаградителна лихва, което означава, че той не твърди, че съществува някакво основание те да останат в патримониума на кредитора и да бъдат отнесени за погасяване на друго негово задължение, възникнало по кредитната сделка, каквото е главното задължение за връщане на получения кредит. С оглед на това трябва да се приеме, че ищецът основава иска си за недължимост на част от вземането за главница на факта на извършени плащания от кредитополучателя към кредитора в периода от м.

02.2016 г. до 04.10.2016 г., които са различни от плащанията на суми за погасяване на задължението за възнаградителна лихва, за които се твърди, че няма основание да бъдат задържани от кредитора и че подлежат изцяло на връщане по иска по чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД. Ето защо крайният извод за основателността на осъдителния иск за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва няма да има значение за извода за съществуването на вземането за главница, което е предмет на предявения отрицателен установителен иск. Това означава, че предявените два 3 иска, по които производството е висящо пред касационния съд, са напълно самостоятелни.

Цената на всеки от тези искове се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. С оглед на това цената на предявения отрицателен установителен иск е в размер на паричното вземане, което се иска да бъде установено, че не съществува за ответника към ищеца, и възлиза на сумата от 2 240 лв.

Тя е под установения в закона минимален праг за достъп до касация на въззивни решения както по граждански, така и по търговски дела. Следователно решението на Софийски градски съд, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, без значение дали делото за неговото разглеждане ще се определи като гражданско или като търговско. Това прави подадената касационна жалба, с която решението се обжалва в тази му част, недопустима и като такава, тя следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, подадена е в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по чл. 4.1. от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г., начислена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г. Счел е, че по делото не е спорно и се установява от събраните доказателства, че между ищеца, като кредитополучател, и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чийто правоприемник е ответникът, е сключен договор за кредит от 22.05.2007 г. Намерил е, че кредитополучателят по тази сделка има качеството на потребител, поради което и с оглед заявеното в процеса възражение е извършил проверка за неравноправност на клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва, както и на клаузата на чл. 4.2. от договора, в която е уговорено правото на банката да промени размера на възнаградителната лихва чрез промяна на стойността на един от компонентите, който участва в нейното формиране, който е стойността на банковия ресурс /СБР/. Заключил е, че в тези клаузи част от компонентите, от които се определя стойността на СБР и оттам на размера на дължимата възнаградителна лихва, са посочени твърде общо, без дa са достатъчно определени или определяеми.

Такъв е компонентът, представляващ

„законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с ФГВ, изчислявани текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката“. Това не дава възможност на потребителя да предвиди по какъв начин тези компоненти ще се изменят за срока на договора и ще влияят върху размера на задължението му за 4 възнаградителна лихва. Ето защо второто изречение на клаузата на чл. 4.1. от договора, в което е дадено определение на СБР, и клаузата на чл. 4.2. от договора са счетени за неравноправни и като такива нищожни. Неравноправни са и клаузите от сключените към договора за кредит четири анекса, с които не се внася повече яснота относно начина на формиране на възнаградителна лихва. Предвид това въззивният съд е приел, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва по договора за кредит трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 9 %, който е изрично посочен в първото изречение от уговорката, постигната с чл. 4.1. от договора. На следващо място, въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеното вземане за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва и е намерил, че погасителната давност за него започва да тече от деня на плащането на недължимата лихва, като се е позовал на задължителните указания за това, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. С оглед на това и предвид датата на подаване на исковата молба, която е 04.10.2016 г., е заключил, че погасено по давност е предявеното вземане за връщане на сумите, които са платени за възнаградителна лихва преди 04.10.2011 г. Не е погасено по давност вземането за връщане на възнаградителната лихва, платена за периода от 04.10.2011 г. до 04.10.2016 г.