Определение № 886 от 27.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 886 гр. София, 27.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20228002103972 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Сопот чрез кмета, приподписана от адв. М. против решение № 47 от 12.04.2022 г. по гр. д. № 81/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Ответната страна Районна потребителна кооперация (РПК) „Наркооп“ – гр. Сопот чрез юрк. К.-В., е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260990 от 23.11.2021 г. по гр. д. № 763/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната част, с която Община Сопот е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на РПК „Наркооп“ – гр. Сопот сумата от 49 634. 45 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание в периода 13.03.2015 г. – 08.05.2019 г. на собствени на кооперацията недвижими имоти в гр. Сопот: СГРАДА с идентификатор ... с площ от 209 кв. м. и предназначение – за обществено хранене, СГРАДА с идентификатор ... с площ от 328 кв. м. и предназначение - за търговия, както и прилежащия към тях терен с площ от 802 кв. м. – част от поземлен имот с идентификатор ..., целият с площ от 4 923 кв. м., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.05.2020 г. - датата на предявяването на иска, до окончателното изплащане и са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че с влязло в сила на 14.10.2019 г. решение № 149 от 27.04.2018 г. по гр. д. № 1413/2016 г. на Районен съд – Карлово е уважен предявеният от ищцовата кооперация срещу Община Сопот иск с правно основание чл. 108 ЗС досежно процесните сгради и прилежащият им терен от 802 кв. м. Посочил е, че въводът във владение на кооперацията в тези ѝ имоти е осъществен 1 на 08.05.2019 г., като в имота са намерени трети лица, едно от които е Р. С. – едноличен собственик и управител на търговско дружество „ИСИА“ ЕООД, на което фактическата власт върху процесните имоти е била възмездно предадена от Община Сопот за целия исков период и преди него - считано от 02.03.2011 г., срещу месечно обезщетение от 302 лв. + 20% ДДС. При тези данни решаващият състав е намерил, че в исковия период ответникът е ползвал без основание собствените на ищеца имоти и фактическият състав на чл. 59 ЗЗД е осъществен. Развити са доводи, че по този начин ответникът се е обогатил неоснователно, спестявайки си разходите за тяхното наемане, а ищецът се е обеднил поради невъзможността да реализира доходи от тях като ги отдава под наем. Посочено е, че обезщетението е съизмеримо със средния пазарен наем за имотите, - т.е. обогатяването и обедняването са в случая еквИ.лентни по размер и този размер е средния пазарен наем. По възражението във въззивната жалба, че обезщетение за прилежащата към процесните сгради земя не се дължи, в обжалваното решение са изложени съображения, че ползването на сградата включва и ползването на прилежащата ѝ земя, която има обслужващо главните обекти (сградите) предназначение и се касае за единен, неделим обект на собственост. След като ищецът е собственик и на сградите, и на прилежащия им терен – незастроен, то осъществяваното от ответника неоснователно ползване на сградите включва и ползването на прилежащия към тях терен, съответно ответникът дължи обезщетение и за него. Прието е, че обедняването е съизмеримо със среднопазарния наем за имотите, който ищецът като техен собственик, би могъл да получава, ако те бяха в негово държане. В същия размер е и обогатяването на ползващия ги без основание ответник, тъй като за времето на неоснователното им ползване той е спестил разходи в размер на средния пазарен наем, който би следвало да заплаща за тях на собственика. Поради това за ирелевантен към спора е счетен факта, че за процесния период ответната община е получавала от третото лице („ИСИА“ ЕООД) наем за имотите в размер по - нисък от среднопазарния. Изразено е разбиране, че обезщетението по чл. 59 ЗЗД е винаги съизмеримо с пазарния наем, без значение на начина, по който ответникът е упражнявал фактическата власт върху чуждата вещ и доходите, които е получил от ползването ѝ без основание. Съставът на въззивната инстанция е споделил извода на първостепенния съд, че сравнителният метод за определяне на пазарния наем е в случая по - обективен, тъй като за разлика от метода на справедлИ.та пазарна стойност, се основава на изследване и анализиране на сключени и действащи за съответния период договори за наем с предмет аналогични имоти. Изтъкнал е, че договори за наем за период извън исковия са правно ирелевантни за размера на дължимото се обезщетение и в този смисъл е кредитирал заключенията на назначените по делото вещи лица (които не са съобразили сключените от ищцовата кооперация договори за наем за процесните имоти за времето след 08.05.2019 г.) и в частност на вещото лице И.нова, чието заключение се основава на реално сключени и действащи за процесния период договори за наем с предмет подобни на процесните по местоположение и предназначение имоти. В тази връзка за неоснователни са приети възраженията на ответника, че вещото лице е определило среднопазарния наем единствено на база оферти в интернет, както и, че е работило по неотносима за релевирания период наредба. Доколкото решаващият състав е споделил извода, че пазарният наем в случая следва да се определи по метода на аналога, то същият е намерил, че на основание чл. 271, ал. 1, предл. последно ГПК е обвързан от среднопазарния наем по възприетото от първата инстанция заключение на посоченото по - горе вещо лице.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС съгласно правомощията му, очертани с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС):

1. „Допустимо ли е при определяне на обезщетение при неоснователно обогатяване 2 от държане на недвижим имот – терен и сгради, което е равно на наемната цена, да се включва наемната цена на площта от терен под застроените сгради, както и необходимо прилежащият терен непосредствено до сградите, за да могат да се ползват те по предназначение?“;

2. „При липса на аналог за определяне пазарна наемна месечна цена в производство по иск по чл. 59 ЗЗД (позоваване от ВЛ само на неотносими офертни цени), когато след осъществен въвод във владение действителния собственик (ищеца), последният продължи да отдава под наем процесния имот на абсолютно същата цена и на абсолютно същия наемател, на който ответникът до въвода е отдавал под наем имота, следва ли да се приеме именно тази идентична наемна цена за критерий при определяне размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД?“;

3. „Безпристрастен ли е съдия, член на състава (и докладчик по делото) на въззивния съд, който е постановил обжалваното решение, с което е извършена инстанционна проверка на решение на първостепенен съд, към който докладчикът принадлежи организационно, включително е в структурата на този съд към момента на постановяване на въззивното решение?“

Касаторът поддържа, че по първото питане въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 509 от 27.05.2009 г. по гр. д. № 142/2009 г. на IV г.о., решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на IV г.о., решение № 270 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3976/2018 г. на IV г.о., решение № 538 от 09.07.2010 г. по гр. д.

№ 519/2009 г. на IV г.о. Второто и третото питане се поставят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обосновава се довод за нищожност на въззивния съдебен акт като постановен от състав от съдии, един от които – той и докладчик по делото, се числи към състава на окръжния съд в гр. Пловдив, чието е първоинстанционното решение, който съдия е бил е командирован в апелативния съд и „към момента на произнасяне“ командироването му е било прекратено.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставеният първи въпрос не осъществява общо основание и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Питането се поставя на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че обезщетение за прилежащата към процесните сгради земя не се дължи, доколкото ползването на постройката включва в себе си и ползването на земята под и около нея, необходима според предназначението ѝ. Чрез навеждането му касаторът изразява несъгласието си с изводите на въззивния съд за дължимост на обезщетение за ползването както на сградите, така и на прилежащия им терен, доколкото се касае за единен, неделим обект на собственост. От една страна, питането съдържа твърдения и становище на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратното разбиране. От друга страна, въпросът е относим към правилността на въззивното решение. Питане, което е изводимо от становище на страната по правилността на решението не притежава характеристиката на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение. То, по своята същност, съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се разглежда в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на това по селекция на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

3

Предвид формулировката на втория повдигнат въпрос той не реализира основание за достъп до касация. В обжалваното решение не са излагани съображения и доводи относно липса на аналог за определяне на пазарна наемна месечна цена на имота, нито е констатирано, че вещото лице по делото е съобразило „само неотносими офертни цени“.

Напротив, въззивният съд е приел, че вещото лице И.нова по делото е съобразило реално сключени и действащи за процесния период договори за наем с предмет подобни на процесните по местоположение и предназначение имоти. Ето защо, питането няма обуславящ характер за изхода по делото и не позволява да се допусне касационно обжалване.

Третият повдигнат въпрос също не може да обоснове допустимост на обжалването.

Той е привързан към доводите на жалбоподателя, че обжалваният акт е нищожен, поради постановяването му от съдебен състав на втората инстанция, чийто член – той и докладчик, е командирован съдия от първоинстанционния съд, чието решение е било предмет на инстанционна проверка.

При служебната проверка за валидност на обжалваното решение съгласно чл. 280, ал.

2, предл. 1 ГПК не се налага извод за вероятната нищожност на съдебният акт, поради изложените по – горе обстоятелства, което да има за своя последица допускането на касационен контрол. Следва да се изтъкне, че институтът на командироване на съдии не е свързан с валидността на постановените от тях или при тяхно участие актове. Както се приема в теорията и в мотивите на ТР № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Участието на командирован съдия в съдебния състав или постановяване на еднолично решение или определение от командирован съдия не води до нищожност на съдебния акт, тъй като институтът на командироването е предвиден в Закона за съдебната власт. Командированият съдия се ползва със същия статут и притежава същата правораздавателна компетентност, каквато притежават и съдиите от състава на съответния съд, в който е командирован да правораздава за срока на своето командироване. Участието в съдебния състав на съдия, който е имал основание за отвод (касаторът излага доводи за липса на безпристрастност на съдебния състав) също не обуславя нищожност, както и недопустимост на съдебния акт.