Решение № 2530 от 17.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2530 гр. София, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100509074 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца – „Е.М. ЕООД с ЕИК:

******* чрез процесуалния му представител – адв. А. К., срещу Решение № 6317/13.06.2022 г., постановено по гр.д. № 37987/2021 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, с което съдът е отхвърлил като неоснователен предявеният иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 240 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу ответника К. В. Г. за признаване за установено, че последният дължи на ищеца сумата от 3 917.38 лв. - главница дължима по договора за потребителски кредит за периода 08.12.2016 г – 10.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното съдебно решение. Твърди се, че ищецът своевременно е изпълнил дадените от СРС указания, но последният го е санкционирал неправомерно. Посочва се, че са представени всички доказателства във връзка с установяване наличието на активна процесуална и материална легитимация на ищцовото дружество. Предвид изложеното моли за отмяната на първостепенния акт и постановяване на нов, с който исковите претенции бъдат уважени в цялост.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от К. В. Г. чрез пълномощника му – адв. М. Л., с който се навеждат доводи за неоснователност на 1 подаденаат жалба. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобрано и моли за потвърждаването му.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните съобразно изискванията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „Е.М. ЕООД с ЕИК:

******* със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ж.к. „*******“, ул. „*******, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на К. В. Г., че последният дължи на ищеца сумата от 3 917.38 лева – изискуема главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 14.09.2015 г., която сума се претендира за периода 08.12.2016 г – 10.03.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба се твърди, че ищецът е придобил вземането посредством извършена цесия от страна на „Обединена българска банка“ АД, както и че ответникът не е погасил в цялост задължението си по отпуснатия договор за потребителски кредит.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се навеждат подробни доводи за неоснователността на подадената исковата молба. Посочва се, че ищецът не е активно процесуално, нито и материално легитимиран да предявява исковата претенция. Оспорва се получаването на заемната сума, както и се навеждат съображения за нищожни клаузи в процесния договор.

Направено е възражение за погасителна давност на вземането. Предвид изложеното, моли исковете да бъдат отхвърлени в цялост.

По делото е представен договор за предоставяне на потребелски кредит без обезпечение от 14.09.2015 г., сключен между „Обединена българска банка“ АД и К. В.

Г., от който се установява правата и задълженията на страните по договора.

Приети като писмени доказателства по делото са и договор за прехвърляне на парични вземания от 31.01.2018 г., сключен между „Обединена българска банка“ АД и ищеца, съгласно който цедентът продава на цесионера вземания към своите длъжници, а цесионерът купува вземанията, които са притежание на цедента, посочени в Приложение № 1 към дата 26.01.2018 г., както и покана за доброволно плащане, ведно с уведомление за предсрочна изискуемост с рег.№ 1113/07.07.2020 г. По делото не е прикрепено цитираното Приложение № 1 към дата 26.01.2018 г.

Приложени са уведомление за извършено прехвърляне на вземания с изх.№ 1112/07.07.2020 г. от „Обединена българска банка“ АД за извършената цесия с ищеца и обратна разписка, от които се установява, че уведомлението е получено от тъста на ответника на 27.07.2020 г.

2

С изготвения доклад по реда на чл. 146 ГПК, по който не са релевирани възражения от страните, СРС е допуснал назначаването на съдебно-счетоводна експертиза по искане на ищеца със задача да се установи усвояването на кредита, като е указал да бъде внесен депозит в размер на 300.00 лева в едноседмичен срок от получаване на съобщението за това. Освен това в доклада по чл. 146 ГПК съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства за материалноправната си легатимация. С молба от 22.02.2022 г. ищецът е посочил, че са представени всички необходими доказателства в тази насока. Със същата молба е приложен и платежен документ, удостоверяващ внесен депозит за допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, но последният е внесен по друго гражданско дело – 64340/2021 г., поради което районният съд е предоставил нова възможност за внасяне на депозит за допуснатата експертиза по настоящото гражданско дело с № 37987/2021 г. по описа на СРС, ГО, 85ти състав, като е указал и последиците от неизпълнение на дадените указания в цялост и в срок. С молба с вх.№ 41601/04.03.2022 г. ищецът е представил нов платежен документ, но в поясненията към последния е посочен отново друг номер на гражданско дело – 135041. В открито съдебно заседание съдът е докладвал извършена справка в счетоводството на СРС, от която е установено, че този платежен документ касае внесен депозит по друго висящо гражданско дело. Първоинстанционният съд е предоставил поредна възможност на ищеца да представи по делото платежен документ за внесен депозит за вещото лице, като е указал, че при неизпълнение на указанията в цялост и в срок, определението, с което е допусната съдебно-счетоводната експертиза, ще бъде отменено. В следващото съдебно заседание платежен документ за внесен депозит не е представен от ищеца, поради което и определението, с което е допусната съдебно-счетоводната експертиза е било отменено. На л.110 от първоинстанционното производство се съдържа писмено становище, депозирано от ищеца на 12.05.2022 г. и докладвано на председателстващия 85-ти състав районен съдия след приключване на откритото съдебно заседание, в което се съдържат доводи по съществото на делото и са представени общи условия на „Обединена Българска Банка“ за платежни услуги за физически лица, както и Приложение № 1 към договор за цесия, които не са приети като част от доказателствения материал по делото.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

Така установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:

Софийският районен съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 и чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 и сл. ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материално правни 3 норми.Решението се оспорва изцяло от ищеца, като въззивният състав намира, че решението е валидно и допустимо и при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Производството по чл. 422 ГПК се развива след подадено в срока по чл. 414ГПК възражение от длъжника.

В съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, по чл. 154 ГПК контролираният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, пълно и главно, съществуването на валидни договорни отношения с ответника, по които за последния са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на главница и лихви, а ответникът следва да установи правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.

При съобразяване съдържанието на процесния договор от 14.09.2015 г., както и на поетите с него права и задължения, въззивният състав споделя извода на СРС,че договорът е такъв за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл.10, ал. 4 от ЗПК. За пълнота, следва да се посочи, че съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от страните по договора.

От представените по делото писмени доказателства – договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, се установява сключването на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит между ответника и „Обединена българска банка“ АД. Недоказано по делото остана предаването на процесната сума.

На общо основание по договора за потребителски кредит важи правилото, че договорът е реален - счита се сключен, когато, въз основа на постигнатото съгласие между страните, парите бъдат предадени (или преведени) на кредитополучателя.

Според трайната практика на ВКС, за да се приеме, че има договор за заем (кредит), освен постигнато съгласие следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствената тежест на страната, която се позовава на сделката при условията на пълно доказване, да установи обстоятелството, че сумата е предадена на насрещната страна - заемополучател. (така съгласно решение № 69 от 24.06.2011 г. По гр. д. № 584/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д.

№167/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС , постановени по реда на чл. 290 ГПК). В случая тази страна е ищецът – „Е.М. ЕООД . Възраженията в жалбата, че ответната страна не 4 сочела доказателства за погасяване на задължението и не била санцкионирана за това, са неоснователни.

По смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна следва да проведе пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При липса на други ангажирани доказателства от страна на ищеца за получаване на процесната сума като главница по кредита от страна на ответника, искът е изцяло недоказан по основание, поради което следва да бъде отхвърлен.

В тази връзка в първоинстанционното производсто е било отправено искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза от страна на ищеца за доказване предаването и получаване на заемната сума от ответника, но поради недобросъвестното процесуално поведение на ищеца, изразяващо се в непредставянето на платежен документ за внесен депозит за вещо лице, такова заключение не е изготвено. Съобразно разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ГПК доказателства се събират след представянето на документ за внасяне на определения депозит за разноски, какъвто документ в настоящия случай не е представен. Първоинстанционният съд е дал няколко възможности с конкретни, ясни и недвусмислени указания, информирайки ищеца и за последиците от неизпълнението на същите в цялост и в срок. Съгласно разпоредбата на чл. 101, ал. 3 от ГПК при констатирана нередовност от съда и след дадени указания, ако последните не бъдат извършени в предоставения за това срок в цялост, то последните ще се считат за неизвършени и неблагоприятните последици следва да се понесат от страната, чието поведение е недобросъвестно в процеса. При това положение и след като по делото в условията на пълно и главно доказване не е доказано предаването на заемната сума, респективно не е установено да е възникнало валидно задължение по процесния договор за връщане на заемната сума, то настоящата инстанция изцяло подкрепя крайния извод на първостепенния съд, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен на това основание, като възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни.