Решение № 261357 от 20.04.2022, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е гр. София,20.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание, състояло се на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 4040 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.

С решение № 301645 от 14.12.2019 г. по гр.д.№ 18729 по описа за 2015 г. СРС,59-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Г.“ ЕООД срещу „Д.2.“ ЕООД и К.С.Ч., иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 17 117, 40 лева /седемнадесет хиляди сто и седемнадесет лева и четиридесет стотинки/ - дължима неустойка по чл. 9 от договора за 607 кг. неизкупено количество кафе на цена 28, 20 лева за килограм, и за сумата в размер на 2 400 /две хиляди и четиристотин/ лева като дължима неустойка по чл. 14 от договора, и иск по чл.

86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на законната лихва върху процесните суми, считано от предявяването на исковата молба до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.

Решението е поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 132405 от 25.06.2020 г. като вместо „Б.Г.“ ЕООД е посочено, че следва да се чете : „Б.“ АД; допусната е поправка и относно ЕИК на дружеството.

Постъпила е въззивна жалба от „Б.“ АД, ищец пред СРС.

Решението се обжалва изцяло.

Излага се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Неправилно СРС бил приел, че искът е неоснователен срещу физическото лице К.С.Ч. поради неспазена форма на договора за поръчителство. Сочи, че изводите на СРС противоречали на твърденията на ищеца, както и на събраните по делото писмени доказателства.

Сочи, че никъде от ищеца не се твърдяло, че ответника Ч. е сключвал договор за поръчителство. В случая с подписването на договора Ч. бил встъпил като солидарен длъжник. Последното се установявало от чл.15 на договора, който бил ясен и разбираем. Уговорката била по чл.121 и следв ЗЗД, а не по чл.138 ЗЗД както бил приел СРС. Неправилно СРС бил приел, че Ч. бил подписал договора само веднъж – като управител на ответното дружество. Видно било, че подписите били два. СРС не бил съобразил и обвързващата материална доказателствена сила на нот.удостоверяване на подписите на Ч.. Видно от поставения печат на нотариуса завреката на подписите била „лично като солидарен длъжник и като управител на „Д.2.“ ЕООД ползвател“. Счита, че този документ представлявал официален такъв по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. Същият не било оспорен от Ч., нито съдът бил открил производство по оспорването му. Неправилно СРС бил достигнал до извода, че неустойката по чл.9 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Този извод бил в противоречие с трайната и задължителнасъдебна практика на ВКС. В случая неустойката била напълно валидна и съответстваща на присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Сочи, че СРС не бил отчел комплексния характер на престацията на ищеца. Сочи, че движимите вещи по чл.1 на договора не били предоставени за ползване изобщо, а във връзка и за обслужване на основното правоотношение по продажбата на кафе. Тези движими вещи не били предоставени безвъзмездно въобще, а с оглед на поетото насрещно задължение да се закупи съответното количество кафе и да се плати цената му.

Това означавало, че уговорената в чл.9 неустойка обезщетява не само пропуснатия от ищеца приход в размер на стойността на нереализираната част от договореното минимално количество от 612 кг кафе, но и на посочени пропуснати ползи във връзка с експлоатацията на вещите-лично или чрез трето лице. Освен това СРС разглеждал действителността на неустойката в разрез с критериите на ТР №1/15.06.2009 г. по тъл.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и с приетото в решение № 112 от 02.12.2013 г. на ВКС по т.д.№ 426 по описа за 2012 г. на ТК, Второ ТО. В случая било налице почти пълно неизпълнение, тъй като ответника бил закупил само 5 кг кафе. Наред с това клаузата на чл.9 била сключена с общо съгласие на страните.

Следвало да се вземе предвид и, че се касае до двустранна търговска сделка. По отношение на приетото относно клаузата за неустойка в чл.14 от договора СРС се задоволил само да препрати към мотивите си относно неустойката по чл.9 от договора. Това било неправилно защото неустойката по чл.14 от договора обезпечавала друго неизпълнение от страна на ответника- да рекламира. За изпълнението на това задължение, ищецът бил заплатил 100 % от договореното възнаграждение на ползвателя /ответник/. Затова последният дължал връщане на полученото възнаграждение като неустойка за неизпълнение на възложената му реклама. Налагал се извод, че претенциите му са доказани и като такива основателни.

В хода на производството се позовава на решение № 39/15.10.2020 г. по т.д.№ 799 по описа за 2019 г. на ВКС, Първо ТО за което се твърди, че било постановено по идентичен казус.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго с което исковете да бъдат уважени. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответниците пре СРС-„Д.2.“ ЕООД и К.С.Ч.. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Правилни били изводите на СРС и същите се подкрепяли от съдържанието на събраните по делото писмени доказателства.

Ответникът Ч. не бил поел задължение да отговаря като солидарен длъжник.

Относно приетото от СРС, че претенциите за неустойка за нищожни поради противоречие с добрите нрави, сочи че решението е съобразено с указанията по ТР №1/15.06.2009 г. по тъл.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивниците са били уведомени на 21.01.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 24.01.2021 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че на първо място, следва да се изясни въпроса относно положението на ответника К.Ч. като физическо лице, доколкото същия в подадения писмен отговор по чл. 131 от ГПК оспорвал да има качеството на солидарен длъжник по договора, като изрично заявявал, че не е подписвал договора с намерението да обезпечава дълга на първия ответник посредством своето поръчителство, без да оспорва обаче документа по реда на чл. 193 от ГПК, доколкото не се твърдяло положените подписи в него да не са негови. Видно от договора, след неговото съдържание били налице три определени места за подписите - за ищеца, за ползвателя и за солидарния длъжник. Безспорен факт било , че има положен подпис само на мястото за подпис "за ползвателя", като били изписани и имената К.С.Ч., а на мястото за подпис на солидарен длъжник не бил положен подпис. Съдът е счел, че от това неминуемо следва извода, че у втория ответник не е била формирана воля да поема като солидарен длъжник задължения на първия ответник, поради което и не бил подписал договора на определното място за това, като по негови твърдения изразил своята позиция пред представителите на ищцовото дружество.

Налице бил твърдян договор за поръчителство, а съгласно чл. 138 от ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължавал спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като това трябвало да стане в писмена форма. Не било налице изискване за нотариална заверка на подписите, поради което и твърденията на ищеца, че след като нотариуса била заверила подписа на Ч. като представител на фирмата и едновременно като солидарен длъжник, то от това следвало, че той е поел задължението по договора, били напълно лишени от опора в закона. Съдът е счел, че ответника К.С.Ч. не е страна по договора от 24.03.2014 г. в качеството си на физическо лице, поради което и не следвало да бъде отговорен за задълженията на първия ответник, поради което иска следвало да бъде отхвърлен изцяло.

Относно претенциите по чл.92 ЗЗД срещу „Д.2.“ ЕООД СРС е изложил следните мотиви:

Съгласно чл. 9 от договора, в случай на прекратяването му по причина, за която отговаря ползвателя, включително посочените в т. 3 и т. 4 на чл. 8 хипотези, той дължал неустойка за неизпълнение в определяем размер - стойността на цялото неизкупено минимално количество стоки по чл. 4, т. 9, изчислено за целия срок на договора, като неустойката била дължима в 7-дневен срок от прекратяване на договора, т.е. до 05.03.2015 г. Съгласно ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, на ВКС съдът бил длъжен да следи служебно за недействителността на договора поради нарушаване на добрите нрави и без да е релевирано възражение от страната.

Неустоечна клауза била нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Такива били разясненията дадени в т. 3 на ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г. на ВКС, ОСТК, съгласно които: „Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции“. Неустойката по чл. 9 от Договора се претендирала в размер на 17 117, 40 лева, като преценена от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, същата била в разрез с присъщите й по закон функции, тъй като не била съобразена нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните вреди от неизпълнение.

Така уговорената неустойка щяла да доведе до несправедливия правен резултат, ищеца да получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, като същевременно нямало да предостави и един килограм от кафето, чиято стойност се търси. Подобен резултат бил несъвместим с добрите нрави, защото създавал условия за неоснователно обогатяване на доставчика на стоката, като нарушавал принципа за справедливост и сочел на извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции. На практика тази клауза обезсмисляла възможността ползвателя да се откаже от договора, тъй като така или иначе ще трябвало да заплати стойността на договореното количество кафе, независимо дали го е купил или не. Същите съображения касаели и неустойката съгласно чл.14 от договора по силата на която, ползвателят получил от ищеца сумата от 2 400 лева, представляваща авансово плащане на възнаграждението, уговорено между страните за извършване на възложената с чл.

13 рекламна дейност, като същата била платена на 01.04.2014 г. по банковата сметка на първия ответник, за което той издал на ищеца фактура, което не се спорело между страните и се установявало и от приложените по делото писмени доказателства.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

В исковата молба ищецът твърди, че на 24.03.2014 г. сключил с ответника „Д.2.“ ЕООД като ползувател, договор с нот.заверка на подписите, по силата на който срещу предоставените за безвъзмездно ползване вещи описани в чл. 1, ответника – „Д.2.“ ЕООД се задължил да ги ползва при описаните в чл. 4 условия. Твърди се пълно неизпълнение на поетото с чл. 4, т. 9 от договора задължение на ответника „Д.2.“ ЕООД да изкупува ежемесечно, еднократно или на части, минималните количества стоки от ищеца – кафе „Спетема делиция бар”. За период от 24.03.2014 г. до 30.11.2014 г. ответникът закупил само 5 кг кафе.

Поради това и на основание чл. 8, т. 3 от договора ищецът упражнил правото си на едностранно прекратяване на договора без предизвестие по причини, за които ползвателят отговаря, уведомлението за което било изпратено чрез нот.покана, която била връчена на 26.02.2015 г. Съгласно чл.9 от договора в случай на прекратяването му по причина, за която отговаря ползвателя, вкл., посочените в т.3 и т.4 на чл.8 хипотези, ответникът /ползувател/ дължал неустойка за неизпълнение в определяем размер- стойността на цялото неизкупено минимално количество стоки по чл.4,т.9, изчислено за целия срок на договора. Тъй като в случая не било изкупено договореното кафе 607 кг, то неустойката възлизала на 17 117,40 лв. По силата на чл.9 неустойката била дължима в 7-дневен срок от прекратяването на договора, т.е. до 05.03.2015 г. Сочи, че съгласно чл.14 от договора ответника бил получил сумата в размер на 2 400 лв.- авансово плащане на възнаграждението, уговорено между страните за извършване на възложената с чл.13 рекламна дейност. Сумата била платена на 01.04.2014 г. по банков път.; за получаването й ползувателят бил издал на ищеца фактура № …17/06.08.2014 г. При предсрочно прекратяване на договора с оглед уговореното ответника дължал връщане на полученото възнаграждение, като неустойка за неизпълнение. Тази неустойка също била дължима до 05.03.2015 г. В чл.15 била уговорена солидарна отговорност на физическото лице К.С.Ч.. Нито един от ответниците не изплатил договорените и дължими неустойки.

Разпечатката съдържа 40 от 103 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4164cedf-e80e-419f-ae12-f7105d02977f