Определение № 4245 от 02.10.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4245 гр. Варна, 02.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V А СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова мл.с. Христо Р. Митев като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно частно гражданско дело № 20243100501578 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 57924/16.07.2024 г. при ВРС, подадена от „Енерго - Про Продажби" АД, чрез адв. Б., в която е обективирано искане за отмяна на определение № 7463/02.07.2024г., постановено по ч.гр.д.

№ 4436 по описа на ВРС за 2024г., в частта, с която не е прието възражение с вх.№ 42816/29.05.2024г. по чл. 414а ГПК, депозирано от жалбоподателя, в частта му за разноските в общ размер на 425 лв., представляващи адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. и държавна такса по заповедното производство.

В частната жалба са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваната част от съдебния акт. Жалбоподателят поддържа, че не е дал повод за образуване на заповедното производство.

Твърди, че кредиторът е следвало да го покани да изпълни и да му даде достатъчен срок за това преди да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Счита, че заявителят е следвало да уреди спора по доброволен начин, а не чрез инцииране на заповедно производство, за което се генерират разходи. Намира поведението на кредитора за недобросъвестно, като излага, че заповедният съд не е обсъдил възраженията му за злоупотреба с права от страна на заявителя. Излага, че размерът на главницата е в пъти помалък от претендираното адвокатско възнаграждение, което води до извод за недобросъвестно поведение на насрещната страна. По изложените съображения моли за отмяна на разпореждането в обжалваната част, за приемане на възражението по чл. 414а ГПК в частта за разноските.

Евентуално моли за намаляване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на заявителя поради прекомерност. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК заявителят А. С. е депозирал отговор на частната жалба, чрез адв. Н. К., с който изразява становище за неоснователност на депозираната жалба и моли за потвърждаване на атакуваното разпореждане в обжалваната му част.

При извършената служебна проверка съдът намира частната жалба за редовна и допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

По същество настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано въз основа на заявление с вх. № 30262/11.04.2024г., депозирано от А. С., чрез адв. Н. К., за издаване на заповед за изпълнение срещу „Енерго - Про Продажби" АД за сумата от 76 лв., представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване на преноса на ел.енергия, начислени по фактура №ТП **********/15.09.2021г., фактура

№

ТП

3301702310/10.11.2021г., фактура

№

ТП

3301712766/10.12.2021г. и фактура № ТП 3301789350/08.11.2022г.

С разпореждане от 15.04.2024 г. заповедният съд е уважил изцяло заявлението, като е постановил да се издаде заповед

На 15.04.2024г. е издадена заповед № 1998 за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК за исканата сума, както и за сторени в заповедното производство разноски в размер на 25 лв., която сума представлява заплатена държавна такса и в размер на 400 лв. представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Заповедта е връчена на длъжника на 30.04.2024г. В едномесечния срок по чл.

414а, ал. 1, вр. чл. 412, т. 8 ГПК, длъжникът е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение с твърдение, че е изпълнил задължението си и е представил доказателства за заплащане на сумата от 76,84 лв., представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване на преноса на ел. енергия, начислени по горепосочените фактури, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Във възражението поддържа, че не дължи разноски, тъй като не е дал повод за предявяване на вземането по заявлението.

В тридневния срок по чл. 414а, ал. 4 ГПК е постъпило становище от заявителя, с което се признава, че вземането за главница и законна лихва е погасено, но не и претендираните със заявлението разноски, поради което тамира вързжението в тази част за неоснователно.

С обжалваното определение съдът е приел възражението по чл. 414а ГПК в частта за сумата от 76 лв., представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване на преноса на ел. енергия, начислени по фактура

№ТП

**********/15.09.2021г., фактура

№

ТП

3301702310/10.11.2021г., фактура № ТП 3301712766/10.12.2021г. и фактура № ТП 3301789350/08.11.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлениет – 11.04.2024г., като не е приел възражението в частта за разноските в общ размер на 425 лв., представляващи адвокатско 2 възнаграждение на осн. чл. 38 ал. 1, т. 2 ЗАдв и държавна такса по заповедното производство.

Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Безспорно е в случая, че в хода на образуваното заповедно производство ответникът "Енерго-про продажби" АД е заплатило претендираната от заявителя исковата сума в законовоопределения срок, което обстоятелство е признато от заявителя в становището му. Изпълнението на това условие от страна на длъжника обаче не го освобождава във всички случаи от разноските по делото. Съгласно чл. 414а, ал. 3 от ГПК, ако с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, той може да възрази, че не дължи разноски за производството. За да се ползва длъжникът от посочената привилегия на закона, той следва да не е станал повод с поведението си за завеждане на делото и да е изпълнил задължението си.

При установяване на отговорност за разноски, сторени по повод процеса, следва да се изхожда от причината за неговото завеждане, при което не бива да се разкъсва причинно- следствената връзка и да се търси отговорност от длъжника за обстоятелства, които не касаят самата причина за избора да се удовлетвори претенция по съдебен ред. От тук - интересът на едно лице да се обърне към съда за събиране на свое вземане не се свежда единствено до факта, че е налице такова и то е изпълняемо и изискуемо.

Интересът се обосновава най-вече с невъзможността на кредитора да се удовлетвори извънсъдебно, което от своя страна означава, че нещо е застрашило престацията. Тъй като удовлетворяването на кредитора е зависимост от добросъвестността и дължимата грижа на длъжника, то неговото поведение именно би могло да застраши изпълнението. Ако длъжникът не изпълнява, съгласно уговореното между страните или с действията си застрашава изпълнението, то за кредиторът се поражда интерес за съдебно уреждане на отношенията. Съдебното производство идва на помощ, когато отношенията се развият незаконосъобразно или противно на общата воля на страните. Поради това, отговорността на длъжника за завеждане на делото би следвало да се търси единствено в неговото поведение като такъв, т.е. дали е дал повод на кредитора да потърси вземането си от съда, където последният ще ангажира разноски. Както беше посочено, качеството длъжник се свързва с неговата добросъвестност във връзка с изпълнението. В този смисъл без значение е основанието за неговото възникване и какви са фактите, предизвикали правопораждащия задължението факт. В частност, при неоснователното обогатяване, при начална липса на основание, във всеки един случай разместването на благото е безправно, съответно свързва се с недобросъвестно поведение на една от страните (обикновено обогатилия се).

Въпреки това няма законова опора тезата, че в зависимост от знанието или незнанието на длъжника, че му е дадено нещо без да му се следва, трябва да се определя неговата добросъвестност по смисъла на чл. 63 от ЗЗД. Що се касае до елемента срок, той се свързва с падежа и забавата. Това, което ще обуслови виновна отговорност на длъжника ще е неговата забава, тогава ще е налице противоправно поведение. А както е изяснено и в ТР от 21.11.2019г. по т. д.

3

№5/2017 г. на ОСГТК на ВКС - длъжникът при неоснователно обогатяване в хипотезата на начална липса на основание изпада в забава след покана от страна на кредитора, тъй като задължението е безсрочно. Поради това длъжникът може да изпълни преди да бъде поканен и да му се даде срок, но той не е длъжен, за да му се търси отговорност. Законът не предвижда подобна отговорност, която ако се изходи от мотива, че същият, знаейки, че не му се следва, това което първоначално му е било дадено, то той трябва да го върне веднага, ще бъде изпълнение на морален дълг от негова страна и един вид компенсация за предходното му поведение при възникване на задължението.

Няма основание, обаче да се преодолее законовата предпоставка за противоправно закъснение на длъжника - да настъпи срока за изпълнение, към който момент той да не изпълнява. В настоящия случай безспорно между страните е, че потребителят - заявител в заповедното производство е обеднял без правно основание за сметка на дружеството-длъжник, поради което последният му дължи връщане на платените такси. Незаконността на събирането на таксите, обаче е въпрос, който касае друга отговорност от страна на „Енерго - Про Продажби" АД, каквато няма данни заявителят да е потърсил за възмездяване. Меродавен е въпросът дали потребителят е потърсил вземането си извънсъдебно или дружеството дало ли е повод на последния да мисли, че няма да му възстанови недължимо събраните суми.

Няма такива данни, напротив, практиката, която сочи и заявителят е, че дружеството плаща веднага след като го поканят - доброволно. Поради това съвсем основателно се поставя въпросът, че потребителят, който е кредитор на общо основание (без значение положението му на потребител спрямо енергийното дружество, като икономически по-силна страна) не предприема никакви действия, с които да се противопостави на първоначалното възникване на задължението, нито да събере вземането си извънсъдебно.

Липсва предявяване на вземането преди връчване на заповедта за изпълнение, както и данни дружеството с поведението си да е показало, че няма да плати преди да се заведе съдебно производство срещу него. Поради това няма основание да се мисли, че длъжникът е дал повод за съдебно предявяване на вземането, съответно не му се вменява отговорност за разноски за заповедното производство. При преценка на приложимата правна норма е ирелевантна конкретиката на случая и е неприложимо приоритизирането на потребителите с оглед несправедливостта, с която са събирани такси от тях. Поради тези изводи определението на заповедния съд следва да бъде отменено в частта, с която е оставено неприето възражението по чл. 414а, ал. 2 от ГПК на „ЕнергоПро Продажби" АД и се постанови неговото приемане.

С оглед изхода на правния спор на частния жалбоподател, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да му се присъдят разноски като ответницата следва да бъде осъдена да заплати сумата от 115 лева, представляваща заплатена такса за въззивно обжалване - 15 лева и заплатено от него адвокатско възнаграждение - 100 лева. Последното, за което са представени доказателства, че е в размер на 480 лева, следва да бъде намалено поради прекомерност, тъй като съобразно нормата на чл. 7, ал. 1, т. 7, във връзка с чл.

11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските 4 възнаграждения дължимото минимално възнаграждение по частна жалба е 400 лева. Предмет на делото е заявление по чл. 410 от ГПК за сумата от 57 лева. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изречение второ във връзка с ал. 1 от ЗАдв се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и характера на производството, както и като съобрази многобройните идентични дела, по които адвокат Б. е пълномощник, въззивният съд намира, че сумата от 100 лева е съизмерима. Отделно от това съдът следва да съобрази и решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на Съдът на Европейския съюз, според което СЕС е посочено, че с оглед абсолютната нищожност на цитираната по-горе наредба националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери.