Решение № 508 от 04.09.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 508 гр. София, 04.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20238002104602 по описа за 2023 година при секретаря Александра Карамфилова

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. А., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 592/04.05.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 1598/2022 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: – как се установява причинноследственият процес и пряката връзка на деянието с вредоносния резултат (чл. 45 ЗЗД) и как следва съдът да гради фактически изводи по релевантните за спора факти (чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК).

Съставът на Върховния касационен съд споделя цитираната от касатора съдебна практика, като съответна на закона, с която на въпросите се дават следните отговори (обобщено):

По тълкуването на чл. 45 ЗЗД:

Причинноследствената връзка между противоправното деяние и вредата от него, като елемент от фактическия състав на генералния деликт, уреден в чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е налице, когато деянието е необходимо и закономерно условие за настъпването на увреждането, а не е случайно свързано с последното, което значи, че съдът, когато установява наличие на причинноследствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е необходимо да съобрази всички установени явления/събития, а не избирателно част от тях, за да определи връзката на всяко с настъпилото увреждане. Причинният процес 1 не може да се изследва само с оглед на последния елемент в каузалната верига, а следва да се преценява възможността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата. ( в този см. решение № 945/2009 г. по гр.д. № 3026/2008 г. на IV г.о. на ВКС, № 9 от 02.02.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1144/2017 г., III г.о., решение № 165 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 123/2020 г., III г.о. и пр.)

По тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК:

Съдът е длъжен, в рамките на сезирането, да установи релевантните по делото факти, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Фактическите изводи трябва да се извеждат последователно, при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес, като съдът, при своята оценка и анализ, трябва да обсъди релевантните доводи и надлежно въведени възражения на страните във връзка с доказателствените средства и фактическите им твърдения. Доказването на релевантен факт може да бъде осъществено, както с преки, така и с косвени доказателства, вкл., когато трябва да е главно и пълно. Косвените доказателства дават указание за основния факт косвено, установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. (напр. решение № 220/02.10.2015 г. по гр.д. № 2314/2015 г. на III г.о., решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС , решение № 60156/14.07.2021 г. по гр.д. № 3156/2020 г. на III г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2020 г. на IV г.о. на ВКС, решение № № 50239/18.01.2023 г. по гр.д. № 4528/2021 г. на IV г.о. на ВКС и пр.)

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон – чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чл. 26, чл. 35, ал. 2 от ЗДвП, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните, неизвършване на анализ в съвкупност на доказателствения материал, а също формиране на вътрешно убеждение в нарушение на логическите правила - оплакване за необоснованост. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.

Ответникът по касация изразява становище в открито съдебно заседание за неоснователност на жалбата, като на въпросите, допуснати до касационно обжалване счита, че трябва да се отговори така: причинноследствения процес по чл. 45, ал. 1 ЗЗД се установява при условията на пълно главно доказване, както е сторил апелативният съд, а фактическите изводи следва да се градят според доказателствата. В писмените бележки изразява становище по 2 материалноправния спор, като анализира доказателствата и излага правни съображения; няма конкретно становище по касационните доводи по чл. 281 ГПК. Моли за съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд в обжалваната му част, отхвърлил иска на И. Н. С., починал в хода на процеса, на чието място е конституирана по реда на чл. 227 ГПК неговата майка И. Д. А., против ЗД “Б. И.“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, станало на 19.05.2016 г. в размер на 24 500 лв., на осн. чл. 432, ал. 1 КЗ, и осъдил ищеца да заплати сторените по делото съдебноделоводни разноски.

Въззивният съд квалифицирал претенцията по чл. 432, ал. 1 КЗ, като уточнил, че по правната квалификация на предявеното право нямало оплаквания във въззивната жалба, сочещи на квалификация на спорното право по реда на КЗ, отм, вр. § 22 ПЗРКЗ. За да постанови крайния резултат, втората инстанция установила, че ответникът по иска - ЗД “Б.

И.“ АД е застраховал гражданската отговорност на Д. П.. На 16.05.2016 г., около 12.55 ч., в [населено място], общ. К., на [улица], в светлата част на деня, между лек автомобил, управляван от Д. П., и мотоциклет, управляван от ищеца по делото И. С., е станало ПТП.

Платното за движение е било разделено на две пътни ленти с единична непрекъсната линия, като ПТП е настъпило в зоната на път към квартал на селото на около 20 м. вдясно от входа на изоставена бензиностанция в лявата част на платното за движение, като в мястото на отклонението не е имало линия. Лекият автомобил е спрял в този район и след това е потеглил, за да извърши маневра с цел завиване надясно по земния път. Съдът приел, че автомобилът при извършване на маневрата се е движил не повече с не повече от 17, 6 км/ч, а при удара – 17,26 км/ч. Скоростта на движение на мотоциклетиста, движил се по същото време в същата посока, преди удара е била не повече от 50 км/ч, на колкото възлиза максималната в населено място. Разстоянието между мотоциклета и автомобила в началото на маневрата е било 57,6 м, като всеки от водачите е могъл да възприеме другия. Според въззивната инстанция, ако водачът на мотоциклета е спрял в началото на маневрата, при отстояние от лекия автомобил на 57,6 м, той е могъл да спре на около 24 м. от мястото на удара, при опасна зона за спиране от 32,74 м, при необходимото за това време от 3,51 сек.

Към момента на удара мотоциклетистът не се е намирал върху мотора, скочил от него преди това, а мотоциклетът се е плъзнал по дясната си страна и е ударил в дясното ходово колело автомобила. Нормално е сигналът за завиване да се подаде 3 сек преди маневрата, в случая, първо наляво, поради което от момента на подаване на сигнала разстоянието между двамата е било над 106 м.

Съдът намерил, че водачът на лекия автомобил не е нарушил чл. 35, ал. 2 ЗДвП (когато радиусът на завиване на пътното превозно средство е по-голям от радиуса на завоя, завиването може да започне и от друга част на платното за движение, но водачът на завиващото превозно средство е длъжен да пропусне пътните превозни средства, преминаващи от дясната му страна). В конкретния случай пресичането на единичната непрекъсната линия и частичното навлизане в другата лента за движение (забранено 3 съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 63 ППЗДвП) не представлява нарушение в причинна връзка с процесното ПТП, тъй като ПТП е настъпило при завиването надясно в дясната пътна лента. След подаване на сигнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предприемане на маневрата, започнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете пътни превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях (отстояние от над 100 м в първия случай и 57,60 м във втория). Не се твърдяло, че светлинният пътепоказател е подаден в по-късен момент, нито че маневрата не е била сигнализирана. Следователно, маневрата по завиване надясно е била съобразена с пътната обстановка и положението на другото ППС (чл. 25, ал. 1 ЗДвП ), като няма основание да се приеме, че водачът на автомобила е бил длъжен, преди да извърши маневрата, да пропусне мотоциклетиста, който е в същата пътна лента и не е преминаващ от дясната му страна. Посочено е, че с оглед на подадения сигнал за завой надясно и при положение, че от другата страна на платното за движение няма отклонение, не може да се възприеме теза, че поведението на водача на автомобила не е било насочено към извършване на маневрата и, че е планирана друга маневра. Съдът е допълнил, че не е налице хипотеза, при която водачът на автомобила да е напуснал лентата си за движение изцяло, нито хипотеза, в която водачът да е навлязъл в лентата за движение на мотоциклетиста. Дори да се приеме, че опасността за движението е възникнала при частичното навлизане в лентата за насрещно движение (при неподаване на сигнал или по-късно подаване), с оглед изчисленията на автотехническата експертиза и предотвратимостта на удара, изводите биха били идентични откъм липса на доказано противоправно поведение, с оглед данните по делото за механизма на ПТП. Съдът, също така посочил, че водачът на мотоциклета е имал задължението да се движи със съобразена с конкретната пътна обстановка скорост, така че да бъде в състояние да спре пред завиващия автомобил (чл. 20, ал. 2 ЗДвП), а и на такова разстояние от движещото се пред него превозно средство, така че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко (чл. 23, ал. 1 ЗДвП ), както и при отчитане на недопустимостта на изпреварването на ППС от дясната им страна (чл. 41, ал. 1 ЗДвП ), каквато като резултат се е осъществявало от мотоциклетиста непосредствено преди удара, без същият да е предприел действия, с които да го избегне. След подаване на сигнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предприемане на маневрата, отпочнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях – отстояние над 100 м. в първия случай и 57,60 м. във втория. Съдът заключил, че липсва противоправно поведение на водача на лекия автомобил, намиращо се в пряка причинноследствена връзка с ПТП и причиненото увреждане на ищеца (водача на мотоциклета)

Въззивната инстанция още приела за недоказано получаването на твърдяното в исковата молба травматично увреждане на ищеца – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник. Това е така, защото съобразно медицинската документация, съставена в деня на ПТП, и поясненията на вещото лице по назначената СМЕ, фрактурата е получена във времевия отрязък от датата и след датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, без да може да се формира категоричен извод, че е получена като последица 4 от произшествието при първоначално поставена диагноза “съмнение за счупване в областта на кондила на големия пищял“, неизвършен контролен преглед и вероятност фрактурата да е настъпила и от неспазване на щадящия за увредения крайник предписан режим. Съдът отчел и противоречието между заявеното от ищеца в застрахователната претенция и извършените му изследвания и заключението на СМЕ относно това коя ръка е била увредена при ПТП-то и възприемайки заключението на СМЕ – основно и допълнително, приел, че увредата е била в горен ляв крайник, макар пред застрахователя да е предявена претенция за увреда на дясната ръка в областта на китката. В застрахователната претенция, с която ответникът е сезиран на 27.06.2017 г. от ищеца, е посочено, че ищецът е получил контузии и наранявания, от които е получил скъсване на ставния хрущял на дясното коляно, за възстановяването на който е претърпял операция на 30.08.2016 г., разкъсноконтузна рана на подбедрицата на десния крак, контузия на дясната ръка в областта на китката и повърхностно нараняване на кожата на дланта на дясната ръка. Съдът е посочил още, че вещото лице – лекар не може да потвърди кога е получена фрактурата на десния крак – дали на датата на ПТП или в тригодишния срок след това (прегледите са осъществени през 2019 г. във връзка с настоящото дело). В мотивите са анализирани и гласни доказателства, че действително има данни за счупен десен крак (свидетелски показания на св. П.), но въпреки това не може да се приеме за безспорно установено получаване на травматично увреждане на ищеца като твърдяното в исковата молба – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник.