Решение № 80 от 24.01.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Пловдив, 24.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20225300502757 по описа за 2022 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл.19 ЗПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Неткредит“ ООД чрез адв. Е. Ц., против решение №2882 от 31.07.2022 г., постановено по гр. дело № 9322/2021 г. по описа на РС-Пловдив, ХХІ гр. състав, с което е признато за установено в отношенията между страните А. П.

А. и „Неткредит“ ООД, че клаузата на чл.6 от сключения помежду им договор за потребителски кредит от 08.11.2017 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е недействителна; осъдено е „Неткредит“ ООД да плати на А.

П. А. сумата от общо 260 лева - разноски за производството, и на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв. да плати на адвокат Е. Г. И. сумата от 312 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че ищецът няма правен интерес от водене на делото - не е дължал неустойка, тъй като е спазил задължението си и е предоставил обезпечение на кредитора. Ищецът е получил информация за условията на договора и неустойката преди сключването му, могъл е и да развали договора, но не е упражнил правото си.

Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, като на страната се 1 присъдят и разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира се и присъждане на разноски.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

С въззивната жалба се навеждат доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца да се обяви за нищожна клаузата за неустойка, тъй като такава не е заплащана от А., който своевременно е предоставил обезпечение. Същите според настоящия състав са неоснователни.

Според изложеното в решение №35/18.08.2022 г. по гр.д.

№2880/2021 г. на ВКС, I г.о., интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването за интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертано както в чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ , така и в чл. 124, ал. 1 ГПК от сега действащия ГПК, защото само чрез него може да се обособят онези гражданскоправни отношения, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес следва да бъде налице не само при предявяване на иска, но и в течение на целия исков процес.

Действително, установителен иск е допустим тогава, когато страната не разполага с друг иск (осъдителен или конститутивен). Както посочва и самият жалбоподател, кредитополучателят не е заплащал неустойка, което го лишава от възможността да предяви евентуален осъдителен иск и същият може единствено да иска да се признае за установено, че клаузата е недействителна (нищожна в конкретния случай, както се твърди от ищеца). А. е страна по договора и за него е налице правен 2 интерес от прогласяване на клауза от договора за нищожна. Този интерес е съществувал както към момента на предявяване на иска, така и към настоящия момент. В този смисъл са изложени и съображения от състава на районния съд както в изготвения доклад, така и в обжалваното решение, които напълно се споделят.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК.

С исковата молба ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 08.11.2017 г., който е недействителен на основание чл.

22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, с която кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението.

Били нарушени изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от три пъти законната, а уговорката за дължимостта била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите функции, чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени.

Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48, прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора.

Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били изготвени, без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1 от договора се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно била предвидена в размер, който 3 не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК.

Същата била и в противоречие с обявеното в договора за общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала оскъпяването. Общата сума била подвеждаща за потребителя, като той не могъл да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя, била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената разпоредба, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения процент и поради това и договорът бил недействителен. С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл.6 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че ищецът никога не е дължал неустойка, тъй като спазил задължението си и предоставил обезпечение на кредита чрез гаранция, като върнал главницата и възнаградителната лихва и не е плащал суми за неустойка. Не се стигнало до приложение на клаузата за дължимост на неустойка, при което и искът бил неоснователен. Оспорва да са налице сочените нарушения на ЗПК относно всички клаузи, като поддържа, че ищецът е представил уговорената гаранция за плащане, при което неустойка не била начислявана и плащана. На ищеца бил предоставен СЕФ и е могъл да избере вида на обезпечението и същевременно бил предварително уведомен за това си задължение по договора, при което можел да извърши свободна и самостоятелна преценка дали да встъпи в правоотношението. Разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК да се откаже от договора, което не сторил. Ищецът бил запознат с всички условия по кредита, като ГПР бил ясно посочен и отговарял на действителния. Иска се отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК като 4 безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан договор за кредит от 08.11.2017 г., като предоставената сума е усвоена.

Прието е, че ответникът е небанкова финансова институция по чл.

3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК в релевантната за периода редакция. В оспорената клауза на чл. 6 от договора е предвидено, че при непредоставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно реда и условията по ОУ, потребителят дължи на дружеството неустойка от 1180 лева. Чл.4, ал.3 предвижда, че в срок до края на следващия ден след сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави гаранция по кредита, съгласно ОУ. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъдат за сума в размер на 1790 лева със срок на валидност до 10.09.2018 г. Според чл.3.2 ОУ /л.49 от първоинстанционното дело/, до края на следващия ден от сключване на договора следва да бъде предоставена гаранция, която може да бъде банкова, издадена от банка, или от небанкова финансова институция, опериращи на територията на РБ – с условия по чл.3.2.2; или двама поръчители, които следва да отговарят на множество критерии – чл. 3.2.3, налице е и изискване за лично явяване – чл.3.2.4, като дружеството е предвидило право да не приема тяхното поръчителство – чл.3.2.5.