Решение № 2596 от 19.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2596 гр. София, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Темислав М. Димитров

Калина В. Станчева при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100506486 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20207430 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 16082 по описа за 2021 г. на СРС, 125 състав са уважени предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ установителни искове при приета от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 536,91 лева, представляваща цена на доставена от дружеството на ответника топлинна енергия през периода 01.05.2018 г. - 30.04.2020 г., ползвана от ответника за стопански нужди, с която сума се е обогатил неоснователно, ведно със законна лихва от 02.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 49,90 лева за периода 21.09.2019 г. - 25.01.2021 г., като за разликата над уважения размер от 49,40 лева до пълния търсен размер от 51,48 лева, както и за периода от 31.08.2019 г. до 20.09.2019 г. претенцията е отхвърлена, сума в размер на 13,92 лева, представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.07.2019 г. - 29.02.2020 г., ведно със законна лихва от 02.02.2021 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 1,35 лева за периода 31.08.2019 г. - 25.01.2021 г., за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.

София, ж.к. „Красно село“, ул. ****, офис, абонатен № 430964, за които суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6361 по описа за 2021 г. на СРС, 125 състав. В тежест на ответника първоинстанционният съд възложил и сторените от ищеца разноски в размер на 573,50 лева за исковото производство, както и тези по ч.гр.д. № 6361 по описа за 2021 г. в размер на 74,80 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1,36 лв. – деловодни разноски съобразно отхвърлената част от исковете.

1

Недоволен от така постановеното решение останал ответникът ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В същата се излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост.

Въззивникът сочи, че при разглеждане на делото в първоинстанционният съд в нарушение на разпоредбата на чл. 140 ГПК не съставил доклад по делото, като в тази връзка не са заявени доказателствени искания пред въззивния съд. В жалбата се поддържа, че съдът следвало да вземе предвид, че между страните съществува валиден договор за продажба на топлинна енергия в имота, предвид което и искът по чл. 59 ЗЗД, отличаващ се със своя субсидиарен характер, се явява неоснователен. На следващо място, въззивникът сочи, че съдът не е изложил мотиви касателно акцесорната претенция на ищеца по чл. 86 от ЗЗД – мораторна лихва, начислена върху главните вземания по чл. 59 ЗЗД. Поради тези и много други подробно разгърнати аргументи във въззивната жалба, се отправя искане до въззивния съд да отмени обжалваното решение, да отхвърли исковете като неоснователни и да присъди на дружеството сторените разноски.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД изразява лаконично и бланкетно становище по същата по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез своя процесуален представител – юрк. Трифонов. С молба от 30.03.2023 г. моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за производството и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 59 ЗЗД и с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.

ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на І V г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на І V г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на І V г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на І V г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответника ЕТ „М.- Р.С.С. – Р.С.“ положителен установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 49,90 лева до пълния претендиран такъв от 51,48 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, както и за периода от 31.08.2019 г. до 20.09.2019 г., поради необжалването му от страна на ищеца, е влязло в законна сила.

В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид 2 изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е частично неправилно по съображения, както следва.

По исковете с правно основание чл. 59 от ЗЗД:

При иск с правна квалификация по чл. 59 от ЗЗД, спорното материално право се обуславя от кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на обогатяване у ответника и обедняване на ищеца, 2) Общ правопораждащ факт, причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание (конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на възможност за защита с друг иск. В конкретния случай посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за същите цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението си към ищеца.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката. Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т. 33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013 г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

От така цитираните разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е сключен между страните за процесния период, предвид което въззивният съд намира за неоснователен довода на въззивника, че не ставало ясно на какво основание ищецът претендира заплащането на сумата за топлинна енергия, доколкото твърдения за неоснователно обогатяване и липсата на договор се съдържат в исковата молба и заявлението по чл. 410 ГПК. Неоснователно е ерго и инвокираното възражение за наличие на валидна облигация между страните, тъй като за такава, за разлика от естеството на отношенията с „битов клиент“, е необходимо сключването на изричен договор.

Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.

Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с Решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай ответникът е спестил разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който е собственик.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че решението било 3 недопустимо, като постановено по недопустими искове. Още със заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят ясно е посочил, че претендира вземането си като произтичащо от обогатяване на ответниците за негова сметка. В заповедта за изпълнение издалият я съд не е посочил, че вземането се претендира на договорно основание. С исковата молба ищецът е изложил фактическите си твърдения, чиято правна квалификация е именно по чл. 59 ЗЗД, както е приел с определението си по чл.

140 ГПК и СРС, макар да не го е отбелязал с цифровата номерация от закона.

Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса основателни ли са предявените искове, с оглед събраните в първоинстанционното производство доказателства.

Размерът на спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз основа на реално потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.

Установено е по делото от заявление на ЕТ „М.-Р.С.-Р.С.“, акт за разпределяне на кубатурата в жилищна сграда от 12.03.2012 г., разрешение за ползване № ДК-07-С от 16.12.2011 г., разрешение за строеж на благоустройствени обекти за топлозахранване и абонатна станция на жилищна сграда, идентификация на топлоснабдяван имот от 12.03.2012 г., списък на потребителите на топлинна енергия в сграда, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният имот/, находяща се на адрес гр. София, ж.к. „Красно село“, ул. ****, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Същевременно в хода на процеса се доказва и правото на собственост на ответника ЕТ „М.-Р.С.-Р.С.“ в рамките на процесния период. Последното е вярно понеже се установява от представения с исковата молба и приет като писмено доказателство по делото договор за замяна на недвижим имот от 09.05.2005 г., вписан в Службата по вписванията на 25.05.2005 г., че по силата на сочения акт въззивникът придобива собствеността върху недвижим имот – частна общинска собственост /акт № 1206/23.07.2004 г. на район „Красно село“, вписан в Службата по вписванията при СРС под № 72, том XI, вх. рег. № 20644/2005 г., находящ се в гр. София, ул. „**** и бул.