Решение № 488 от 29.04.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 488 гр. София, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20231000503163 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение 3998 от 19.07.2023 г. по гр.д. 15300/2021 г. по описа на СГС, I-4 състав, „Лев Инс” АД, ЕИК: 121130788, гр.София, бул. „Симеоновско шосе” 67А е осъден да заплати на Я. Н. С., ЕГН: ********** (чрез неговата майка и законен представител К. Ж.

Ж., ЕГН: **********) от гр. *** ул. „***” 148, вх. *,ет. *,ап. * и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 96000 /деветдесет и шест хиляди/ лв., която е неизплатена от застрахователя част претенция общо в размер на 270000 лв., представляваща обезщетение за неимуществеи вреди, претърпени в резултат на ПТП настъпило на 28.07.2018г., около 13.30ч., на главен път I-6, км. 229, между с.Розино и гр.Клисура, обл. Пловдив, причинено виновно от В. З. З., при управление на товарен автомобил марка „Пежо“, модел „Експерт 2.0Д“, с рег. № ********, който в нарушение на правилата за движение по пътищата по ЗДвП, при маневра десен завой загубил контрол върху управлението на автомобила си, преминал през непрекъснатата линия и навлязъл в средната пътна лента за насрещно движение, и в резултат блъснал насрещно движещият се л.а. марка „Опел Зафира“, управляван от Н. А. С.

– баща на ищеца, с което причинил смъртта на Н. А. С. – баща на ищеца, за което е постановена Присъда № 88/25.09.2019г., по НОХД № 1476/2019г. на ОС-Пловдив, влязла в сила на 11.10.2019г., чиято отговорност била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” от посочения застраховател ВЕДНО със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска 22.12.2021г., до окончателното и изплащане, като е отхвърлил иска за сумата 54000 1

/петдесет и четири хиляди/лв., която е горница над присъдените 96000 /деветдесет и шест хиляди/лв. до общо претендираните 150000 /сто и петдесет хиляди/лв. заедно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска - 22.12.2021г. до окончателното й изплащане, както е отхвърлил и исковете за сумата 73205.86 /седемдесет и три хиляди двеста и пет лева и 0.86 ст./ лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 270000 лв. за периода от 23.12.2018г. до 24.08.2021г., и за сумата 5083.74 /пет хиляди осемдесет и три лева и 0.74 ст./ лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 150000 лв. за периода от 24.08.2021г. до 23.12.2021г.

Съдът се е разпоредил и с отговорността за такси и разноски по чл. 78 ГПК, а в полза на процесуалния представител на ищеца – адв. Е. от САК е определил възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). С Определение 11674/05.10.2023 г. по същото дело, е оставена без уважение молбата на адв. Е. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като се увеличи възнаграждението му по чл. 38 ЗА до сумата от 8 330 лв.

Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни в производството.

„Лев Инс” АД оспорва акта по същество на СГС в частта, в която исковете са уважени със съображения за неправилността му. Изразява се недоволство от решението, както за размера на обезщетението за неимуществени вреди (нарушение на чл. 52 ЗЗД), така и че изобщо претенцията била уважена, доколкото с плащането на сумата от 120 000 лв. извънсъдебно на ищеца, отношенията между страните по повод вредите от процесното ПТП били уредени окончателно. Прави се подробен разбор на механизма на произшествието, съпроводен с искане за увеличаване на приноса по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на пострадалия, доколкото приетото съпричиняване от СГС от 20% не съответствало на реалното в казуса.

Сочи се съдебна практика, според която подобни (аналогични) вреди се обезщетявали с помалки суми. В заключение се моли САС да се отмени решението на СГС, а исковите претенции – да се отхвърлят изцяло.

С обратен знак е въззивната жалба на Я. Н. С. (чрез неговата майка и законен представител К. Ж. Ж.) чрез процесуалния му представител адв. Е., в която се релевират оплаквания за неспазване на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По-конкретно, относно приетото от градския съд съпричиняване, се твърди, че то не било доказано главно и пълно от застрахователя, както и че такова изобщо не било налице. В жалбата се изразява освен това, и оплакване, че неправилно СГС е отхвърлил изцяло двата иска за законна лихва, предявени с исковата молба съответно за сумите от 73 205,86 лв. и за 5 083,74 лв., като вместо това е присъдил лихва за забава от 22.12.2021 г. (датата на депозиране на исковата молба) върху главницата от 96 000 лв. Поради това се иска от САС отмяна на решението на СГС в отхвърлителните му части и уважаване на исковете в цялост.

Страните взаимно оспорват жалбите си с писмени отговори по реда на чл. 263, ал.

1 ГПК и имат искания по разноските пред САС, вкл. и за присъждане на възнаграждение на адв. Е. по реда на чл. 38 ЗА за втората инстанция.

2

Налице е още и частна жалба от адв. Е. против Определение 11674/05.10.2023 г. по гр.д. 15300/2021 г. на СГС (в производство по чл. 248 ГПК) със съображения, че същото е неправилно и без основание е отказано увеличаване възнаграждението по чл. 38 ЗА за първата инстанция. Иска се от САС отмяната му и вместо това възнаграждението да се увеличи до сумата от 8 330 лв.

Частната жалба се оспорва като неоснователна с писмен отговор от ЗК „Лев Инс” АД и се желае отхвърлянето й.

.

Пред апелативния съд не са събирани нови доказателства.

Двете въззивни жалби, както и частната жалба са редовни и допустими, като същите следва да се разгледат по същество с отчитане правомощията на въззивната инстанция по чл. 269-271 ГПК.

Обжалваното решение на СГС безспорно е валидно и допустимо. При преценката относно неговата правилност, САС следва да се произнесе само по оплакванията във въззивните жалби, както следва:

На първо място следва да се изтъкне, че въпреки цялостното несъгласие на „Лев Инс” АД с акта на първоинстанционния съд в частта, в която са уважени исковете, то наличието на доброволно заплатената от застрахователя сума от 120 000 лв. на 24.08.2021 г. на практика представлява извънсъдебно признание от застрахователната компания, че тя следва да отговаря по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ, както и че са налице всички елементи от сложния фактически състав на общия деликт по чл. 45 ЗЗД при делинквента, застрахован при компанията В. З.. Друг аргумент за това е, че е налице по делото и заверен препис от влязла в сила Присъда 88/25.09.2019 г. по НОХД 1476/2019 г. на ОС-Пловдив (л. 10 и 11 от делото на СГС) относно З.. Тя следва да се вземе предвид по въпросите, посочени в чл. 300 ГПК и настоящият съдебен състав не трябва да изследва противоправността и вината, а няма спор и за това, че към датата на ПТП е била застрахована гражданската отговорност на виновния водач именно от „Лев Инс” АД.

На второ място, обстоятелството, че от дружеството е платена сумата от 120 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди извънсъдебно, не означава съгласие от насрещната страна и нейните представители, че сумата репарира всички претърпени болки и страдания, като за разликата над 120 000 лв., обезщетението може да се търси и по съдебен ред, какъвто е и настоящия случай. Затова, исковите претенции са безспорно допустими.

САС в настоящия си състав намира, че пред въззивния съд е налице спор единствено по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и на чл. 52 ЗЗД, поради което втората инстанция следва да се произнесе само по тези два въпроса.

По първия от тях – дали е налице съпричиняване (поради неносене от починалия Н. А. С. на предпазен колан), а ако да – в какъв обем следва да е то?

По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената в по-ново време практика по реда на чл. 290 ГПК 3

(решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди.

Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 432, ал.1 КЗ срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.

Съпричиняването на вредата обаче изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът на увредения обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

Становището на първостепенния съд, че е налице съпричиняване (поради неносене на предпазен колан) не би могло да бъде възприето, защото макар и да се остава с такива впечатления от написаното в т. 6 и т. 7 от приетата по делото КСМАТЕ (така на л. 147), то в откритото съдебно заседание пред СГС на 28.06.2023 г., вещото лице д-р Б. Бонев заявява, че „.....и със, и без колан, тези травми щяха да настъпят и смъртта щеше да настъпи пак.....” (така изрично на л. 151). Обяснението на лекаря е свързано с това, че мъжът е бил твърде едър и в малометражната кола, която е управлявал, разстоянието между гърдите и волана е твърде малко, а от силния удар между двата автомобил, воланът направо е влязъл в гърдите.

Това становище изглежда правдоподобно, още повече, че са налице и гласни доказателства, че Н. С. е носел предпазен колан (вж. показанията на свид. Р. Й. на л. 152).

Извод от горното – възражението за съпричиняване поради неносен предпазен колан е недоказано, но дори и да се приеме, че Н. С. не е носел предпазен колан, то и с поставен такъв, пак щеще да настъпи летален изход за него. Следователно, неносенето на колан няма причинно-следствена връзка с фаталния край за починалия С.. Съпричиняване няма.

4

Относно справедливостта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по чл.

52 ЗЗД:

Трайната съдебна практика, като напр. ППВС 4/1968 г. на Върховния съд, както и по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК (напр. Решение 184/08.11.2011 г. по т.д.

217/2011 г. на ВКС, II т.о., Решение 83/06.07.2009 г. по т.д. 795/2008 г. на ВКС, II т.о. и много други) е категорична, че „справедливостта” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.