Определение № 4787 от 25.09.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4787 гр. Варна, 25.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Ралица Светославова като разгледа докладваното от мл.с. Ралица Светославова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501951 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по насрещна въззивна жалба вх. № 52526/30.06.2026 г. по регистратурата на ВРС (имаща характер на частна жалба) срещу решение № 1590 от 27.04.2026 г., постановено по гр. д. № 3917/2024 г. по описа на ВРС, 30-ти състав (имащо характера на определение), в частта, с която е прекратено производството по предявения от ищеца - Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните - г-н ******, с адрес: бул. „*******, ПК 1040, гр. София, иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъдат осъдени ответниците Д. В. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Нови пазар, Община Нови пазар, обл. Шумен ул. „Л******** 11, и С. П. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „********, чрез законния й представител П. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „********, да заплатят на Държавата сумата от 1674 лева (855,90 евро), представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на поземлен имот с идентификатор ********, по 100 лева месечно, дължима от ответниците за периода от 08.11.2022 г. до датата на предявяване на исковата молба, а по периоди, както следва: за периода от 08.11.2022 г. до 22.01.2023 г. - сумата от 250 лева (127,92 евро), дължима от ответника Д. Д., и за периода от 23.01.2023 г. до предявяване на исковата молба в съда - сумата от 1424,00 лева, (728,08 евро), дължима от двамата ответници Д. Д. и С. Д., ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 29.03.2024 г., до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 130 от ГПК.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната част, имаща характер на прекратително определение. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за недопустим поради наличието на друг иск – такъв по чл. 72 от ЗС. Твърди се, че последният е предоставен на добросъвестния владелец за извършени подобР.я и не представлява иск, с който собственикът може да се защити срещу лице, ползващо имота без правно основание. Навеждат се доводи и за неправилен извод относно добросъвестността на ответниците, както и за противоречие в мотивите на съда относно качеството им на владелци. Поддържа се, че съдът е допуснал съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила, като не е дал на ищеца необходимите указания относно правната квалификация на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и относно подлежащите на доказване обстоятелства, а е прекратил производството въз основа на служебно приета от него правна квалификация. Иска се отмяна на съдебния акт в прекратителната му част и уважаване на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, а в условията на евентуалност – за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират се разноски.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от Д. В. Д., чрез адв. Г. К., в който се излагат съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че към момента на придобиване на имота ответникът е бил добросъвестен владелец, тъй като в Имотния регистър не са били налице вписвания, от които да е могъл да узнае за претендирани от Държавата права върху имота. Посочва се, че съставеният акт за държавна собственост и предявяването на исковата молба са последващи придобиването на имота.

Излагат се доводи, че данните в кадастралния регистър нямат вещноправно и легитимиращо действие и че последващата кореспонденция между ответника и областната администрация не е довела до прекъсване на придобивната давност, нито до промяна в характера на владението. Поддържа се също, че не са доказани твърдените от Държавата пороци на договора за покупко-продажба и обстоятелства, обуславящи недобросъвестност на ответника. По отношение на претенцията по чл. 59 от ЗЗД се поддържа, че същата е неоснователна, като се сочи, че правилната правна квалификация на претенцията е по чл. 73 от ЗС. Твърди се, че като добросъвестни владелци ответниците не дължат обезщетение за ползването на имота за претендирания период. Не се възразява решението в обжалваната част да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по същество при правилна правна квалификация на претенцията.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения:

С решение № 1590/27.04.2026 г. районният съд е разгледал наред с предявените вещни искове по чл. 108 от ЗС и чл. 109 от ЗС и заявената от Държавата парична претенция за обезщетение за лишаване от ползването на процесния недвижим имот за периода от придобиването му от всеки от ответниците до предявяване на исковата молба.

При обсъждането на тази претенция първоинстанционният съд е приел, че ответниците са добросъвестни владелци на процесния имот. Посочил е, че те са придобили имота въз основа на договори за покупко-продажба, представляващи правно основание, годно да ги направи собственици, като към момента на придобиването не е била вписана искова молба за собственост от страна на Държавата и не е бил съставен и вписан акт за държавна собственост. Приел е, че презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 от ЗС не е оборена.

Изхождайки от този извод, районният съд е съобразил разпоредбата на чл. 71 от ЗС, съгласно която добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането й. Приел е, че собственикът би могъл да претендира обезщетение за ползването от добросъвестния владелец едва след предявяването на иска за връщане на вещта, докато заявеният от Държавата период предхожда предявяването на исковата молба.

2

Наред с това районният съд се е позовал на разрешението, дадено с Решение № 264/13.05.2025 г. по гр. д. № 848/2023 г. на ВКС, II г. о., относно разграничението между отговорността на недобросъвестния владелец по чл. 73 от ЗС и тази на лице, което държи и ползва чужда вещ без основание по чл. 59 от ЗЗД.

Въпреки че е посочил, че цитираното решение не разглежда хипотезата на добросъвестно владение, районният съд е достигнал до извода, че собственикът разполага срещу добросъвестния владелец с иск по чл. 72 от ЗС. Приел е, че наличието на този иск изключва приложението на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД по силата на установеното в ал. 2 на същата разпоредба правило за субсидиарност, поради което е прекратил производството по предявената от Държавата парична претенция като недопустимо.

Този извод не може да бъде споделен.

Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Съгласно ал. 2 на същата разпоредба, това право възниква, когато обеднелият няма друг иск, с който да се защити.

За да обоснове приложението на правилото по чл. 59, ал. 2 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че Държавата разполага с друг иск за защита на твърдяното свое право – иск по чл. 72 от ЗС. Именно този извод е неправилен.

Съдът определя правната квалификация на предявения иск въз основа на въведените от ищеца фактически твърдения и заявения петитум, без да е обвързан от посочената от страната правна норма. В случая Държавата е заявила осъдителна претенция, основана на твърдения, че ответниците са ползвали принадлежащия й недвижим имот без противопоставимо спрямо нея правно основание, вследствие на което тя е била лишена от възможността да го ползва и да получава гражданските му плодове. Посочени са периодът на ползване, лицата, от които се претендират съответните суми, както и размерът на претендираното обезщетение.

Дали тези фактически твърдения обосновават дадената от ищеца правна квалификация по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД или с оглед установения при разглеждането на спора характер на фактическата власт приложение следва да намери друга материалноправна норма, е въпрос, по който първоинстанционният съд следва да се произнесе при разглеждане на предявената парична претенция.

Разпоредбата на чл. 72 от ЗС не предоставя на собственика иск срещу добросъвестния владелец за обезщетяване на ползването на вещта. Тя урежда права с различен носител, предмет и предназначение. Съгласно чл. 72, ал. 1 от ЗС, добросъвестният владелец може да иска от собственика сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на направените от него подобР.я, както и необходимите разноски, които е направил за запазването й. Следователно носител на материалните права по тази разпоредба е добросъвестният владелец, а задължено лице е собственикът.

Предявената в настоящото производство претенция е в обратна насока. Държавата, позовавайки се на качеството си на собственик на процесния недвижим имот, претендира от лицата, упражнявали фактическа власт върху него, заплащане на обезщетение за ползването му за определен период. С тази претенция не се търси възстановяване на стойността на извършени подобР.я или на разноски за запазване на вещта, а обезщетяване на твърдяното имуществено разместване, настъпило вследствие на ползването на имота от ответниците.

Ето защо искът по чл. 72 от ЗС не представлява друг иск, с който Държавата би могла да получи защита на същото твърдяно материално право. Напротив, Държавата не е активно материалноправно легитимирана да упражни правата по чл. 72 от ЗС в качеството си на собственик, тъй като тази разпоредба предоставя съответните притезания на добросъвестния владелец срещу собственика.

Поради това възприетото от районния съд основание за приложение на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД не е налице. Не може да бъде обоснована недопустимост на предявената от Държавата претенция поради наличие на иск по чл. 72 от ЗС, след като този иск не принадлежи на Държавата и не предоставя защита на претендираното от нея право на обезщетение за ползването на имота.

3

До различен извод не води и позоваването на Решение № 264/13.05.2025 г. по гр. д. № 848/2023 г. на ВКС, II г. о. С посочения съдебен акт е проведено разграничение между приложението на чл. 73 от ЗС при недобросъвестно владение и на чл. 59 от ЗЗД при държане и ползване на чужда вещ без основание. От това разрешение не следва, че при добросъвестно владение собственикът разполага с иск по чл. 72 от ЗС за обезщетение за ползването на вещта. Подобен извод не намира опора и в съдържанието на самата разпоредба.

Поради изложеното съдът намира, че обжалваният съдебен акт в частта му, имаща характер на определение, е неправилен. Районният съд е прекратил производството по паричната претенция поради прието наличие на друг иск за защита на Държавата, какъвто чл. 72 от ЗС не й предоставя. Ето защо прекратителният съдебен акт следва да бъде отменен, а делото – върнато на Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по предявената парична претенция.

По разноските:

По направеното с частната жалба искане за присъждане на разноски съдът намира, че не следва да се произнася с настоящото определение. С него спорът между страните не се разрешава по същество, а се отменя прекратителният съдебен акт и делото се връща на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявената парична претенция. Ето защо въпросът за разноските, направени в производството по частната жалба, следва да бъде разрешен от първоинстанционния съд, съобразно изхода на делото.

Разпечатката съдържа 35 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/412adac3-81d3-4bc1-ab10-2aabc992461a