Решение № 5962 от 26.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5962 гр. София, 26.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-5 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Янева-Димитрова при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Десислава Янева-Димитрова Гражданско дело № 20241100110578 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от "Ц. Б. С.-2009" ООД срещу Народното събрание на Република България иск с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 217 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз чл. 56 от ДФЕС, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба 13.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 17 091,39 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва, за периода от 21.02.2024 г. до 13.09.2024 г.

Ищецът твърди да е организатор на хазартни игри, притежаващ лицензии по Закона за хазарта, сред които и лиценз за организиране на игри с игрални автомати с адрес на обекта: гр.София, ул.“Черковна“№ 38. Посочва се, че преди издаването на лиценза ищецът е заплатил еднократна държавна такса по чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта, дължима за неговото издаване и поддържане за целия му срок до 01.04.2031 г. Твърди се, че с § 18- §22 от ПЗР на Закона за държавния бюджет на РБ за 2024 г. (ЗДБ за 2024 г.), обн. ДВ, бр. 108 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., са въведени разпоредби, които противоречат на приложимите норми на европейското законодателство. С § 18 са въведени изменения на чл. 30 от ЗХ, съгласно които размерът на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лиценз за организиране на игри с игрални автомати се увеличава многократно - от 100 000 лв. на 150 000 лв. за обекти в населени места до 500 000 жители, респективно на 300 000 лв. за обекти в населени места над 500 000 жители. С разпоредбите на § 19 - § 22 на ЗДБ се придавало обратно действие на така приетите изменения, като увеличените размери на таксите се прилагат и за организаторите с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г., а разликата 1 е следвало да бъде заплатена до 28.02.2024 г. За избягване на законови санкции и за запазване на дейността си ищецът е заплатил допълнителна държавна такса в размер на 217 500 лв. на 21.02.2024 г. Ищецът поддържа, че е налице нарушение на чл. 56 от ДФЕС, тъй като: (1) увеличаването на таксите представлява висока бариера за навлизане на нови участници на пазара; (2) вече опериращите дружества са изправени пред изключителна финансова тежест при подновяване/поддържане на лицензи; (3) мярката противоречи на принципите на легитимни правни очаквания и правна сигурност. Счита, че нарушението е достатъчно съществено и е в пряка причинна връзка с претърпените имуществени вреди.

Ответникът Народното събрание на Република България оспорва исковете като недопустими, а при условията на евентуалност - като неоснователни. Счита исковете за недопустими, тъй като не е налице процесуална легитимация на Народното събрание и законите подлежат на контрол за конституционносъобразност единствено от Конституционния съд. Относно неоснователността на исковете излага следните съображения: поддържа, че с приемане на § 18 и § 22 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., Народното събрание не е извършило нарушение на чл. 56 от ДФЕС, тъй като оспорените разпоредби от Закона за държавния бюджет са част от съгласувана държавна политика за контрол и защита на цели като защита на обществения и социален ред, включително ограничаване на прекомерната хазартна зависимост, предотвратяването на измамите и защита на уязвимите от хазартните дейности лица; оспорва ищецът да е претърпял вреда; заявява, че спорът касае само българската държава, поради което извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, вследствие нарушение правото на ЕС е неприложима. В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение, то намира, че същото не може да се квалифицира като съществено.

Релевира доводи, че не е налице и пряка причинно-следствена връзка между евентуално нарушение и твърдяната вреда. Поради неоснователност на главния иск, счита за неоснователни и претенциите за заплащане на лихва за забава. Претендира разноски.

Прокуратурата на Република България, на основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, излага становище за неоснователност на предявените искове.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства достигна до следните изводи:

По допустимостта:

Настоящият състав приема, че доколкото Народното събрание е органът, приел измененията в Закона за хазарта, в качеството на процесуален субституент на държавата в производството за вреди, то е пасивно процесуално легитимиран ответник в настоящото производство, като в този смисъл следва да бъде тълкувана разпоредбата на чл. 7 от ЗОДОВ.

(В този смисъл Решение № 72 от 21.04.2020 г., постановено по гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV Г. О.)

От фактическа и правна страна:

От ангажираните по делото доказателства се установява, че "Ц. Б. С.2009" ООД е организатор на хазартни игри, притежаващ 53 лиценза по Закона за хазарта, сред които и лиценз за организиране на игри с игрални автомати с адрес на обекта: гр.София, ул.“Черковна“№ 38. Срокът на действие на лиценза е с валидност до до 01.04.2031 г.

Не е спорно, че при издаването на лиценза ищецът е заплатил дължимите съгласно 2

Закона за хазарта държавни такси еднократно за целия срок на валидност. Съгласно чл. 30, ал. 6 от ЗХ (в редакцията към датата на издаване на лиценза) таксата е възлизала на 100 000 лв.

Със ЗДБ за 2024 г. (§ 18 и § 22) е предвидено, че организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г., дължат таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ в увеличен размер, изчислен по определена формула, като дължимата еднократна част се декларира и внася в срок до 28.02.2024 г.

Не се спори, че за избягване на законови санкции ищецът е заплатил допълнителна държавна такса в размер на 217 500 лв. на 21.02.2024 г., за което по делото са представени доказателства - платежно нареждане от 21.02.2024 г. и декларация за дължимата еднократна част от таксите по чл. 30 от ЗХ, подадена от управителя на дружеството.

Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Фактическият състав на отговорността, съгласно чл. 4, § 3, ал.

2 от ДЕС и принципите, установени в практиката на СЕС (решение по съединени дела С6/90 и С-9/90; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и др.), предполага установяване на: (1) достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС; (2) претърпяна вреда; (3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата.

Основният спорен въпрос по делото е дали с приемането на § 18 - § 22 от ЗДБ за 2024 г., с които е изменен чл. 30 от Закона за хазарта, е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Настоящият състав съобразява разбирането на СЕС, изразено в определение от 03.07.2025 г. по съединени дела С-687/24 и С-688/24, постановено по преюдициално запитване по въпросите за нарушение на общностното право и по-конкретно на чл. 56 от ДФЕС и нарушение на принципа на правна сигурност и оправдани правни очаквания досежно процесния казус. В т. 26, 27 и 28 от определението е обоснован извод, че макар да се поставя въпрос до тълкуването на чл. 56 от ДФЕС, всички аспекти на спора са свързани с изменение на такса за предоставяне на лиценз на оператори на хазартни дейности и са свързани само с България. Твърдението на доставчик на услуги, че част от клиентелата му е от държава членка, различна от тази, в която се е установил, не е достатъчно, за да се констатира наличието на трансгранично положение, което може да попадне в приложното поле на чл. 56 от ДФЕС. Посочената законодателна промяна касае положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка и няма никаква връзка с чл. 56 от ДФЕС.

В конкретния случай не се твърди и установява, че националната правна уредба въвежда нормативен акт на Съюза, в който случай би се търсело нарушение на чл. 56 от ДФЕС. Ищецът е дружество, регистрирано и осъществяващо дейност в България, а настоящият спор касае само българската държава. Налице е чисто вътрешно положение, по отношение на което извъндоговорната отговорност на държавата за вреди вследствие нарушение правото на ЕС е неприложима (вж. решение от 15.11.2016 г., Ullens de Schooten, С-268/15, EU:C:2016:874, т. 47).

Поради спецификата си хазартните игри не подлежат на регулиране на ниво Европейски съюз и са изключени от хоризонтални мерки като Директива 2006/123/ЕО. При липса на хармонизация в областта на хазарта държавите членки се ползват с широка 3 преценка за защита на обществения ред и социалния интерес. Съобразявайки разясненията в т. 40 от решение С-322/16 (Global Starnet), държавите членки са свободни да установяват целите на своята политика в областта на хазартните игри и, когато се налага, да определят с точност търсеното равнище на защита (решение от 08.09.2016 г., Politanò, C-225/15, т. 39).

Ограниченията, които държавите членки налагат, следва да удовлетворяват условията, очертани в практиката на Съда - по-специално що се отнася до тяхното обосноваване, с оглед на императивни съображения от общ интерес и тяхната пропорционалност. Оспорените разпоредби представляват мерки, насочени към по-стриктен контрол над дейността на организаторите на хазартни игри, като целта на мярката, свързана с ограничаване на прекомерната хазартна зависимост, предотвратяване на измамите и защита на уязвимите лица, включително непълнолетните, е обоснована с обществен и социален интерес.

Доводите, че таксата противоречи на принципа на легитимните очаквания и правна сигурност, доколкото действащите оператори са били длъжни да заплатят допълнителни суми, не сочат на нарушение на принципа за правна сигурност. Таксата не гарантира имуществен положителен резултат от дейността, а е свързана с възможността за упражняване на правата по лицензията. Икономическите оператори, действащи в областта на хазарта, не могат да имат очаквания за липса на законодателна промяна - в този случай могат да оспорват правилата за прилагане на измененията (вж. решение от 11.06.2015 г., Berlington Hungary и др., C-98/14, т. 78). Изменението на таксата за лиценз няма същинско обратно действие. Предвидената формула за изменение на еднократната такса е пропорционална на оставащия неизтекъл период на лицензията след влизане в сила на изменението, считано от 01.01.2024 г., и не касае периода от началото на валидността на лицензията до влизане в сила на нормата. Предвиден е и разумен срок за изпълнение на финансовата тежест - до 28.02.2024 г. Освен това икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазването на едно съществуващо положение, което може да бъде променено в рамките на дискреционните правомощия на националните органи (вж. решение от 15.04.2021 г. по съединени дела С-798/18 и С-799/18, Federazione nazionale delle imprese elettrotecniche ed elettroniche (Anie) и др.).

С оглед на изложеното, настоящият състав приема, че не е налице нарушение на общностното право, посредством приемане на § 18 - § 22 от ЗДБ на Република България за 2024 г. Доколкото не е налице фактическият състав, предвиден в разпоредбата на чл. 2в, ал.

1, т. 2 от ЗОДОВ и по-конкретно липсва нарушение на норма на правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти, приложима в конкретния случай - са налице предпоставките за отхвърляне на исковете, включително аксесорната претенция за лихва за забава.

На основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, с оглед изхода на спора, на ответника Народното събрание на Република България — следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 102,26 евро.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд