Определение № 439 от 18.03.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 439 гр. Плевен, 18.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от РЕНИ М. СПАРТАНСКА Въззивно частно гражданско дело № 20254400500183 по описа за 2025 година Производство по чл. 248 ал.3 ГПК.

С определение на Плевенски РС №5343 от 23.12.2024г., постановено по гр.д.№1652/2024г.по описа на същия съд е оставена без уважение като неоснователна молбата по чл.248 ,ал.1 ГПК на „Сити Кеш“ ООД за изменение на решение № 1442/29.10.2024г.по гр. д. №1652/2024 г.на ПлРС в частта за разноските за адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от „СИТИ КЕШ“ООД гр.София,чрез Адвокатско дружество“Н., У. М.“, чрез адвокат Х. М. от САК, с която същото се обжалва като неправилно.Изложени са доводи,че неправилно ПРС е преценил, че следва да се изплати възнаграждение по чл.38 от ЗА в посочения размер,тъй като представените по делото доказателства опровергават извода за наличие на основанията за предоставяне на безплатна правна помощ на ищцата.Твърди се, че не следва да бъдат присъдени разноски в полза на М. Г. М.,тъй като от същото лице има заведени и други аналогични производства със същите страни във връзка с неизпълнение на задължения по различни договори за кредит,че исковите молби са подадени в отделни производства при злоупотреба с право,че делото не се отличава с фактическа и правна сложност.В тази насока са изложени подробни доводи и съображения, цитирани са множество съдебни актове на различни съдилища.В заключение моли съда да отмени определението на ПРС и да постанови друго,с което да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА,а в условията на евентуалност да не се присъждат разноски за ДТ и адвокатски хонорар,с оглед злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК.

Направено е искане за спиране производството по настоящото дело на 1 основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК във вр.чл.631 ГПК до произнасяне по дело С744/2023г.на СЕС,касаещо преюдициално запитване относно дължимостта на ДДС върху адвокатско възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ.

Ответницата по частната жалба М. Г. М. чрез своя пълномощник адвокат Д. М. от АК Пловдив е депозирала писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който взема становище,че частната жалба е неоснователна.В отговора са изложени подробни съображения,че е налице оказана безплатна правна помощ,че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС,като в тази насока е посочена съдебна практика-множество съдебни актове на различни съдилища.

Окръжният съд като прецени изложените в частната жалба оплаквания , становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК,от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима.

Разгледана по същество е частично основателна.

С решение на ПРС №1442/29.10.2024г.,постановено по гр.д.

№1652/2024г., което като необжалвано от страните е влязло в сила , е прогласен за нищожен на осн.чл.26,ал.1 от ЗЗД договор за потребителски кредит №625967/27.01. 2022г., сключен между М. Г. М., ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД,ЕИК 202531869,поради противоречие с добрите нрави.Със същото решение на ПРС на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 е осъдено да заплати на М. Г. М., ЕГН ********** сумата от 1 689,94 лв., представляваща недължимо платена неустойка, ведно със законната лихва от 25.03.2024 г. до окончателното й изплащане.С решението на ПРС на осн.чл.55,ал.1 ЗЗД „Сити кеш“ООД гр.София е осъдено да заплати на М. Г. М. сумата 399,72лв.,недължимо платена сума по нищожен договор/договорна лихва и такса/,ведно със законната лихва от 25.03.2024г.до окончателното изплащане на сумата ,като за разликата до 2073,21лв.искът е отхвърлен като неоснователен.С решението на ПРС „Сити Кеш“ ООД е осъдено да заплати по сметка ПРС държавна такса в размер на 243,58лв.върху уважените искове и 250 лв.за вещо лице. Със същото решение на ПРС „Сити Кеш“ ООД, гр. София е осъдено да заплати на адвокат Д. М. от гр.Пловдив,като процесуален представител на М. Г. М. сумата от 840 лв. с ДДС,представляваща адвокатско възнаграждение.

От ответника „СИТИ КЕШ“ООД гр.София чрез пълномощника адвокат 2

Х. М. САК е депозирана молба по чл.248 ГПК с искане за изменение на решението на ПРС в частта за разноските относно присъденото адв. възнаграждение в размер на 840лв.с ДДС на основание чл.38,ал.2 ЗА.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи,че не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС,че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено,че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1,т.1-т.3 ЗА,като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.В този смисъл: определение на ВКС №47/08.01.2024г. по гр.д.№917/2023г.,трето г.о.;определение на ВКС №141/15.

03.2021г.по ч.т.д. №1005/2020г.,второ т.о.,както и много други,вкл. и цитираната съдебна практика в обжалваното определение на ПРС.В конкретната хипотеза при завеждане на ИМ,въз основа на която е образувано гр.д.№1652/2024г.по описа на ПРС е представен договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 12.03.2024г.,с които ищцата в първоинстанционното производство М. Г. М. е упълномощила адвокат Д. М. от АК Пловдив,като изрично в договора за правна защита е посочено,че упълномощеният адвокат ще осъществява безплатна правна помощ по чл.38,ал.1,т.2 ЗА на материално затруднено лице.В този смисъл съдът счита,че не е задължение на съда да изследва предпоставките за наличие на материална затрудненост по чл.38 ал.1,т.2 ЗА при определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА,в който смисъл са и изводите на ПРС.За пълнота на изложението следва да се отбележи,че в конкретната хипотеза от ищцата е представена декларация за семейно и имотно състояние, съдът служебно е изискал справки за притежавани недвижими имоти и МПС, като въз основа на тези доказателства ,ПРС на основание чл.83,ал.2 ГПК е освободил ищцата от внасяне на ДТ и разноски по делото,приемайки,че същата е материално затруднена и не разполага с достатъчно финансови средства.

При определяне размера на дължимото адв.възнаграждение за пълномощника на ищцата,ПРС в мотивите на решението си правилно е съобразил задължителното за съдилищата,съгласно чл.633 ГПК Решение на 3

Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г.по дело С-438/22,постановено по преюдициално запитване от СРС,като е приел,че не е обвързан от размерите, определени с Наредба№1/2004г.Въззивната инстанция съобразява и по-новата практика на ВКС,постановена с оглед решението на СЕС.В своите актовеопределение №712/21.03.2024г.на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г.и редица други, ВКС приема,че даденото в Решението на СЕС тълкуване е ,че въведеното в чл.38,ал.2 ЗА правило ,че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи ,без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101,§1 ДФЕС.По тези съображения нормата на чл.38,ал.2 ЗА,препращаща към

Наредба

№1/2004г. за мин.размери на адв.възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС,поради което не е приложена.Изложени са съображения,че посочените в наредбата размери на адв.възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията,но без да са обвързващи за съда.Прието е,че размерите на възнагражденията подлежат на преценка от съда,като от значение следва да са : видът на спора, интересът,видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В този смисъл правилни са изводите на ПРС,че при определяне размера на адв.възнаграждение,дължимо на пълномощника на ищцата по реда на чл.38,ал.2 ЗА, не следва да се прилагат посочените в Наредба №1/2004 размери на адв. възнаграждения,а следва да се прецени действително извършената от адвоката правна защита ,както и фактическата и правна сложност на делото. Предмет на разглеждане по делото са два искаустановителен иск за нищожност на целия договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на недължимо платената неустойка,лихви и такси по нищожния договор.И двата иска са взаимно свързани, произтичат от едно и също правоотношение и са в защита на един и същ материален интерес.В определение на ВКС №29/20.01.2020г.по ч.т.д.

№2982/2019г.,ІІ т.о.е прието,че „когато с една искова молба са предявени от 4 един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове“.Общият материален интерес по делото е 4 000лв.,като искът по чл.55 ал.1 ЗЗД е обусловен от уважаване на иска за нищожност на договора за потребителски кредит и за този иск не се налага събиране на допълнителни доказателства.Делото не се характеризира със значителна правна и фактическа сложност.Съдът съобрази,че в производството пред ПРС са проведени 2 открити съдебни заседания,в които проц.представител на ищцата не се е явявал, но същият е изготвил исковата молба,своевременно е подавал писмени становища за съдебните заседания. Съобразно материалния интерес,вида и характера на предявените искове , обсъдената не висока правна и фактическа сложност на делото и действително положената от пълномощника работа,въззивната инстанция счита,че дължимото на адвокат Д. М. на осн.чл.38,ал.2 ЗА възнаграждение следва да бъде определено в размер на 500лв.Доколкото адвокат Д.М. е регистриран по ЗДДС,към размера на възнаграждението следва да се начисли 20 % ДДС в размер на 100лв.или дължимото възнаграждение с ДДС е в размер на 600лв.Присъденото от ПРС адвокатско възнаграждение в размер на 840лв.с ДДС е прекомерно високо,не съответства на защитавания материален интерес,както и на действително положения адвокатски труд и оказана правна помощ ,не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

До този размер искането по чл.248 ГПК за изменение на решението на ПРС в частта за разноските е основателно и следва да се уважи,като се отмени определението на ПРС в тази му част,а въззивната инстанция се произнесе по същество в горния смисъл ,като измени решението на ПРС в частта за разноските,като в полза на адвокат Д. М. от АК Пловдив бъде присъдено адв.възнаграждение в размер на 600 лв. с вкл.ДДС,вместо присъденото от ПРС в размер на 840лв.с ДДС.В останалата част молбата по чл.248 ГПК е неоснователна и следва да се остави без уважение. В тази част определението на ПРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за злоупотреба с права и нарушение на чл.3 ГПК.Фактът,че между същите страни са заведени множество идентични дела, сам по себе си не обуславя извода за 5 недобросъвестност.Касае се за множество различни договори за потребителски кредити ,сключвани в различни периоди.Обстоятелството, че в един съд има няколко искови производства с идентичност на страните,не представлява пречка същите да се разглеждат в отделни производства, като съдът сам решава дали са налице предпоставките на чл.213 ГПК за присъединяване на делата.

Неоснователно е направеното с частната жалба искане за спиране на настоящото производство до произнасяне по дело С-744/2023г.на СЕС.Не са налице предпоставките на чл.229,ал.1,т.4 ГПК.На следващо място,съгласно чл.631,ал.1 ГПК съдът отправил преюдициалното запитване спира производството по делото,но за всички останали съдилища законовата норма не предвижда такова задължение.Искането за спиране на в.ч.гр.д.№183/2025г. следва да се остави без уважение.