Решение № 136 от 24.06.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Пловдив , 24.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на десети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Елена З. Калпачка при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело № 20215300501346 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.К., чрез адв. К., срещу Решение № 260918 от 22.03.2021 г., постановено по гр.дело № 15474/2020 г. по описа на РС Пловдив.

С постановеното решение Районен съд Пловдив е задължил М. И. К. да се въздържа от извършването на всякакъв акт на физическо и/ или психическо, емоционално, икономическо и друга форма на насилие по отношение на А. Г. СП., със законен представител Г. С. С. и е наложил на М. И. К. глоба в размер на 200 /двеста/ лв.

Жалбоподателката е била осъдена и да заплати и направените по делото разноски и държавна такса по сметка на съда. Издадена е заповед за защита.

Недоволен от постановеното решение жалбоподателят К. го обжалва изцяло, като твърди, че е неправилно, постановено при избирателно подбрани доказателства, въз основа на които е приета фактическата обстановка, без да сочи защо съдът приема едни факти за доказани, а други не, което според жалбоподателя противоречи на ГПК. Твърди, че не са взети предвид всички събрани гласни доказателства, не е ценена правилно приетата СПЕ, не е ценена правилно и декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, която счита оборена от представените от тях доказателства в първоинстанционното производство. Моли да бъде отменено изцяло постановеното решение на РС Пловдив като неправилно и да бъде постановено решение, с което да бъдат отменени наложената глоба, отменена заповедта за защита и постановените 1 мерки по Закон за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Подаден е писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия Г.С., чрез адв. Е., с който счита жалбата неоснователна, а изложената в нея аргументация лишена от опора в събраните по делото доказателства. Моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба и потвърдено постановеното от РС решение като правилно и законосъобразно.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е приел, въз основа на събраните в производството доказателства, че по отношение на детето А. е извършен акт на домашно насилие, като на конкретна дата – 25.10.2020 г., около 9 ч., между майката М.К. и детето е възникнал обикновен битов скандал, който ескалирал, майката започнала да рита детето по краката, удряла го по ръцете, замахнала към него с коша за пране, като го ударила и с него. Горното приел за установено с представената декларация от бащата на детето чл. 9 ЗЗДН, съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.3 ЗЗДН, като достатъчно основание за издаване на заповед за защита на пострадалото лице, когато няма други събрани доказателства, поради това, че смисълът и предназначението на декларацията по чл.9, ал. 3 ЗЗДН е да се потвърди от декларатора под страх от наказателна отговорност, верността на изложените в молбата факти и обстоятелства, като декларацията е неразделна част от молбата и препраща към изложеното в нея. Приел е, че при направено оспорване за извършен акт на домашно насилие, какъвто е конкретният случай, в доказателствена тежест на ответника е да проведе успешно насрещно доказване, което да доведе до оборването на изложеното в декларацията и разколебаване на доказателствената й сила, но в случая ответника оспорва изложените в молбата обстоятелства, без да ангажира конкретно за дата 25.10.2020г. доказателства, които да опровергаят твърденията по молбата и доказателствената стойност на декларацията.

Приел е също, че от събраните по делото доказателства се подкрепят изложените в декларацията факти.

По делото се установя от представените в първа инстанция писмени доказателства, че детето А.С. е син на М.К. и Г.С.. Бракът на родителите му е бил прекратен през 2011 г., като родителските права са били предоставени на майката. От 2015 г. до януари 2019 г. родителите на детето А. са били в съдебен спор относно упражняване на режима на лични контакти между детето и баща му. От представените писмени доказателства – копие от телепоща и ел.кореспонденция, докладни за прием на Първо Районно управление – Пловдив, 2 сигнал до началника на Първо Районно управление – Пловдив, отговор до М.К. от началника на Първо Районно управление – Пловдив, писма до и от АСП Пловдив, неоспорени от страните, както и отговорите на страните – законния представител на детето и ответника, по реда на чл. 176 от ГПК и свидетелските показания, е видно, че и след постановяване на окончателно решение по спора разногласията между тях не са преодолени и липсва нормална комуникация между родителите, както и съдействие между тях с оглед спокойното и нетравмиращо общуване на детето с двамата си родители. Горното се потвърждава и от приетия по делото първи социален доклад, от който е видно, че основни грижи за детето е полагала майката, която не е оказала съдействие за изготвяне на доклада, като е дадено заключение, че за нормалното емоционално, психическо и личностно развитие на малолетния А. е необходимо той да има възможност да общува и с двамата си родители, като поддържането на коректни отношения между родителите ще допринесе за понетравмираща адаптация на детето към наложените семейни обстоятелства и ще му осигури добра психо-емоционална среда. В допълнителен социален доклад се сочи, че при срещата със социалния работник детето А. е било лаконично, не посочва конкретни събития и отношения между него и майка му, споделя, че е бил удрян от нея. Извода в социалния доклад е, че детето има изградена емоционална връзка с двамата си родители, като спрямо детето следва да се упражняват методи на възпитание, съобразени с възрастта и разбиранията му и незастрашаващи емоционалното му и личностно развитие.

За конкретната дата е представена декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН от бащата на малолетното дете А. Г. С., в качеството му на законен представител на детето, в която е описано, че на 25.10.2020 г. майката на детето е извършила спрямо него акт на насилие около 9 ч. в дома им, след спор, К. започнала да рита детето по краката, удряла го по ръцете, замахнала към него с коша за пране, като го ударила и с него, както и, че М. И. К. упражнява системен психически тормоз над детето. Посочено е, че изложеното е по разказ на детето.

Представено е съдебномедицинско удостоверение, в което, с малка разлика, изложеното в декларацията е предадено от бащата и детето на съдебния медик, издал документа, като е записано като предварителни сведения. Дадено е заключение, че при прегледа на детето се установяват кръвонасядания по левия горен крайник и по двата долни крайника, като травматичните увреждания са причинени по механизма на удар или притискане с или върху твърд тъп предмет и е възможно по начин и време да са се получили както съобщава освидетелствения и баща му.

Разпитани са свидетели и на двете страни за установяване на факта извършено ли е твърдяното насилие над детето. Свидетелят К., живуща на семейни начала с бащата на А., чиито показания съдът обсъжда с оглед евентуалната и заинтересованост от изхода на спора, заявява, че детето и е разказало, че майка му започнала да му крещи, да го рита, издърпала ухото му и хвърлила коша за прането, който бил в стаята. Свидетелката огледала синините на детето, които били над десет, много по краката и две по едната ръка, като ухото му вече не било червено и подуто. Заявява, че от детето знае, че свидетелят С. К. се е намесил и е 3 настоявал майка му да престане. Детето споделило, че се чувства пренебрегвано от майка си и, според него, майка му се отнасяла различно с него и с брат му, който бил толериран. Свидетелят С. К., чиито показания съдът преценя също, с оглед евентуалната му заинтересованост по делото, тъй като живее на съпружески начала с майката на детето, заявява, под страх от наказателна отговорност, че когато са попитали А., след получаване на молбата за защита, от къде са синините, детето е било гузно, като пред тях е заявило, че синините по краката му са били причинени от спречкване с друго дете в училище. Завява, че на посочената в декларацията дата 25.10.2020 г. М.К. не е ритала детето си, няма информация да го е замеряла с коша за дрехи за пране, твърди, че между тях е имало скарване, тъй като детето непрекъснато се държи лошо с нея и я предизвиква. Свидетелят Т., класен ръководител на детето, незаинтересована от изхода на делото, заявява, че няма проблем с дисциплината на детето, то не е агресивно, много умно и будно дете е, като е виждала синина по лицето му, но то не е споделяло от къде е и тя не го е разпитвала.

Заявява, че не и е известно нейни колеги да са се оплаквали от поведението на детето, като то не е осъществявало срещи с педагогическия съветник в училище.

Представено е удостоверение от СУ „***“ Пловдив, от което е видно, че детето А. Г. С. е бил шести клас през учебната 2020/2021 г., дневна форма на обучение и месец октомври 2020 г. детето е било присъствена форма на обучение.

Изготвена и приета без възражения на страните е и подробна и задълбочена съдебнопсихологическа експертиза, защитена от вещото лице в съдебно заседание, която настоящият състав изцяло възприема. От заключението на експерта се установява, че детето е с правилно нервно-психическо развитие, като у детето не е настъпила психическа травма във връзка с процесното събитие, детето А. има спомен за събитието, но той не е травмиращ, като с нежелание говори за него и особено за своята роля, а като цяло твърди, че няма ясен спомен. Детето няма страх от нито един от родителите си и техните партньори и използва неискреност при общуването си с майка си, а доколкото това не е породено от страх, може да се предположи, че това е подход, който използва и в отношенията си с останалите, включително бащата, партньорите на родителите и социалната си среда. Това се дължи на стремеж да се ползва с по-голяма свобода в поведението си и да се освободи от отговорност за постъпките си. В дома си се стреми към независимост, като акцентира на правата си и пренебрегва задълженията си. Посочено е също, че поведението му говори за неувереност, въпреки, че има висока самооценка, а като еквивалент на уважението той възприема възможността да получи това, към което се стреми, поради което не винаги е доволен от отношението на останалите. На процесната дата не е имало въздействие върху детето, което би могло да се определи като системно или унизително. В съзнанието на детето няма следи, даващи основание да се твърди подобно нещо. Споделя за обида от майка си. Детето обича и двамата си родители и има изградена емоционална връзка и с двамата, както и положително отношение към партньорите им.

Пред въззивната инстанция е прието писмено доказателство, от което е видно, че по 4 образувания спор за изменение на мерките за упражняване на родителските права над детето страните са постигнали споразумение, съгласно което родителските права ще бъдат упражнявани от бащата, като се определя режим на лични контакти с майката.

Останалите събрани доказателства съдът счита ирелевантни за правилното решаване на делото.

При така събраните доказателства съдът прави следните изводи: По принцип законът придава на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН качеството на достатъчно доказателство за основателност на молбата, но само при липса на други доказателства за това. Както е приел и в мотивите на решението си районният съд, достатъчно основание, съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.3 ЗЗДН, за издаване на заповед за защита на пострадалото лице е приложената декларация, когато няма други доказателства. Или съдът следва да приеме декларацията като доказателство за обективно осъществилия се акт, когато няма други доказателства за него, съответно не може да приеме на база само на представената декларация, че е доказано осъществяване на твърдяно домашно насилие, при наличие на други доказателства.

Разпечатката съдържа 29 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4114d89f-9919-4831-9edc-6d78cfa15a2b