Определение № 779 от 11.03.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 779 гр. София, 11.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000503491 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 и сл. ГПК.

Предмет на разглеждане е частна жалба на И. К. З. срещу Определение рег. № 25520/10.12.2025 г. по гр.д. № 20241100114901 по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-16 състав. Съдът е упрекнат, че не е отчел действителните твърдения на жалбоподателката и ищца в първоинстанционното производство. Сочи се, че е била нападната физически при недобросъвестно упражнени права – изготвено във вид на АУАН № 50/29.11.2023 г. и АУАН № 2620000348/30.11.2023 г. Застъпва теза, че документният вид не придава на поведението значение на административен акт, за да бъде контролиран по съответния ред, нито съставлява действие по смисъла на чл. 203 АПК и чл. 1 от ЗОДОВ, за да реализира правата си по АПК. Поддържа да са с невярно съдържание и да отразяват нищожно волеизявление и НП № 50/14.12.2023 г. и НП № 2620000348/15.12.2023 г., а и Заповед за задържане рег. № 262з-324/29.11.2023 г. Изразява становище, че след като спорът не може да се квалифицира по специален ред, следва да бъде разгледан по общия и понеже не отговаря държавата, следва да отговаря възложителят. Жалбоподателката намира за неизпълнено и указанието от въззивната инстанция да бъдат дадени ясни и точни указания.

Иска се определението да бъде отменено.

По допустимостта на частната жалба

Жалбата касае акт, преграждащ разглеждане на предявеното от жалбоподателя искане по същество, предявена е в предписания от закона срок, обуславящо и допустимостта й.

Жалбоподателката е освободена от задължението да внесе държавна такса.

В искова молба, депозирана пред Софийски градски съд, се твърди без обективна причина ищцата да е била нападната от двама души, служители на РУ Елин Пелин пред 1 стотици хора, упражнили спрямо нея физическа сила, лишило я от възможност за движение, след което била хвърлена от значителна височина. Ищцата претърпяла унижение, била злепоставена пред околните. Почувствала се застрашена и безсилна пред органите на реда като претърпяла страдание, болка, страх. Впоследствие същите лица изготвили АУАН № 50/29.11.2023 г., в който невярно отразили саморазправа с лице, посочено чрез имена, ЕГН и позиция по трудово правоотношение, да е било издадено разпореждане, както и да е останало неизпълнено. За същите обстоятелства било издадено и НП № 50/14.12.2023 г.

Оспорва и да не е представила документ за самоличност при полицейска проверка, каквото обстоятелство било отразено в АУАН № 2620000348/30.11.2023 г. За това определено като невярно обстоятелство сочи да е било издадено и НП № 2620000348/15.12.2023 г. Твърди се на нейно име да е изготвена и Заповед за задържане рег. № 262з-324/29.11.2023 г. при невярно фактическо и правно основание, Протокол за обиск № 262р-25887/29.11.2023 г. да е с подправен идентификационен номер. Поддържа теза, че е уличена/набедена в извършване на деяния, имащи смисъл на виновни и преследвани от закон, както и да е ощетено имуществото й. Поискано е съдът да признае, че не дължи на ответника ОДМВР-София сумата от 50 лв., а в случай на изпълнение – да заплати тази сума, ответникът да заплати и сумата 170 лв., която й изчезнала след като били издърпани със сила чантите й „ровене“ в чантите й и да заплати 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се също така съставените документи да създават условия да бъдат ползвани за удостоверяване, съответно при проучване и профилиране, от които обстоятелства логично може да бъде изведено и искането да унищожи и заличи от всички носители оригиналите и наличните копия от тези документи и евентуално други, накърняващи и застрашаващи правата и законните интереси на ищцата.

С разпореждане от 20.01.2025 г. първоинстанционният съд е дал указания в това число за обосноваване на избрания път за защита, нуждата от която се свързва с наложена глоба с наказателно постановление и ищцата да обоснове легитимацията на ответника.

В уточнителна молба от 27.01.2025 г. ищцата определя АУАН №

2620000348/30.11.2023 г. като изготвен в значително по-късен момент от указаната дата, което смята да е препятствало обжалването му. Развита е теза, че като основано на невярно съдържание – липсващи материални предпоставки, НП № 2620000348/15.12.2023 г. се явява нищожен акт на администрация като е поискано осъществяване на косвен съдебен контрол и установяване нищожност на НП № 2620000348/15.12.2023 г. Правният интерес от предявения иск извежда от предстоящото изпълнително производство за събиране на указаната в акта сума. Допълнително сочи, че поради късно узнаване не може да обжалва и АУАН, а е обжалвала единствено НП за 100 лв. като определя за преборена правната му същност. Понеже определя осъществените спрямо нея действия като преминаващи пределите на законосъобразност,

С Определение рег. № 5915/25.03.2025 г. първоинстанционният съд е приел да е сезиран с претенция за вреди от действия на служители на ответника, осъществявани при изпълнение на административна дейност, производството е прекратено, а делото е изпратено 2 по компетентност на Административен съд – София-град.

С Определение № 2108/15.08.2025 г. на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, седми граждански състав по ч.гр.д. № 1201/2025 г. е прието, че не са били дадени надлежни указания на ищцата да уточни исковите си претенции, а депозираното уточнение не позволява правна квалификация, определяща подсъдност на спора на административния съд. Прекратителното определение е отменено, а делото – върнато с указание за уточняване на исковите претенции с последваща преценка на редовността и съответно подсъдността на спора. Посочено е също така, че за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания, са подсъдни на административните съдилища, а на гражданските съдилища са подсъдни искове за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт.

С разпореждане рег. № 30667/28.10.2025 г. първоинстанционният съд е дал указания ищцата да обоснове твърдяната нищожност на НП № 2620000348/15.12.2023 г. и Заповед за задържане рег. № 262з-324/29.11.2023 г. и кой е нейния издател, да посочи какви неправомерни действия са предприети от служителите на ответника, както и банкова сметка.

В уточнителна молба от 01.12.2025 г. ищцата повтаря твърдението си да е внесено невярно съдържание в АУАН № 2620000348/30.11.2023 г. и поради изготвянето му след посочената дата е целено да не узнае за акта докато получи стабилитет. Повтаря тезата си, че като основано на невярно съдържание, волеизявлението е нищожно, което смята да изключва административния характер на акта. Твърди се при отразеното невярно съдържание в заповедта за задържане да се прикриват физическа саморазправа с ищцата и отвличането й.

За да постанови обжалвания акт първоинстанционният съд приема, че в указания на ищцата срок не са отстранени противоречия в обстоятелствената част на исковата молба и не са уточнени претенциите въпреки указаната на ищцата възможност да ползва правна помощ. Прието е, че вредите се обуславят от действия на служители, попадащи в правораздавателната компетентност на административния съд и да не е въведен предмет на защита в обхвата на гражданскоправния ред.

Частната жалба е основателна, макар и по различни от изложените в нея съображения.

Законът задължава гражданския съд да разгледа и разреши всяка молба, касаеща защита на лично или имуществено право (чл. 2 ГПК). Гражданският съд не е задължен да постанови решение по всяка молба, а по само по искане, явяващо се логически изводимо от конкретни факти и обстоятелства (арг. от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Съдът е овластен да привлече в процеса посочения ответник, но това не следва от волята на ищеца, а от изводим от съдържанието на исковата молба и зачетен от правовия ред интерес. Нормата на чл. 57 ал.

2 от Конституцията на Република България повелява недопустимост както на злоупотреба с 3 право, така и на упражняването на формално предписана възможност, ако единствен резултат от това е засягане на чужд (личен или общ) легитимен интерес. Затова съдът дължи да извърши служебна проверка дали и доколко посочените в процеса факти и обстоятелства пораждат зачетен от правилата интерес, а по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК да определи приложимия към този интерес ред за защита като служебно предприеме предписаните действия в обхвата на своята компетентност, включително и да препрати делото, ако изложените в исковата молба разкриват защитим интерес пред друг съд.

Според твърденията на ищцата, потвърдени и след даденото уточнение с молба от 01.12.2025 г., увреждането й произтича от действия на полицейски органи, оправомощени по закон да упражняват физическа принуда. Тя оспорва наличието на предпоставки за това упражняване на власт. Преценката дали са били налице законовите основания за използване на принуда и за издаване на съответните актове подлежи на контрол по реда на Закона за административните нарушения и наказания досежно наказателното постановление и съответно по реда на АПК досежно заповедта за задържане. Гражданският съд не може да замести този контрол, нито да се произнася с конститутивен ефект по валидността на наказателно постановление, каквато защита ищцата очаква.

Нормата на чл. 17 ГПК овластява гражданския съд да осъществи косвен контрол като обследва непосредствено и въпроси, принципно възложени в компетенция на други съдилища, но само ако и доколкото от отговора им зависи предявен за разглеждане гражданскоправен спор. Ангажираната административно-наказателна отговорност води до възникване на публично вземане (арг. от чл. 162, ал. 2, т. 5, предл. второ от Данъчнопроцесуалния осигурителен кодекс), а не обосновава гражданско правоотношение, до чиято регулация са ограничени правомощията на гражданския съд. Затова и претенцията да бъде призната „недължимост на сумата от 50 лв.“ не сочи на гражданско дело по смисъла на чл.

14, ал. 1 ГПК.

Възниква обаче въпросът дали са налице формалните предпоставки за защита пред друг съд. Ищцата обосновава гражданскоправния ред за защита по повод наложена й санкция при неправилна интерпретация на закона. Нормата на чл. 59, ал. 2 ЗАНН свързва началото на срока за обжалване с връчване на наказателното постановление, а не с датата на издаването му. Ищцата признава, че е разбрала за наказателното постановление, но не става ясно кога това е станало. В случай че исковата молба е депозирана в рамките на предписания от закона 14-дневен срок за обжалване, налице е ненадлежно упражнено право на защита.

Търсената защита не може да бъде получена по гражданскоправен ред, но с оглед нормата на чл. 7, ал. 1 ГПК вр. чл. 62, ал. 2 изр. второ ГПК съдът може да откаже да разгледа искането само ако се увери, че не попада в обхвата на компетентност на друг съд. Ако от обстоятелствата по делото еднозначно се установи, че срокът за обжалване е изтекъл, препращането остава безпредметно – липсва легитимен интерес, който да ангажира неправилно сезирания съд да ангажира ресурсите и на друг съд.

Ищцата твърди да не е била уведомена за заповедта за задържане. С оглед нормата на чл. 72, ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи заповед за задържане 4 подлежи на обжалване пред съответния административен съд. Изключителна компетентност на този орган е да прецени дали нарочното уведомяване е необходимо за да възникне правото на жалба и съответно налице ли са предпоставките за преценка законосъобразността на заповедта. Тази преценка включва и твърдяните пороци на акта, а и идентификацията на надлежните страни по спора.

Извън рамките на контрола за законосъобразност на административен акт остават твърденията за недопустимо упражняване на физическа сила. С оглед принципно признатата възможност на полицейския орган да упражнява принуда, административният съд е компетентен да прецени дали твърдяната от ищцата ситуация ангажира отговорността на държавата.