Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 264 от 06.07.2026, Окръжен съд - Русе

Съд
Окръжен съд - Русе
Дело
Въззивно гражданско дело 303/2026
Вид
Решение № 264
Подписан
06.07.2026
В сила
06.07.2026
Състав
Николинка Чокоева, Антоанета Атанасова, Мария Велкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5, ал. 1 или ал. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5, ал. 1 или ал. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 201 · Наказателен кодекс
  • чл. 20, ал. 2 · Наказателен кодекс
  • чл. 26, ал. 1 · Наказателен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Русе, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Чокоева

Членове:

Мария Велкова

Антоанета Атанасова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Николинка Чокоева Въззивно гражданско дело № 20264500500303 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Прокуратурата на Република България, чрез Районна прокуратура – Русе е обжалвала Решение №252/24.02.2026 г., постановено пo гр. д. № 5398/2025 г. пo описа на Районен съд - Русе в частта, с която е осъдена да заплати на Д. Т. М. обезщетение за сумата над 500 евро до предявените 2 556,46 евро за причинените й неимуществени вреди, претъпени в резултат на воденото срещу нея наказателно производство по ДП № 272/2015 г. по описа на Окръжна прокуратура – *******, което е прекратено спрямо нея поради недоказаност, ведно със законната лихва, считано от 16.09.2022 г. В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на постановеното съдебно решение. Иска се неговата частична отмяна и отхвърляне на предявения иск за сумата над 500 евро до предявеният размер от 2 556,46 евро.

Ответницата по въззивната жалба не е подала отговор по реда и в срока по чл. 263 от ГПК, в съдебно заседание процесуалният й представител адв. К. Х. от АК-Русе излага подробни съображения за нейната неоснователност и моли обжалваното решение като правилно да бъде потвърдено в цялост. Претендира разноски по реда на чл. 38, 1 ал.2 от ЗА.

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.

Русенски окръжен съд, при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото, намира следното:

Предявен e иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ.

Ищцата Д. Т. М. твърди, че на 27.06.2017 г. е била привлечена като обвиняема в производството по досъдебно производство № 275 ЗМ-209/2015 г. по описа на РУ на МВР – гр. ******* /пр. №272/2015 г. по описа на ОП – гр. *******/ за престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 във вр. с чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че в периода от 04.10.2005 г. до 18.02.2014 г., в гр. *******, обл. *******, в качеството си на длъжностно лице в „Централна кооперативна банка“ АД гр.София, клон гр. ******* в условията на продължавано престъпление, при една и съща фактическа обстановка и при еднородност на вината, като деянията са извършени през непродължителен период от време и осъществяват един състав на едно и също престъпление, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, в съучастие, като съизвършител с П.Д.П., действала също в качеството си на длъжностно лице, присвоила с правни и фактически действия чужди пари - сумата от 2 800,00 лв., собственост на „Централна кооперативна банка“ АД гр. София, от депозитни и разплащателни сметки на лицата В.С.К., Л.Д.Л., Ж.Д.П., поверени в това й качество да ги пази и управлява, а за улесняването му е извършила и други престъпления, за които по закон не се предвижда по-тежко наказание, а именно престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 вр. ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и престъпление по чл. 310, ал. 1 вр. с чл. 308, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, като цялата престъпна деятелност е съставомерна като престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. С постановление от 30.10.2020 г. на прокурор от Окръжна прокуратура - *******, досъдебното производство било прекратено по отношение на Д. Т. М. по повдигнатото й обвинение и били отменени и взетите по отношение на нея мярка за неотклонение „Подписка“ и мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“.

Ищцата заявява, че незаконно повдигнатото срещу нея обвинение и продължилият 3 години и 4 месеца наказателен процес й причинили 2 значителни неудобства – ограничила социалните си контакти, изпитвала неудобство, когато трябвало да води детето си на училище или извънкласна дейност или когато нейни познати я питали дали още е обвиняема и дали е върнала пари на банката, които тя никога не била взимала. Наложило й се да смени местоживеенето си, преживяното й причинило неудобства и в професионален план. Вследствие на незаконно повдигнатото обвинение били накърнени личната чест и достойнство й, чувствала се унизена и се срамувала от качеството си на обвиняема, изпитвала голяма тревожност и притеснение, станала по-затворена и не можела да изпълнява пълноценно ролята си на майка. Счита, че след като повдигнатото срещу нея обвинение се явявало незаконно по смисъла на чл.2 ЗОДОВ, се обуславяла отговорността на Прокуратурата на Република България за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, неудобство, негативни изживявания и засягане на доброто име, които оценява на сума в размер на 5 000 лв., равняващи се на 2 556,46 евро.

Ответникът Прокуратура на Република България в срока по чл.

131 от ГПК е оспорил иска по основание и размер, като го намира за неоснователен и недоказан. Излага, че претендираното от ищцата обезщетение е завишено и не съответства на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, тъй като липсват доказателства в хода на наказателното производство да е взета мярка за принуда спрямо нея, която да ограничава нейното свободно придвижване в страната, както и доказателства за твърдените от нея негативни преживявания вследствие от обвинението за престъпление от общ характер.

От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:

По делото не е спорно, че на 16.06.2017 г. ищцата Д. Т. М. е привлечена в качеството на обвиняем по ДП №275 ЗМ-209/2015 г. по описа на РУП – гр. ******* за извършено престъпление от общ характер за това, че в периода 04.10.2005 г. – 18.02.2014 г. в гр.

*******, обл. *******, в качеството си на длъжностно лице, в условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с П.Д.П., действала също в качеството си на длъжностно лице, присвоила сумата 2 800 лв., собственост на „Централна кооперативна банка“ АД, гр. София от депозитни и разплащателни сметки на лицата В.С.К., Л.Д.Л., Ж.Д.П., поверени в това й качество да ги пази и управлява, а за улесняването му е извършила и други престъпления, за които по закон не се предвижда 3 по-тежко наказание, като цялата престъпна деятелност е съставомерна като престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 201, във вр. с чл.

20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Постановлението й е било предявено на 27.06.2017 г. и на обвиняемата е определена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 30.10.2020 г. на зам. окръжен прокурор на Окръжна прокуратура – ******* наказателното производство по отношение на Д. М. е прекратено на основание чл.

199, ал. 1, чл. 242, ал. 1, пр. 1, чл. 243, ал. 1, т. 2, чл. 243, ал. 2 и ал. 4 от НПК поради недоказаност на обвинението.

Свидетелката на ищцата - М.М. установява, че се познава с Д. М. повече от 15 години, тъй като е израснала в град ******* и често посещавала града. Заявява, че ищцата е била доволна от работата си, която й харесвала. Свидетелства, че Д. М. избягвала да говори за повдигнатото й обвинение, тъй като й било неудобно. Заявява, че повече от две години, периодът в който се поддържали обвиненията към Д. М., в града се говорило много за тях, а самата Д. не излизала от вкъщи, притеснявала се, че в целия град се говори, че е крадла.

Свидетелства, че ищцата е изпитвала емоционален дисбаланс.

Установява, че в момента Д. живее в гр. ****, като преместването е станало в периода 2017-2018 г. и че причината за преместването е че ищцата е смятала, че поради повдигнатите обвинения няма бъдеще в град *******, чувствала се е зле, като е споделяла със свидетелката, че заради делото не може да напуска страната, не може да заведе дъщеря си на екскурзия. След преместването си в гр. **** първоначално Д. М. не се чувствала много добре, но с времето състоянието й се стабилизирало, като в момента работела не работела в банка, а някаква административна дейност.

Другият свидетел на ищцата адв. В.В. от АК-Русе, неин адвокат при извършване на действия в хода на досъдебното производство установява, че я познава от 2017 г., когато й били предявени обвиненията за тежко умишлено престъпление. Установява, че в продължение на 2 години, докато не приключило разследването с прекратяването на обвинението от страна на прокуратурата, ищцата не е спирала да се притеснява и да преживява случващото се с нея. С показанията си установява, че Д. М. избягвала да излиза от дома си, а след предявяване на обвинението е ограничила социалните си контакти, с цел да не отговаря на въпроси свързани с действията по обвинението, както и че не е можела да си намери друга работа.

Установява, че П.Д., другата обвинена се е признала за виновна, като възстановила всички суми и сключила споразумение с РП - *******.

4

Заявява, че в последствие се установило, че Д. М. не е нарушила нито една от разпоредбите на вътрешните правила на банката, в която работила, както и задълженията си по длъжностна характеристика.

При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи:

Въззивникът оспорва размера на присъденото обезщетение, определено от първоинстанционния съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като пред настоящата инстанция няма спор за това, че се касае до незаконно обвинение поради прекратяване на наказателното преследване спрямо ищцата. С оглед последното и на основание чл. 4 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Не се спори, че срещу ищцата е било повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление, свързано с длъжностно присвояване, за които НК предвижда наказание лишаване от свобода от една до десет години.

В хода на делото се установява, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, свързани с воденото срещу нея наказателно преследване. От събраните доказателства пред първата инстанция е видно, че проведеното наказателно дело е въздействало негативно върху живота на ищцата Д. М.. От събраните в хода производството гласни доказателства се установява се, че при нея е настъпила промяна в личностните характеристики – станала затворена, отбягвала контакти, била тревожна, страхувала се от изхода на делото, притеснявала се от обсъжданията зад гърба й, променила местоживеенето си и професионалната си сфера.

Предвид изложените по-горе аргументи, съдът приема, че обезщетение, определено от първоинстанционния съд не е надхвърлило справедливия размер от 2 556,46 евро, съответстващ на принципа на чл. 52 от ЗЗД и като такова следва да бъде потвърдено.

Последното се явява справедлива обезвреда на неимуществените вреди, търпени от ищцата. В тази връзка настоящият състав съобрази тежестта на повдигнатото обвинение и размера на предвидени наказания, липсата на данни за други осъждания или обективиране на друго обществено неприемливо поведение от страна на ищцата. В този смисъл Д. М., като лице, което не е било обект на наказателна репресия, търпи стрес, страх, опасения и притеснения в един значително по-завишен аспект. Съдът отчита и че производството е 5 приключило в рамките на три години и спрямо ищцата няма изготвен обвинителен акт, а процесът е приключило в досъдебната му фаза без повдигане на обвинение. Съдът отчита обема от негативни емоции, проявата на двустранно обществено дистанциране, чувството на накърнено добро име, засегнато достойнство и чест, възпрепятстваното професионално развитие на ищцата, срам и неудобство от засягане на авторитета и репутацията й. Относима в случая е и практиката, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен да предполага, че обвиняемата е претърпяла вреди, рефлектиращи върху нейната чест и достойнство (Решение № 991/06 г., решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., Г. К., ІІІ Г.