Решение № 1512 от 31.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1512 гр. Пловдив, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330107360 по описа за 2025 година

Предявен е иск по реда на чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) с правно основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Ищецът А. Г. А., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, обл. *****, ул. „*****” № **, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ЖК „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53е, вх. „В“, представлявано от С. Н.

Н. и Н. М. Л. в качеството на ******* и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Н. М.

Л., че сключеният помежду им Договор № *******/******* г. за потребителски кредит „*******“ е нищожен.

Ищецът твърди, че сключил с ответника Договор № ******* за потребителски кредит „*******“ от ******* г., по силата на който му била предоставена сума в размер от 1 500, 00 лева, която следвало да върне на 18 месечни вноски до 25.09.2026 г., ведно с договорената възнаградителна лихва и неустойка при непредоставяне на обезпечение. В тази връзка към договора за кредит било сключено и Допълнително споразумение от ******* г. В чл. III, т. 3 от същото било разписано, че длъжникът не е предоставил изисканото от кредитора обезпечение в срок, поради което и потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 975, 00 лева. Същата била разсрочена в приложимия към договора за кредит погасителен план. Сочи, че отразеният в договора годишен лихвен процент е 50, 95%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 63, 46%. Изтъква се, че разписаната в допълнителното 1 споразумение неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Изтъква се, че ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над императивно разписания максимум в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР, и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. С уточнение от 25.04.2025 г. ищецът пояснява, че не е заплатил всички дължими суми по кредитното правоотношение, поради което и за него съществува интерес от инициирането на настоящото исково производство.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, и месечният размер на дължимата погасителна вноска и че му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.

Претендират се сторените в процеса разноски.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като ищецът депозира писмена защита в подкрепа на исковата си претенция.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им Договор № *******/******* г. за потребителски кредит „*******“ и на приложимите към него Общи условия версия *******, запознаването с, приемането и получаването на които ищецът удостоверил в Декларация от ******* г., на последния, от една страна като „Клиент“, бил предоставен от ответника, от друга като „Кредитор”, паричен заем от 1 500, 00 лева. Заемателят, който бил предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр, връчен му на ******* г., и който усвоил заемната сума, следвало да я възстанови на заемодателя и да му заплати лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 50, 95% и годишен процент на разходите от 63, 46%, или да престира общо 2 163, 89 лева, разсрочено на 18 равни анюитетни месечни 2 вноски от по 120, 21 лева.

Към кредитното съглашение договарящите подписали и Допълнително споразумение от ******* г., в което уговорили, че клиентът дължи на кредитора неустойка от 975, 00 лева, която не била включена при изчисляването на годишния процент на разходите и която била платима на 12 равни месечни вноски от по 81, 25 лева, добавени към първите 12 от тези по кредита, съгласно неразделен към споразумението Погасителен план, в случай че в срок от 14 календарни дни не осигури поисканото от кредитора обезпечение в съответствие с чл. 10 от Общите условия – а именно едно измежду от изброените: банкова гаранция, издадена от българска търговска банка, гаранция от финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, солидарен длъжник, отговарящ на изброените в чл. 10.1.3. от Общите условия изисквания, и ипотека върху недвижим имот.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК).

В конкретния случай ищецът оспорва валидността на Договор № *******/******* г. за потребителски кредит „*******“ с фактически довод за наличие на недостатък по чл. 22 от ЗПК, който по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК трябва да докаже пълно – а именно неспазване на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от 3

ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.

Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.

Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от ЗПК: датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2); името, единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните по т. 3 за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица – когато участва кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, който в §1, т. 3 от ДР на ЗПК е дефиниран като максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума, както и условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой – когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при свързани договори за кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния, както и периодите, предпоставките и процедурите за промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на погасителните 4 вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от договорното изпълнение, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, посочващ дължимите такива, сроковете и условията за извършването им, разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т.