Решение № 292 от 16.08.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 292 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора М. Д. К. като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20241800500215 по описа за 2024 година

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.

Образувано е по въззивна жалба на И. Н. Р. срещу Решение № 9 от 08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 471/2022 г. по описа на PC – Костинброд, с което е отхвърлен искът й по чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на Софийския районен съд да й заплати сумата в размер на 6 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД № 1875/2014 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.05.2017 г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на съдебното решение.

Твърди се, че съдът неправилно е приел, че не е нарушено правото на ищцата за разглеждане и решаване на воденото срещу нея наказателно производство в разумен срок, тъй като съдът не е отчел липсата на добра организация на съдебните заседания, която е довела до тяхната многобройност. По същество се моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявения от ищцата иск по чл. 2б ЗОДОВ да бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата страна, с който жалбата се оспорва. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли съда да го потвърди. Твърди се, че дори да е допусната 1 забава в отделен етап на производството, тъй като същата не е повлияла на общата продължителност на производството не е основание за присъждане на обезщетение по ЗОДОВ.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

Съдебното решение е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните предпоставки за упражняване на правото на иск и първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения иск.

Тъй като законодателят възприема липсата на постигнато между страните споразумение след изчерпването на административната процедура, като условие за предявяване на иска по чл. 2б ЗОДОВ, следователно предвидената уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият не е бил обезщетен или е останал недоволен от предложения му размер на обезщетение. В конкретния случай жалбоподателят е изчерпал административната процедура по реда на глава трета "а" от ЗСВ, но подаденото от него заявление е било отхвърлено като неоснователно, поради което обжалваното съдебно решение се явява и допустимо.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Следователно, за да бъде уважен искът на И. Н. Р. по чл. 2б ЗОДОВ, е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да е бил страна по дело; 2/ това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок;

3/ от забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица; 4/ ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца за тези вреди.

В производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без 2 значение кой е причинил вредоносния резултат /така решение № 76-2016 г. на III Г. О. на ВКС по гр. д. № 5721/2015 г. / Тази отговорност на държавата се реализира чрез нейните органи. В случая това е Софийски районен съд, тъй като ищецът е бил страна по НОХД № 1875/2014 г. по описа на СРС и претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и решаване на в разумен срок на това дело.

Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетяване на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ. Тези критерии са общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

За да се прецени дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок, от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. Освен това при преценката за продължителността на разумния срок следва да се отчита и времето необходимо за проучване на делото, правилното водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.

Преценката дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство.

ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за де се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и други. От значение е и поведението на сезиралия съда и на съответните власти, както и значението на делото за жалбоподателя. При преценката на поведението на компетентните органи голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството – съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството, да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.

Отделно от това и с оглед практиката на ЕСПЧ (напр. Salesi v. Italy, 1993) следва да се посочи, че съгласно чл. 1 КЗПЧОС, държавите членки са длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 КЗПЧОС, като позоваването на финансови или практически затруднения не може да оправдае неизпълнението на изискванията на чл. 6 3

КЗПЧОС.

Правният характер на разумното разглеждане и разрешаване на делото е принцип на трите вида процес – граждански, наказателен и административен.

Освен като принцип разумният срок за разглеждане и решаване на делата е и субективно право на физическите и юридическите лица, установено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС (посочената норма установява генерални изисквания за всеки съдебен процес, при спазването на които се счита, че този процес е справедлив), а след това и във вътрешните законови актове – чл. 60а ЗСВ и чл.

2б ЗОДОВ. Това право подчертава важността на правораздаването без забавяния, които могат да застрашат неговата ефективност и надеждност, както и съблюдаването на правовия ред (Ботаци срещу Италия, Решение от 28 юли 1999 г.).

В случая въззивният съд приема за доказано, че на 30.07.2012 г. е образувано досъдебно производство № 15224/2012 г. по описа на РУП – СДВР срещу неизвестен извършител. С постановление от 26.11.2013 г. по същото досъдебно производство ищцата е привлечена в качеството й на обвиняем за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК.

По досъдебното производство е изготвен обвинителен акт, който е внесен в съда на 02.02.2014 година и е образувано НОХД № 1875/2014 година, по което след петнадесет съдебни заседания, на 29.09.2016 г. е постановена оправдателна присъда. Мотивите към присъдата са изготвени в срок до 29 дни след постановяването й.

В срок присъдата е обжалвана и протестирана съответно от частен обвинител и прокурор, а делото е постъпило във въззивната инстанция на 17.01.2017 година. Във въззивната инстанция са проведени три съдебни заседания и на 18.05.2017 г. е постановен окончателен съдебен акт, с който оправдателната присъда е потвърдена.

При тези факти въззивният съд приема за недоказано правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното наказателно дело да е било нарушено. Вярно е твърдението на въззивника, че по делото са проведени многобройни съдебни заседания – общо петнадесет по делото, но както беше посочено по-горе, макар да е допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. В случая от внасяне на обвинителния акт в съда до окончателното постановяване на оправдателната присъда на ищцата е изтекъл период от три години и три месеца, за който период делото е било разгледано и решено от две съдебни инстанции. Съдът счита и че повдигнатото на ищцата обвинение е за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК и образуваното наказателно дело не може да се определи като такова с ниска фактическа сложност, напротив престъплението измама предполага внимателно и подробно установяване на всички елементи от поведението на страните по облигационното правоотношение.

Настоящата съдебна инстанция счита, че общата продължителност на делото от 02.02.2014 г. до 18.05.2017 г. не е достатъчна за да се приеме, че е 4 нарушено правото на привлечено към наказателна отговорност лице за разглеждане и решаване на образуваното срещу него дело в разумен срок, тъй като отчита фактическата сложност на делото и времето необходимо за неговото проучване и попълването му с доказателствен материал, постановяването на правилни и законосъобразни съдебни актове, както от първоинтанционния съд, така и от въззивния, с които два пъти ищцата е била оправдана по повдигнатото и обвинение за тежко умишлено престъпление.

Тъй като крайният извод за неоснователност на предявения иск съвпада с този на районния в обжалваното решение, последното следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна направените от последната разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото пред въззивната инстанция, каквито съдът определя в размер на 150 лв. на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9 от 08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 471/2022 г. по описа на PC – Костинброд.