Решение № 3263 от 24.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3263 гр. Пловдив, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330107736 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Д. Ц., чрез пълномощник - адв. Р. М., против Д. В. А., Т. В. Ц. и Б.В.М., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на ½ ид. ч. от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. В., общ. М., обл. П., построена в имот с идентификатор *****, с адрес: с, В., общ. М., обл. П., ул.

"П." № ..., на основание наследствено правоприемство и упражнявано давностно владение, а в условията на евентуалност поради липса на принос от страна на бившата му съпруга Л.Ц. – починала на 24.02.2021 г.

В исковата молба се твърди, че ищецът е собственик на ½ ид. ч. от посочената жилищна сграда, като собственик на другата ½ ид. ч. е Л.Н.Ш. по силата на Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, вписан под акт № ***** г. на СВ Пловдив. Сочи се, че ответниците Д. В. А., Т. В. Ц. и Б. В. М. оспорват правото на собственост на ищеца, като претендират да са собственици на процесната ½ ид.част, която се заявява да се притежава от ищеца. Поддържа се, че правото на собственост на ищеца върху процесната ½ ид. част е придобито по силата на наследствено правоприемство от неговия баща Д.В.Ц., починал на 30.10.1998 г. и неговата майка Т. Н. Ц., починала на 19.03.2007 г. Процесната къща била построена през 1997 г. от родителите на ищеца върху земя, тяхна собственост. Заявява се, че след смъртта на бащата на ищеца последният владял своята наследствена идеална част от къщата – ¼ ид.

1 ч., а майка му нейните ¾ ид. ч. до момента, в който починала и до прехвърлянето на ½ ид. част от сградата на Л.Ш.. Ответниците – дъщери на ищеца и втория съпруг на бившата му съпруга Л.Ц., с която били разведени, оспорват собствеността на ищеца, като имали претенции за процесната ½ ид. ч. При снабдяване с данъчна оценка за имота през 2021 г. ищецът констатирал, че като собственик на ½ от сградата фигурирала бившата му съпруга. Сочи се, че при развода било подписано споразумение, в което пишело, че жилищната сграда на ул. "П." № ... остава в обикновена дялова съсобственост, но ищецът считал, че се имат предвид правата между него и майка му като съсобственици и наследници на баща му. Оспорва се, че с това споразумение ищецът не прехвърлял нищо на бившата си съпруга. Възразява се, че посочената клауза била недействителна поради липса на предмет, доколкото имотът не е бил СИО между ищеца и бившата му съпруга - липсвало учредено право на строеж и принос за да възникне СИО. Изтъква се, че от 2007 г. ищецът осъществявал фактическа власт върху имота, като се снабдил с удостоверение за търпимост. От своя страна бившата му съпруга и децата им не са имали никакви претенции към имота, нито са го владеели. С уточняваща молба се сочи, че липсвало учредено право на строеж за построяване на процесната двуетажна жилищна сграда, поради което като приращение на основание чл. 92 ЗС същата следва собствеността на земята. В условията на евентуалност се поддържа, че дори при учредено право на строеж, то е било за едно жилище и безвъзмездно само в полза на ищеца, поради което бившата му съпруга нямала принос и построеното не било СИО. По изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците Д. В.

А., Т. В. Ц. и Б. В. М., чрез пълномощник - адв. М. А., с който се оспорват предявените искове. Поддържа се, че правото на собственост върху процесната сграда е придобито в режим на СИО през време на брака на ищеца и бившата му съпруга – Л.Ц.. Сочи се, че по силата на декларация с рег. № 92/15.03.1994 г. и на основание чл. 56 ЗТСУ /отм./ Д.Ц. е отстъпил право на строеж на сина си В. Ц. да построи в собствения му парцел жилище, като за строежа имало издадено Разрешение за строеж № 49/16.03.1994 г. на О.М. за двуетажна двуфамилна жилищна сграда. През това време ищецът бил в брак с Л.Ц., като строежът бил извършван със средства и труд на родителите на съпругата му. Поради това в споразумението за развод било посочено, че сградата на ул. "П." № ... остава в обикновена съсобственост след прекратяването на брака. След смъртта на Л.Ц., починала на 24.02.2021 г., ответниците като нейни наследници са придобили ½ ид. ч. от имота, за което се снабдили с констативен нотариален акт. Оспорва се твърдението, че имотът бил придобит въз основа на давностно владение, тъй като след прекратяването на брака си с ищеца Л.Ц. третирала сградата като своя и заплащала данъци. Дъщерите й искали да довършат втория етаж от къщата, като ищецът не оспорвал това и ги подкрепял, но до реални строителни 2 дейности и настаняване не се стигнало поради необходимост от финансови средства, което била и една от основните причини Т. и Д. да заминат да работят в чужбина. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявената искова претенция.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че въз основа на Нотариален акт за право на собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка, № ***** г. на нотариус при ПРС, Д.В.Ц. е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място, намиращо се в с. В., П., състоящо се от 1410 кв. м., съставляващо парцел *** в квартал ... по плана на с. В., П.. Последният е имал сключен граждански брак с Т. Н. Ц. съобразно Акт за женитба № 179 от 22.07.1957 г. Видно от удостоверение за наследници, издадено от О.М., Д.В.Ц. е починал на 30.10.1998 г., като е оставил за свои наследници съпругата си Т. Н. Ц., починала на 19.03.2007 г. и сина си – ищецът В. Д. Ц..

От приложената по делото скица на поземлен имот, издадена от СГКК – гр. Пловдив, се установява, че в кадастралната карта и кадастралните регистри на с. В., общ. М., обл. П., одобрени със Заповед № РД-18-99/12.11.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение със Заповед № КД14-16-1122/03.06.2010 г. на Началника на СГКК – Пловдив, процесният имот е отразен като поземлен имот с идентификатор *****, с адрес: с. В., ул. "П." № ..., с площ от 868 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), стар идентификатор:

*****, номер по предходен план: *****, квартал: **, парцел: ***, при съседи:

*****, *****, *****, *****, *****, със следните сгради, попадащи върху него: сграда с идентификатор *****, със застроена площ от 128 кв. м., брой етажи:

2, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, сграда с идентификатор *****, със застроена площ от 70 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: селскостопанска сграда, сграда с идентификатор *****, застроена площ от 22 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: селскостопанска сграда.

Не се оспорва и обстоятелството, че по силата на Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № ***** г. на нотариус при ПРС, на 29.12.2021 г. ищецът В. Д. Ц. е прехвърлил на Л.Н.Ш. правото на собственост върху поземления имот с идентификатор *****, ведно с ½ ид. ч. от всяка от попадащите върху него сгради.

Предмет на настоящия правен спор е принадлежността на правото на собственост върху другата ½ ид. ч. от процесната жилищна сграда с идентификатор *****, построена в поземлен имот с идентификатор *****, находящ се с. В., общ. М., обл. П., ул. "П." № .... В основата на предявената искова претенция е твърдението на ищеца В. Ц., че е собственик на спорната ½ ид. ч. от сградата по силата на наследяване от неговите родители и осъществено давностно владение, а в условията на евентуалност поради липса 3 на принос от страна на бившата му съпруга Л. Т. Ц.. Ответниците претендират да са носители на правото на собственост върху въпросната ½ ид. ч. от сградата на основание констативен нотариален акт за собственост, с който са признати за собственици при равни права по наследство от Л.Т.М. /Ц./, починала на 24.02.2021 г.

По делото е представена в заверен препис от Дирекция „Устройство на територията“, О.М. – Пловдив, Декларация от Д.В.Ц., като собственик на парцел *** в кв. ** по плана на с. В., обл. П., с която разрешава на сина си В.

Д. Ц. да построи жилище в парцела. На декларацията има направено отбелязване с рег. № 92 от 15.03.1994 г., както и поставен печат, на който изглежда изписано „Кмет, О.М.“, но не става ясно какво се удостоверява.

Действащата към онзи момент правна уредба, в частност разпоредбата на чл.

56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./ въвежда особена форма за учредяване на право на строеж в чужд имот, когато съответният обект се изгражда от близки роднини на собственика. Съгласието на собственика трябва да е изразено с нотариално заверено заявление до съответната техническа служба и да е вписано в нотариалните книги на съда. Формата на заявлението и вписването представляват необходимо условие за действителността на волеизявлението.

По силата на така даденото съгласие върху мястото се учредява вещно право на строеж /суперфиция/ в полза на строителя. В случая предвид липсата на оригинал на процесната декларация, както и наличието на нечетливо отбелязване върху представения препис, не може да се извърши преценка дали е спазена изискуемата форма, нито дали декларацията е вписана.

Единствено, с оглед поставения върху нея печат, би могло да се предположи, че декларацията е била адресирана до съответната техническа служба, но това не е достатъчно да се приеме за валидно направеното в нея волеизявление.

При това положение е невъзможно да се обоснове извод за наличие на надлежно учредено право на строеж в полза на ищеца В. Ц. по реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ /отм./. В такъв случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 92 ЗС, при което собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, което по силата на наследствено правоприемство от Д.В.Ц. и Т. Н.

Ц. легитимира ищеца В. Ц. като собственик на процесната ½ ид. ч. от сграда с идентификатор *****.

От друга страна, съдът намира, че следва да се разгледа и хипотезата при наличие на надлежно учредено право на строеж в полза на ищеца В. Ц..

По делото е прието като писмено доказателство разрешение за строеж № 49/16.03.1994 г., издадено от *** на О.М., с което на Д.В.Ц. и В. Д. Ц., с декларация № 92/15.03.1994 г., се разрешава да извършат строеж на двуетажна двуфамилна жилищна сграда в парцел ***, кв. 38 по плана на с. В., обл. П.. От представената по делото строителна документация става ясно, че се касае за изграждане на сграда на два етажа, с две отделни жилища. Този извод се потвърждава и от заключението на приетата по делото СТЕ с вещо лице В. К., от което се установява, че в процесната сграда с идентификатор ***** има две жилища, като това на първия етаж се обитава от ищеца, а за да бъде обитаемо 4 жилището на втория етаж трябва да се извършат редица довършителни работи. Същевременно в споменатата вече декларация № 92/15.03.1994 г. е дадено съгласие за построяване на жилище, т.е. на едно от двете жилища. По делото не се спори, че сградата е изградена в текущия си вид през около 1997 г., по време на брака на ищеца с бившата му съпруга – Л.Ц.. От изложеното следва, че в разглежданата хипотеза последните са станали суперфициарни собственици само на едно от изградените две жилища, а правото на собственост върху другото е принадлежало на собственика на земята – Д.Ц., а след неговата смърт и тази на съпругата му е преминало по силата на наследяване върху ищеца.

Тук е мястото да се обсъди постигнатото между ищеца В. Ц. и бившата му съпруга Л.Ц. споразумение относно уреждане на имуществените им отношения след брака, утвърдено с Решение № 226/30.09.2003 г. по гр. д. № 210/2003 г. по описа на Районен съд – Пловдив, влязло в сила на 30.10.2003 г.