Решение № 3848 от 19.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3848 гр. Пловдив, 19.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20215330112592 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. С. П., ЕГН **********, против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени кумулативно обективно съединени установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11 и чл. 19 ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Предявени са и насрещни искове от „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, против Н. С.

П., ЕГН **********, с правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 25.10.2019 г., по силата на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40.05 % и ГПР – 47.91 %, като сумата следвало да бъде върната на 15 месечни вноски.

Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 ОУ. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият съгласно чл. 6.2. дължал неустойка в размер на 1670.27 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.

Ищцата поддържа, че е усвоила изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на неустойка, поради нищожност на договора на посочените в исковата молба основания.

Счита, че фиксираният лихвен процент в размер на 40.05 % не отговаря на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, поради което нараствала и стойността на ГПР, като същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че по този начин се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с 1 изискванията на добросъвестността, което водело до нищожност на договорното съглашение.

На следващо място, трайната съдебна практика предвиждала, че уговорка за възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв за законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Посочва, че в настоящия случай договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, тъй като не отговаряла на действителните параметри на договора. Към нея следвало да се кумулира уговорената в договора неустойка.

Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита, като ответното дружество поставило към ищеца неизпълними изисквания за предоставяне на обезпечение, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била уговорена в нарушение изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции, като била и в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.

Сочи, че поради невключване на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания, което представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водила до недействителност на кредитната сделка поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер.

Позовава се на чл. 22 ЗПК, съгласно която разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, обективирана в чл. 6.2. от Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т.

10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и з а осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща платена без основание неустойка по сключения между страните договор за периода 12.11.2020 – 05.05.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба в съда – 29.07.2021 г., до окончателното погасяване на сумата.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове.

Не оспорва изложените твърдения за сключен между страните Договор за паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 1000 лв., при ГЛП – 40.05 % и ГПР – 47.91 %, като сумата следвало да бъде върната на 15 месечни вноски. Посочва, че договорът е сключен чрез средство за комуникация по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР.

Твърди, че ищцата не е заплатила сумата от 1670.27 лева по клаузата за неустойка.

Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент не бил действително приложения. Заявява, че възнаграждението, което кредиторът получава от отпускане на кредита, не зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е 2 заплащането по неустоечната клауза. Сочи, че функцията на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит.

На следващо място, оспорва възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави, доколкото в действащото законодателство не било предвидено изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. Единственото ограничение било въведено с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е предвиден пределен размер на ГПР.

Посочва, че неустойката не излизала извън присъщите й функции и не следвало да бъде включена при формиране на ГПР, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК – при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

На следващо място, ГПР трябвало да се изчисли в момента на сключване на договора, когато нямало как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения. Освен това посочва, че при сключване на договора ищцата е договаряла недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД, доколкото е била наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.

Не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в чл.

3.10. от договора била посочена общата сума за плащане в размер на 1344.73 лева, като посочва, че за формиране на същата кредиторът е взел предвид допусканията, включени в ГПР по кредита.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, против Н. С. П., ЕГН ********** , насрещни искове при условията на евентуалност, за осъждане на ищцата, а именно:

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, с който се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 969.73 лева, представляваща непогасена падежирала главница за периода 25.03.2020 г. – 25.01.2021 г. по Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск– 05.11.2021 г. до окончателното погасяване на сумата.

При условията на евентуалност, в случай, че Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г. бъде обявен за недействителен, искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 625 лева, представляваща подлежаща на връщане на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, формирана като разлика между дължимата главница по договора и заплатената от ответницата по насрещния иск сума, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 05.11.2021 г. до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

В насрещната искова молба се твърди, че Н. П. не е погасила задълженията си по сключения между страните Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г.

Посочва, че ответницата по насрещния иск е извършила плащания в размер общо на 375 лева, с която сума е погасила дължимата по договора възнаградителна лихва от 344.73 лева за периода 25.11.2019 г. – 25.01.2021 г. и главница в размер на 30.27 лева. Падежът на всички 15 месечни вноски по договора бил от 25.11.2019 г. до 25.01.2021 г. Твърди, че след заплащане на сумата от 375 лева, по договора за паричен заем не останала непогасена сума 3 за възнаградителна лихва, поради което предмет на предявения насрещен иск била единствено непогасената част от главницата.

Поддържа, че размерът на възнаградителната лихва по договора бил определен съгласно нормативно установените правила, като между страните било уговорено, че ответницата ще дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент – 40.05 % и при ГПР – 47.91 %, като последният бил в рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Заявява, че законът не въвеждал изискване или ограничение относно размера на възнаградителната лихва, поради което счита, че уговорката в договора, касаеща същата, е действителна.

На следващо място, в условията на евентуалност, в случай че предявеният от Н. П. иск бъде уважен и Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г. бъде обявен за недействителен, се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, доколкото твърди, че към момента на предявяване на насрещната искова молба ответницата не е погасила главницата по процесния договор.

Моли за уважаване на предявените насрещни искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата по насрещния иск, чрез пълномощника си, е депозирала писмен отговор, в който взема следното становище:

Излага отново, че договорът за кредит е нищожен, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК, а именно, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заявява, че нищожни, като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни, са клаузите на договора за заем, в които било посочено, че ГПР е в размер на 47.91 %, а действителният ГПР бил различен от посочения, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Счита, че договорът за заем е изцяло недействителен.

Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Позовава се на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. След като не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 – да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. Счита, че ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми.

Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.