Решение № 231 от 03.10.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Сливница, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Пл. Великова при участието на секретаря Ивана Б. Петрова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело № 20241890100550 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 114453/08.04.2024 г. по описа на СРС, препратена по компетентност на РС – Сливница, подадена от Д. В. Р., с ЕГН **********, чрез пълномощника й адв. В. М., срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, с която са предявени първоначално кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове – главен с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит PLUS-17438539 от 12.11.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България“ (с правоприемник „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД) и за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответната страна сумата в размер на 50,00 лева, представляваща част от общо недължимата сума от 11781,28 лева на основание недействителен договор за потребителски кредит, а при условията на евентуалност – искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите от договора за потребителски кредит, предвиждащи задължение за заплащане на застрахователна премия и на „такса ангажимент”.

В исковата молба се твърди, че на 12.11.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България“ (с правоприемник „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД) и ищцата е сключен Договор за потребителски кредит PLUS-17438539, по силата на който на Д. В. Р. е предоставена в заем сумата в размер на 8000,00 лв., която последната се е задължила да върне на 72 вноски в срок до 15.11.2025 г. при ГЛП в размер на 27,79 % и ГПР в размер на 33,73 %. Сочи се, че съгласно Договор за застрахователно посредничество, кредитодателят предлага застраховки, в качеството му на застрахователен посредник/агент. Съгласно договора заемателят се е присъединил към предлаганата от кредитодателя застраховка „Защита на плащанията”, като към задълженията по процесния договор за кредит е включена сумата в размер на 3225,60 лв., представляваща застрахователна премия. Твърди се още, че в договора е уговорена и „такса ангажимент“, възлизащата в размер на 280,00 лв., като така общо дължимата по кредита сума, която ищеца е следвало да върне, е възлязла в 1 размер на 19781,28 лв.

С исковата молба ищцата поддържа, че е сключила договора с праводателя на ответника, който е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, в качеството си на потребител – физическо лице, поради което приложение по отношение на сключения договор намират разпоредбите на ЗПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 10, ал.

1 ЗПК, като твърди, че сключеният между страните договор е недействителен, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, като са нарушени и изискванията да е написан по ясен и разбираем начин и всички елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра, като договорът не е бил подписан на всяка страница. Твърди се по-конкретно, че шрифтът на договора за потребителски паричен кредит, погасителният план към него, условия по договора, приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“ и приложение декларация за предоставяне на лични данни на длъжника е не повече от шрифт 10, а на приложението, касаещо застраховката по кредита – не повече от шрифт 7.

Поддържа се и допълнително основание за недействителност на договора, а именно посочване на ГПР в договора само като абсолютна процентна стойност, без да са посочени взетите допускания, използвани при изчисляването му, каквото е изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че в договора липсва конкретизация относно начина, по който се формира ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти и представлява нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Сочи се, че с инкорпорирания в договора погасителен план е посочен общият размер на месечната вноска без да е посочен съответният размер на главница и лихва, които се погасяват, поради което задължението по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не било изпълнено.

На следващо място се твърди, че е налице и допълнително нарушение на чл. 11, ал. 1, т 10 ЗПК, тъй като при изчислението на ГПР не е взето предвид възнаграждението като разход по кредита, както и застрахователната премия в размер на 3225,60 лв., която се равнява на над 35% от главницата по кредита, като се позовава и на практика на ВКС касателно необходимостта при определяне на ГПР да бъде взета предвид и застрахователната премия като общ разход по кредита за потребителя. Твърди се, че чистата сума по кредита не съответства на уговорената главница, тъй като от нея следва да се приспадне такса ангажимент и това също води до изменение на ГПР изначално.

По отношение на застрахователната премия се твърди, че същата (с оглед практиката на ВКС) представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

В исковата молба се поддържа още, че съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на такси за действия, свързани с управление на кредита, а ако бъде предвидено събирането на такива такси – то те трябва да бъдат конкретно и точно посочени в договора. В настоящият случай застраховката по застрахователна програма „Защита на плащанията” била сключена между „Кардиф Общо застраховане, клон България“ и кредитодателя, като последният бил застрахователен посредник и ползващо се лице, но кредиторът не договоря за себе си, а от името и за сметката на застрахователя (арг. чл. 313 КЗ). Кредитодателят е трето правоимащо и ползващо се лице по договорите за застраховки и съшият има право да получи застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. В този смисъл неясно оставало за ищцата, в случай че застрахователната премия се заплаща директно на застрахователя, как този разход е включен в сумата за връщане към кредитодателя, но не е отразен в ГПР.

Сочи се, че при „добавяне“ към главницата на допълнителни суми, които не са 2 договорени като цена на допълнителни услуги, а именно като част от основната усвоена по кредита главница, законосъобразното договаряне изисква и промяна на целта на кредита, но и покупка на други самостоятелно договорени от потребителя услуги, доколкото само тогава клиентът ще е в състояние да възприеме, че незадължителните застраховки, които кредиторът му е предложил без да изисква от него пряко плащане, не са му предоставени безвъзмездно, а на определена цена, която не само оскъпява закупуваната стока с размера на лихвения процент върху тази цена, но и с „добавена“ и също олихвяема стойност, тъй като сумата по застрахователната премия се включва във вноската по кредита, въз основа на която се формира договорната лихва и мораторната лихва при евентуално забавяне.

Твърди се също така, че няма данни застрахователната премия да е била заплатена на застрахователя от кредитодателя, за да има последният правно основание да претендира тези суми от кредитополучателя. Счита, че всички вноски по застрахователна програма „Защита на плащанията” представляват съществени услуги по усвояване и управление на кредита, които съгласно чл. 10a, ал. 2 ЗПК са забранени. Посочената такса – застрахователна премия от закупуване на застрахователната програма, на основание § 1, т. 1 ДР към ЗПК представлява „Общ разход по кредита за потребителя“, тъй като застрахователните премии се заплащат от кредитодателя, макар и формално да не са условие за сключването на договора. Тази застрахователна премия е следвало да бъде включени при изчисляването на ГПР по чл. 19 ЗПК (възнаграждение на кредитодателя), а с включването на тези разходи под формата на пакет от допълнителни услуги се заобикаля ограничението на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което пък е самостоятелно основание за нищожност на клауза от потребителски договор за кредит, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Изтъква се, че съгласно трайно установената съдебна практика уговорката за заплащане на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато надвишава 3пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити 2-пъти, с оглед което максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва в случая, за да не противоречи на добрите нрави е 30%.

Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и ал. 2, вр. чл.

36, ал. 2 ЗАдв.

С допълнителна молба, във връзка с дадените от съда указания ищцата, чрез процесуалния си представител – адв. В.ов, е заявила, че отрицателният установителен иск за признаване за установено в отношенията между сраните, че ищцата не дължи на ответната страна сумата в размер на 50,00 лева, представляваща част от общо недължимата сума от 11781,28 лева, на основание недействителния договор за потребителски кредит, следва да се счита оттеглен, тъй като целеният с този иск ефект би бил постигнат с уважаване на главния иск за прогласяване недействителността на договора.

В срока по чл. 131 ГПК (препис от исковата молба е връчена на служител на ответното дружество на 14.10.2024 г.) по делото е постъпил отговор вх. № 6247/14.11.2024 г., подаден по куриер на 12.11.2024 г. С отговора ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, чрез процесуалния си представител – юрк. ИВ.а Б., е оспорил изцяло предявените искове.

На първо място е оспорено качеството потребител на ищцата, за което се твърди, че не се презумира само на база това, че е физическо лице и за което по делото не са представени доказателства от страна на ищцата, въпреки че това е именно в нейна доказателствена тежест.

Поддържа се, че разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и чл. 12, ал.

1, т. 7-9 ЗПК са били спазени, като твърденията на ищцата за нарушението им се явява бланкетно. Оспорва се твърдението за неспазване на изискванията на закона по чл. 10, ал. 1 ЗПК, като се твърди, че договорът е съставен в писмена форма, на траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени на шрифт Garamond, размер 12, а погасителният план е инкорпориран в съдържанието на споразумението. В тази 3 връзка се сочи, че е в тежест на ищцата да докаже твърденията си за нарушение на чл. 10, ал.

1 ЗПК, като се прави и искане за разпределяне на доказателствената тежест в този смисъл.

Оспорва се твърдението, че изискването за шрифт е относимо и към другите, подписани от ищцата документи, тъй като разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е императивна и не подлежи на разширително тълкуване. По отношение на застрахователните документи приложение намират разпоредбите на чл. 382, вр чл. 344 КЗ, като в случай че се атакува действителността на застрахователния договор с твърдението, че не е спазена изискуема от закона форма, по делото като главна страна следва да бъдат конституирани и застрахователите, тъй като същите са страна по това споразумение. Сочи се, че не отговаря на истината твърдението на ищцата, че договорът не е подписан на всяка страница, което е видно, че е сторено от представения към исковата молба препис от същия.

Твърди се, че са неоснователни и бланкетни твърденията на ищцата, че не е посочено каква част от отделните задължения на кредитополучателя се погасяват с всяка погасителна вноска, доколкото в съдържанието на договора е инкорпориран погасителният план, като месечните погасителни вноски се дължат считано от 15.12.2019 г. до 15.11.2025 г., а съобразявайки, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, не се явява необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска.