Решение № 1314 от 26.03.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1314 гр. Пловдив, 26.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20225330112897 по описа за 2022 година

Производството е по иск иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т. 9, т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищецът М. Д. В. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез а.. С. Н., със съдебен адрес: ***, в исковата си молба против „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК 200267101, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71, представлявано от Л. Д., чрез а.. Г. В., иска от съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договор за кредит № *** от *** г., сключен с „НД Мениджмънт“ ООД, обективирана в чл. 1, предвиждаща заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

Твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от *** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата в размер на 2 376,00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване – 0 % и годишен процент на разходите – 49,08 %. Съгласно чл. 1 от договора, ищцата дължала заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск в размер на 148,80 лева, начислена върху общия размер на кредита.

Признава, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащане за посочената такса. Уговорката за дължимост на таксата била нищожна, като неравноправна. При 1 сключване на договора заемателят имал възможност да избере приоритетно разглеждане, при което получава становище в рамките на 20 минути, за което следва да заплати такса или обикновена заявка без такса, при която заемодателят може да вземе становище в срок от 10 дни. Счита, че по този начин, при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата била уговорена в договора след като заявката вече е била направена, при което потребителят при подписването му не е знаел в какъв размер ще бъде тя и как следва да бъде заплатена. Счита, че липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП. С нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Таксата представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускане и усвояване на кредита и с нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата, предвиждаща такса за определяне степента на кредитния риск, противоречи на добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение. Счита, че същата е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Посочва, че специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора.

ОТВЕТНИКЪТ „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК 200267101, чрез а.. Г. В., взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***/*** г., като съгласно чл. 1 от същия, ищцата се задължила да заплати сумата в размер на 148,80 лева, представляваща такса за определяне степента на кредитния риск. Фактът на полагане на подписа върху договора означавал знание и съгласие от страна на ищцата, както и ангажимент да заплати същата такса, но нямало доказателства за плащане на посочената сума. Дори да се докажело, че ищцата е заплатила таксата, посочва, че това бил единственият разход във връзка с отпуснатия кредит. Посочва, че съгласно чл. 1 от договора, страните постигнали съгласие сумата от 2 376,00 лева да бъде върната на 24 седмични вноски, всяка от които в размер на 99 лева. Не се твърдяло, а и липсвали доказателства да има начислени други такси, комисионни и разходи във връзка с процесния договор, поради което счита, че сумата от 148,80 лева била в много по-малък размер от допустимия, съгласно чл. 19, ал. 4 във вр. с §1, т. 1 от ДР на ЗПК, като излага съображения в тази насока. Твърди, че таксата е била предварително известна на ищцата, като същата се дължала за каквото й да е разглеждане на кредитния риск. Посочва, че разглеждането на кредитния риск изисква справка за платежоспособността и кредитното досие на лицето, искащо кредит, което обстоятелство изисквало време, специални знания и значителни усилия, поради което не можело да се приеме, че посочената сума е прекомерна.

2

Предвид изложеното, моли съда, за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не се спори, че е подписан договор за кредит № ***/*** г., по който ищцата е усвоила сумата от 2 376,00 лева, като на основание чл. 1 същата се е задължила да заплати сумата от 148,80 лева, представляваща такса за определяне степента на кредитния риск.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл. 1 от договора е предвидено, че заемателят е избрал доброволно да се ползва от клузата Такса за определяне степента на кредитния риск в размер на 148,80 лева.

Посочената клауза съдът счита за нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото чрез нея се разглеждат документите за одобрение на кредита в по - кратък срок.

Тази такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер – 148,80 лв. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. С оглед изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, поради което е нищожна. Предвид изложеното установителният иск ще бъде уважен.

С оглед изхода на спора на ищецът следва да бъдат присъдени разноски за заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева. По делото ищецът се е представлявал от а.. С. Н., който е поискала присъждане на а. в. по реда на чл. 38 ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие, съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на 3 чл. 38 ЗА, като съгласно чл.38 ал.2 ЗА на а. се определя размер не по - малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на а. в., съдът определя а. в. за а.. Н. в размерна 300,00 лева съгласно действащата наредба към момента на сключване на договора, което ще му присъди.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖН А клаузата от договор за кредит № *** от *** г., сключен с „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД и М. Д. В. ЕГН **********, обективирана в чл. 1 и предвиждаща заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск.

ОСЪЖДА „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК 200267101, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71, представлявано от Л.

Д., чрез а.. Г. В., да заплати на М. Д. В. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез а.. С. Н., със съдебен адрес: ***, направени по делото разноски в размер на 50,00(петдесет)лева.

ОСЪЖДА „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК 200267101, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71, представлявано от Л.

Д., чрез а.. Г. В., да заплати на а.. С. Н., с адрес: ***, на основание чл. 38 ЗА, сумата в размер на 300,00(триста) лева а. в..

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение до страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________

4