Решение № 4423 от 08.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4423 гр. София, 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100501215 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 13535 от 04.08.2023 г. по гр.д. № 19599/2022 г. Софийски районен съд, 87 състав признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че „ЩРАБАГ“ ЕАД, ЕИК 130463628, дължи на „СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БГ“ ЕООД, ЕИК 202262042, сумата от 5 755.43 лв., представляваща гаранция, удържана за периода от 5 години и 1 месец след въвеждане на експлоатация с разрешение за ползване № СТ-051302/11.09.2014 г. с протокол обр. 16 от 10.09.2014 г., съгласно чл. 8 от договорно споразумение № MML/15.01.2014 г. за доставка и монтаж на метална конструкция за витрини на магазини за обект „Мега Мол София“, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 25.11.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 67160/2021 г. по описа на СРС, 87 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 425.11 лв. - разноски в заповедното производство, както и сумата от 425.11 лв. – разноски в исковото производство.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЩРАБАГ“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за частична недопустимост и за неправилност в останалата част като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. В нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не се произнесъл по своевременно релевираното от ответника възражение за прихващане, като в жалбата се излагат подробни съображения за основателността на възражението. Компенсацията била настъпила към 19.05.2021 г., преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което дори да се приеме, че решението в частта му за законна лихва от заявлението е допустимо, законна лихва не се дължала. Районният съд не извършил преценка на приетите по делото доказателства и направил изводи в противоречие с тях. Грешна била интерпретацията на действителното съдържание на Протокол за окончателно разплащане от 10.12.2014 г., от който било видно, че сумата за гаранция за добро изпълнение е в размер на 3 847.57 лв., а остатъкът от възнаграждението по договорното споразумение – в размер на 3 448.58 лв., която сума била заплатена от ответника. Изявлението за прихващане от 18.04.2022 г. било обсъдено в неотносимата му за спора част, липсвал и какъвто и да било извод на съда във връзка с оспорванията на ответника по отношение размера на претендираното от ищеца вземане. Съдът приел за безспорни факти и обстоятелства, които изрично били оспорени с отговора на исковата молба, вкл. размера на претенцията. Съдът не изложил мотиви и защо твърдението на ищеца за размера на претенцията е възприето, а оспорването на ответника не е. Уважаването на иска в посочения от ищеца размер било и в противоречие на правилата на науката, тъй като съобразно чл.

8 вр. чл. 5.1 от договорното споразумение от 15.01.2014 г. и при елементарно пресмятане било видно, че размерът по описаните от ищеца фактури възлизал на 3 347.77 лв. Моли съда да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която е призната за дължима законна лихва върху главницата от 25.11.2021 г. до окончателното плащане и да обезсили издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в тази част, както и да отмени решението в останалата част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск, като обезсили заповедта и в тази част.

Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

2

Въззиваемата страна „СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БГ“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Съдът правилно приел, че въз основа на чл. 8 от договорното споразумение от всяка фактура, подлежаща на плащане от възложителя, били правени удръжки в размер на 5 % от стойността на фактурата, представляваща гаранция за покритие като обезпечение на надплащанията, и 5 %, представляваща гаранция за отговорност. Ответникът не бил оспорил обстоятелството, че претендираната сума е удържана на основание чл. 8, предл. 2 от договорното споразумение като сума за гаранция за отговорност. Сумата подлежала на връщане след изтичане на 5 години и 1 месец, считано от 11.09.2014 г. Гаранционно удържаните суми обезпечавали различни обстоятелства, не били взаимозаменяеми и не следвало да се третират като едно общо цяло. По тези и други съображения моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 755.43 лв., представляваща невърната гаранция по чл. 8 от договорно споразумение № MML/15.01.2014 г. за обект „Мега Мол Люлин“.

Ищецът твърди, че по силата на чл. 8 от споразумението ответникът удържал парична гаранция в размер на 5 755.43 лв. по фактури, както следва: фактура № 1000000061/01.02.2014 г. – 680.09 лв.; фактура № 1000000069/13.02.2014 г. – 679.54 лв.; фактура № 1000000075/01.03.2014 г. – 761.97 лв., фактура № 1000000081/11.03.2014 г. – 569.71 лв.; фактура № **********/24.03.2014 г. – 255.56 лв.; фактура № 1000000123/20.05.2014 г. – 1 500 лв.; фактура № 1000000252/04.08.2014 г. – 318.50 лв., фактура № **********/19.08.2014 г. – 344.45 лв.; фактура № 1000000191/26.08.2014 г. – 315 лв.; фактура № 1000000182/01.08.2014 г. – 89.63 лв., и фактура № 3

1000000207/29.09.2014 г. – 113.98 лв. Твърди още, че срокът за връщане на гаранцията бил 5 години и 1 месец след приемането на СМР - предмет на договора и въвеждане на обекта в експлоатация. Разрешението за ползване на обекта било получено на 11.09.2014 г., уговореният срок за връщане на гаранцията бил изтекъл, но въпреки отправената му покана ответникът не я върнал. За вземането, ведно със законната лихва от 25.11.2021 г., в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 67160/2021 г. на СРС, 87 състав, срещу която ответникът в срок депозирал възражение.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил иска по основание и размер. Не оспорва, че с ищеца са сключили договорно споразумение № MML/15.01.2014 г., по силата на което възложил на ищеца изпълнението на доставка и монтаж на метална конструкция за витрини на магазини в обект „Мега Мол Люлин София“.

Твърди обаче, че за определяне на финалната сума за плащане по сключения договор и на основание чл. 7 от него страните съставили и надлежно подписали Протокол за окончателно разплащане от 10.12.2014 г., съгласно който ответникът следвало да заплати на ищеца сумата 3 448.58 лв., както и гаранция за обезпечение в размер на 3 847.57 лв. в срок от 5 години и 3 месеца, които суми към подаване на отговора на исковата молба били изцяло погасени. Сумата от 3 448.58 лв. била заплатена на 16.12.2014 г. с 8 бр. преводни нареждания; Гаранцията в размер на 3 847.57 лв. била погасена чрез прихващане с вземане на ответника в размер на 16 502.42 лв. - получен от ищеца на отпаднало основание аванс по друго сключено между страните договорно споразумение № LY_034/25.03.2019 г. за обект: „Строителство на язовир Луда Я. и пречиствателна станция за питейна вода, гр. Панагюрище“, прекратено от ищеца с нотариална покана от 19.05.2021 г. Изявлението за прихващане от 18.04.2022 г. достигнало до ищеца на 21.04.2022 г. Възразил е още, че не дължи гаранция над сумата от 3 847.57 лв., като изрично се позовавал на изтекла погасителна давност. Сумата от 1 907.86 лв., представляваща разликата между претендираната от ищеца сума в размер на 5 755.43 лв. и тази на гаранцията за обезпечение в размер на 3 847.57 лв., станала изискуема в своите части от датата на всяка от посочените в исковата молба фактури и била погасена с изтичане на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД. Оспорил е и претенцията за законна лихва върху вземането и тази за 4 плащане на разноски предвид обратното действие на прихващането съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Искал е от съда да отхвърли иска. Претендирал е разноски.

С молба от 28.02.2023 г. ищецът заявил бланкетно, че оспорва наведените с отговора факти, обстоятелства и възражения. Тъй като с отговора се оспорва размерът на гаранцията е поискал изслушване на ССЕ с неотносими за спора задачи. В случай че съдът отхвърли иска за разликата над 1 907.86 лв., доколкото в производството се установило, че сумата от 3 847.57 лв. е погасена чрез извършено извънсъдебно прихващане, е изложил доводи, че право на разноски в производството има ищецът, тъй като частичното погасяване чрез прихващане било извършено на 18.04.2022 г., в хода на производството. Релевирал е и евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Доводът в жалбата за недопустимост на решението в частта му относно признатата за дължима законна лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 25.11.2021 г. до плащането въззивният съд намира за неоснователен. По аргумент от чл. 214, ал. 2 ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба не е предявяване на отделен иск, поради което не е необходимо да се уточнява размерът на изтеклите лихви, а съдът ги присъжда от посочената от ищеца дата след завеждане на исковата молба. Поради това искането може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал. 1 ГПК. В случая още със заявлението по чл. 410 ГПК ищецът е претендирал законна лихва от подаването му на 25.11.2021 г., от който момент се счита предявен установителният иск (чл. 422, ал. 1 ГПК) и такава е присъдена със заповедта за изпълнение. Въпреки непрецизния петитум на исковата молба, видно от същата е, че ищецът е претендирал да се установи съществуването на вземането по заповедта, ведно със законната лихва от 25.11.2021 г. Същото е считал и ответникът, който с отговора на исковата молба е оспорил тази 5 претенция като неоснователна, а не като недопустима. Не е налице твърдяното произнасяне екстра петитум, а първоинстанционното решение е допустимо и в посочената част.

Настоящият въззивен състав намира обаче решението за неправилно.

Основателни в тази връзка са доводите в жалбата, че в грубо нарушение на процесуалния закон районният съд е приел за безспорни спорни между страните факти, не се е произнесъл по своевременно релевираното с отговора на исковата молба възражение за прихващане, както и не е основал изводите си на всички относими за спора приети по делото писмени доказателства, които нарушения са обусловили и материална незаконосъобразност на решението.

Между страните не е било спорно и по делото се установява, че между тях е бил сключен договор (наречен договорно споразумение) № MML/15.01.2014 г. за доставка и монтаж на метална конструкция за витрини на магазини за обект „Мега Мол Люлин София“, по силата на който ответникът – възложител възложил на ищеца – подизпълнител доставка и монтаж на метална конструкция за витрини на магазини срещу заплащане на уговорено възнаграждение. В чл. 7 са уговорени срокове за плащане на възнаграждението на изпълнителя, като в чл. 7.3 е посочено, че е задължително изготвянето на двустранен протокол за установяване на финалната сума, подлежаща на плащане по договора. В чл. 8 – „Обезпечения“ са посочени два вида обезпечения: гаранция за покритие като обезпечение за надплащания – 5 %, и гаранция за отговорност за обезпечение на отстраняването на недостатъци – 5 %. Съгласно същата клауза, от всяка частична фактура се удържат 5 % гаранция за покритие и 5 % гаранция за отговорност, следователно общо 10 % от съответните частични суми. С подписване на протокола за установяване на финалната сума, подлежаща на плащане по договора, и ако не е налице неизпълнение от страна на подизпълнителя, 5 %-тните удръжки на частичните фактури за гаранция за покритие се изплащат, но остава задържана 5 % гаранция за отговорност. Тази гаранция се задържа за период от 5 години и 1 месец от формалното окончателно приемане без недостатъци.