Решение № 371 от 22.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 371 гр. София , 22.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Димитров

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело № 20201001002514 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в производството „КОМЕ“ ЕООД, срещу първоинстанционно решение от 04.

08. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI21 състав по т.д. № 2590 по описа на съда за 2019 г., с което на основание чл.

92, ал. 1 от ЗЗД е осъден въззивният жалбоподател да заплати на ищеца в производството - ответник по жалбата „РИТЕЙЛ ПАРК СРЕДЕЦ“ ЕАД, ЕИК:

205047810 сумата 78600 евро, представляваща уговорена по т.12.5. от договор за наем между страните от 21. 03. 2018 г. неустойка за предсрочното му прекратяване, поради освобождаване на имота от страна на наемателя, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03. 12. 2019 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 82 ЗЗД направените разходи за държавна такса от 40 лв., адвокатско възнаграждение в размер на 2800 лв. и за такси в полза на съдебен изпълнител в размер на 480 лв. във връзка с обезпечаване на иска ,и представляващи вреди от неизпълнението на 1 ответника да заплати уговорената неустойка, както и на основание чл. 78, ал.

1 ГПК разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение от 10650 лв., със законните последици.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният срещу жалбоподателя иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за въззивната инстанция.

Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, намира следното:

Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда и като съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо /не сочи на недопустимост на решението присвояването на неправилна правна квалификация в случаите, в които съдът не е излязъл извън или променил твърденията на ищеца относно фактите, даващи квалификацията на спорното право, съответно – извън искането /петитума/ за правна защита, с които е 2 сезиран/.

Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.

1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.

Преценено съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му, обжалваното първоинстанционно решение е и правилно по същество, поради следното:

Извън базираните на тях и в голяма степен бланкови оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения и необоснованост, същинските оплаквания във въззивната жалба срещу правилността на обжалвания съдебен акт, които са съсредоточени в раздела от жалбата, визиращ претендираните от жалбоподателя да са допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон са две: 1./ неправилност на решаващите изводи на първоинстанционния съд относно дължимостта на процесната неустойка, поради обстоятелството, че договорът между страните е прекратен, според съда /и ответника по жалбата - ищеца/ едностранно и преди изтичането на уговорения в него срок, от страна на ответника – жалбоподател, а не както това се твърди от жалбоподателя – по взаимно съгласие на страните, при което прекратяване неустойката не би се дължала, и 2./ невъзприемането от страна на първоинстанционния съд на тезата на жалбоподателя – ответник, за нищожност на процесната неустойка, като прекомерна, съответно – излизаща извън законоустановените и, и безспорно признати в доктрината и съдебната практика, включително задължителната за съдилищата такава на касационната съдебна инстанция функции, и според въззивния състав и двете, така изложени в жалбата оплаквания, макар и подробно аргументирани, неоснователни.

3

Както обективираните по делото съдебни и извънсъдебни изявления на страните, така и събраните по делото доказателства не дават основание за възприемане на тезата на въззивника, че процесният договор за наем между страните, всъщност бил прекратен по взаимното им съгласие. Наличието на такова съгласие би изисквало обективирането на изрични и/или мълчаливи /конклудентни/ волеизявления на страните и/или обективиращи ги техни действия или бездействия, като проявления на тяхното извънпроцесуално поведение в обективната действителност, и съответно насочени към предлагане от поне едната страна, насочено и достигнало до другата по някакъв начин, на такова прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните, и съответните негови последици в отношенията им, породени, и произтичащи от същия договор, и неговото изрично, или мълчаливо приемане от насрещната по договора страна. Не е необходима специална форма извън писмената /чл. 15.1., in fine от договора между страните/ или заместващите я такива форми /срв. пр. чл. 293 от ТЗ/, нито някакво особено конкретно, подробно и/или изрично съдържание на изявленията на страните в изложената насока, стига само от тях да може да бъде направен безспорен извод, че такава е действителната им воля – да прекратят обвързващата ги облигационна връзка между тях, именно по взаимното си съгласие.

Нищо такова не е видно от доказателствата по делото. Безспорно е /вж. неоспорено писмо от 18. 12. 2018 г. на л. 11 от първоинст. дело, отговора на исковата молба, р. III, четвърти абзац – л. 127 от първоинст. дело, началото на допълнителната искова молба – л. 149 от първоинст. дело/, че на 05. 11. 2018 г., е проведена среща между страните и са водени разговори, на които ответникът – жалбоподател е поставил пред ищеца въпроса за прекратяването на договора и такова прекратяване, преди изтичането на срока на договора е обсъждано.

Хронологично, след тази среща на 05. 11. 2018 г., за която няма други, по-конкретни данни по делото, следва писмо от наемодателя до наемателя, посочено от последния като такова от 17. 12. с.г. /по делото писмо с такова съдържание е налично на л. 68 от първоинст. дело с дата от 19. 12. 2018 г./, в което наемодателят, във връзка с писмото на жалбоподателя – изх. № 11/18.

12. 2018 г., уведомява последния, че във връзка с уведомлението му, че прекратява договора, ще дължи процесната неустойка.

4

На свой ред наемателят – жалбоподател, в писмо от 27. 12. 2018 г. /л. 141 от делото/ изрично твърди, че и към тази дата договорът е в сила, не е нито прекратен, нито развален и следва да се изпълнява, като също така излага, че жела е договорът да бъде прекратен, но при нарочно договаряне на условията за това, съответно – че към момента на писмото не са налице условия за плащане от негова страна на процесната неустойка.

Видно е от възпроизведеното непосредствено по-горе съдържание на кореспонденцията между страните, че за каквото и да било прекратяване на наемния договор по взаимното им съгласие, както това се твърди от жалбоподателя, на свой ред схващано като постигане на съгласие за такова прекратяване по начин, също описан по-горе в настоящите мотиви, не може да става въпрос – страните в нито един момент преди, а и след /от страна на наемодателя – ищец и ответник по жалбата/, последвалото освобождаване на имота от страна на наемателя и предаването му на наемодателя с протокол от 11. 01. 2019 г., не са постигали съгласие в посочения, заявяван и поддържан от жалбоподателя по делото, смисъл.

При това нито условията на договора, нито други, заместващи ги императивни, или приложими диспозитивни нормативни разпоредби, дават каквото и да било право на наемателя в случая, и съобразно конкретните, установени по делото обстоятелства, да иска уговаряне на някакви нови, особени условия за уреждането на отношенията между страните по повод на, и произтичащи от прекратяването на договора /съобразно писмата му до наемодателя/ – договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, още повече пък когато страните са търговци и самите договори съставляват търговски сделки, и както причините и начините за прекратяването на договора, така и последиците от същото в случая са уговорени в самия договор, и просто следва само и точно да се изпълняват.

В този смисъл освен че са правилни изводите на първоинстанционния съд, че договорът между страните не е прекратен по взаимно съгласие, правилни са също и тези досежно дължимостта на уговорената, процесна неустойка – както това е посочил и първоинстанционния съд, в разпоредбата на договора, предвиждаща дължимостта на неустойката, са уговорени две самостоятелни и алтернативни, а не кумулативни основания, при 5 осъществяването на които неустойката се дължи /в случай, че което и да е от тях настъпи, преди изтичането на срока на договора/ – прекратяване на договора не по вина на наемодателя, и освобождаването на имота от наемателя преди изтичането на срока на договора, и при осъществяването на което и да било от тях, включително и само на второто, което е безспорно установено по делото, неустойката би се дължала, а в случая по делото са осъществени и двете условия, доколкото е безспорно и за въззивния състав, че договорът е прекратен не по вина на наемодателя, и имотът е освободен от наемателя преди изтичането на срока на договора.

Що става въпрос за второто главно оплакване във въззивната жалба, въззивният съд също както и първоинстанционният такъв намира, че в конкретния случай уговорената, процесна неустоечна клауза не е нищожна.

Неустойката, като вид особено задължение не се съизмерява нито със законната лихва, като обезщетение за неизпълнение на парично задължение, нито само и просто с /първоначалната, минимална/ и/или евентуалната наемна цена за ползването на имота - предмет на договора, нито пък съставлява по необходимост само обезщетение за действително претърпените вреди, в какъвто случай и би се ограничила до тях, но не би била неустойка.

Преценката досежно прекомерността или непрекомерността на същата, съответно – нищожността или действителността на уговорката за неустойка, не е функция и на просто аритметично пресмятане, иначе същото би залегнало в закона – подход, който законодателят е отрекъл, поради което и е без решаващо значение за поставения въпрос относно действителността на неустойката дали същата представлява 8, 16 или пр. 32 пъти уговорената месечна наемна цена за ползването на имота. Както се посочи, нито законът, нито добрите нрави налагат изискване максимално възможният размер на неустойката да съответства непременно и само на размера на претърпените вреди или да е съизмерим с тях, нито пък определят съотношение, в което превишението на размера на неустойката спрямо този на вредите би се явило съответно на добрите нрави, а в останалите случаи – не. Приемането на обратното би довело до пълно отричане на една от присъщите функции на неустойката, а именно – санкционната такава. Поради изложеното, при преценката дали неустойката е прекомерна, следва да се отчитат всичките й, законоустановени и съдебно признати функции – както обезпечителната и 6 обезщетителната, така и посочената санкционна такава, и при преценката на конкретните, установени по делото обстоятелства, нищожност на процесната неустойка в изложения непосредствено по-горе в настоящите мотиви вариант, не се установява по делото да е налице. Все в насока на изложеното следва да се има предвид, че неустойката затова е неустойка, защото наред с посочената в настоящите мотиви нейна санкционна функция, още обезпечава изпълнението на задължението и по силата на уговорката между страните, обезщетява изправната страна за претърпените от нея вреди от неизпълнението на неизправната такава, без да е необходимо тяхното доказване. Приемането на обратното би означавало да се сведе различният институт на неустойката до просто дублиране на иначе също законоустановеното задължение за обезщетение за вреди от неизпълнение на договорните задължения – становище, пряко противоречащо на разпоредбите на чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 82, и на чл. 92 от ЗЗД. В конкретния случай и съобразно изложеното, на преценка подлежат, както дългосрочността на договора – срокът му е 10 г., през който период наемодателят освен житейски, е имал и /вследствие действителното му отдаване под наем за такъв дълъг период/, и съвсем оправдани икономически, бизнес очаквания да реализира приход от същия, така и обстоятелството, че самите страни са уговорили възможност договорът да бъде предсрочно /макар и не толкова скоро след сключването му/, прекратен в случай, че наемодателят не реализира годишни обороти от обекта в размер на поне 2 млн. евро без ДДС /срв. чл. 3.2., абз. 3 от договора/, сочещо на убеждението и на двете страни при сключването на договора /иначе те не биха го сключили точно при тези условия/, че всъщност ползването на обекта съобразно определеното в договора негово предназначение, и с оглед качествата му, годишните обороти на наемателя се очаква да са над тази сума, съответно – и на очакването на наемодателя да получава уговорената наемна цена, увеличена с процент от този, прогнозиран оборот, и от която наемодателят вследствие конкретният начин и момент на прекратяването на договора също е лишен.