Определение № 287 от 30.07.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 287 гр. Пловдив, 30.07.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалина Ст. Иванова

Членове:

Милена Б. Рангелова

Веселин Д. Хаджиев като разгледа докладваното от Веселин Д. Хаджиев Въззивно частно наказателно дело № 20255000600337 по описа за 2025 година Производство по реда на чл.249, ал.3 от НПК.

Постъпил е въззивен частен протест, изготвен от прокурор при Окръжна прокуратура - Хасково, против протоколно Определение № 427 от 26.06.2025 г., постановено в съдебно заседание на 20.06.2025 г. по НОХД № 192/2025 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което в хода на разпоредителното заседание е прекратено съдебното производство и делото е върнато на прокурора за отстраняване на констатираните съществени процесуални нарушения допуснати при изготвяне на обвинителния акт, довели до ограничаване на процесуалните права /правото на защита/ на подсъдимия В. Я. К..

В протеста се правят оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на постановеното определение, изтъкват се доводи, че в обвинителният акт липсват посочените от съда непълноти. В протеста са изложени подробни съображения в тази насока, като се прави искане атакуваното определение да бъде отменено.

Апелативен съд - Пловдив, проверявайки законосъобразността и обосноваността на атакуваното определение, намира следното:

Протеста е процесуално допустим, но разгледан по същество е НЕОСНОВАТЕЛЕН.

Настоящата въззивна инстанция

1 намира, че на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които нарушават правото на защита на подсъдимия К.. На подс. Н. М. И. е повдигнато обвинение, че е извършил престъпления по чл.343, ал.3, б.“б“, пр.

1-во, вр. ал.4, вр. чл.342, ал.1 от НК. В обвинителния акт, бланкетният състав на посоченото престъпление е попълнен чрез вменено на подсъдимия нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, което според прокуратурата е в причинна връзка с настъпилия резултат. Няма спор, че нормата на чл.342 от НК е бланкетна такава и нейното съдържание следва да бъде запълнено с посочване на конкретни норми от ЗДвП, с нарушаването на които и на въведените с тях задължения за спазване на правилата за движение по пътищата се установяват предпоставките за реализиране на наказателна отговорност на самия деец. В тези случаи в обстоятелствената част на обвинителния акт следва да са изложени точно, ясно и недвусмислено обстоятелства във връзка с вмененото нарушение и причинно-следствената връзка между него и вредоносния резултат от инкриминираното в обвинителния акт поведение на подсъдимия.

Липсващата или противоречива обосновка поставя в невъзможност не само подсъдимия да разбере в какво конкретно е обвинен, но и съдебният състав да прецени, разглеждайки обвинението, дали същото е доказано.

В проведеното по делото разпоредително заседание първостепенният съд обобщено е приел, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е налице частичен дефицит в относимата към предмета на доказване фактология, както и наличие на вътрешно противоречие в обстоятелствената част на обвинителния акт. Както правилно е посочил съдът, разпоредбата на чл.20, ал.2 от НК в изречение 1-во и изречение 2-ро урежда две различни самостоятелни и алтернативни хипотези на пътните правила, така нареченото „предвидимо препятствие на пътя“ и „непредвидимо“ такова. Няма спор, че е изцяло от правомощията на прокурора да повдига обвинение, да квалифицира конкретното деяние, в това число да запълни бланкетната норма с такава от правилата за движение по пътищата, която счита, че е нарушена от обвиняемия. В обстоятелствената част на обвинителния акт обаче следва да се съдържат конкретните факти и обстоятелства които не следва да създават неяснота относно съдържанието на обвинителната теза. В този смисъл, настоящият състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, защото ограничава процесуалните права на обвиняемия да разбере в какво 2 точно е обвинен и по този начин му нарушава правото на защита.

Предвид изложеното, споделимо пъровинстанционният съд е стигнал до извода, че обвинение, обвързано едновременно с двете предложения в текста на чл.20, ал.2 от ЗДвП, е принципно невъзможно, а и недопустимо от гледна точка на правото на защита. В обвинителния акт, прокурорът е приел, че избраната от подс. К. скорост е била несъобразена с конкретната пътна обстановка и според изложеното това, което подсъдимият виновно е допуснал, е несъответствието между осветената от фаровете на къси светлини зона и избраната величина на скоростта. По нататък в акта е посочено, че скоростта, с която подсъдимият се е движел непосредствено преди произшествието, а и в момента на удара между автомобила управляван от подсъдимия и каруцата на пострадалия – 75 км/ч, не е отговаряла на разкриващия се пред него зрителен периметър, без обаче да бъде разяснено каква е била величината на безопасната скорост, при избирането на която произшествието е могло да бъде избегнато, т.е. тази скорост, която е позволявала възприемане на опасността от разстояние, така че удар с въпросната каруца не би настъпил. Освен това липсва и посочване и относно разрешената за пътния участък скорост. В тази връзка правилно първостепенният съд е посочил, че когато обвинението касае нарушение на правилата за скорост при движение, прокурорското изложение следва да съдържа ясно становище по въпроса както относно величината, която е била адекватна на пътните условия, така и относно спирачния път (опасната зона за спиране) при всяка една от двете ситуации – при действителната скорост на движение (несъобразената според обвинението) и при съответната на предвидимите опасности (съобразената). В противен случай е налице декларативно обвинение, поставящо подсъдимия в положение да се брани против твърдения, а не против факти, каквито в процесния обвинителен акт липсват, в който и неотчетените от водача неблагоприятни условия също са трудно разпознаваеми, доколкото от една страна се твърди, че К. е бил длъжен да се придържа към скорост, съответна на осветената пред погледа му зона, а от друга – че е бил длъжен да намали скоростта, заради идващите в срещуположната на неговата посока леки автомобили и то без да е ясно дали присъствието на тези автомобили е било положителен или отрицателен за пътната ситуация фактор, след като според прокурора появата им е налагала редуциране на скоростта, но в същото време и позволявала на К.

„да забележи конската каруца на много голямо разстояние пред него“, като 3 какъв е размерът на „голямото разстояние“, също не е уточнено.

В обстоятелствената част на процесния обвинителен акт, прокурорът е посочил, че подсъдимият е „имал възможност и за него е съществувало задължение да възприеме опасността в границите на осветеност на късите светлини от 75 метра, като в рамките на тази осветеност, а дори и при реакция най-късно на 63 метра от каруцата, е могъл да спре преди мястото на удара и съответно да избегне произшествието с безопасно екстремно спиране“. При така изложените и приети от прокурора обстоятелства, правилно първостепенният съд е констатирал, освен вътрешното противоречие на тази обвинителна постановка, производна от явната несъвместимост между твърдението дали подсъдимият е имал видимост или е бил длъжен да има видимост към каруцата, тя очевидно обосновава различна от текстово поставеното в заключителната част на акта заключение за нарушеното правило в чл. 20, ал. 2, изр. 1-во от ЗДвП, защото задължението за намаляване на скоростта и спиране се съдържа в чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро от ЗДвП и изпълнението му най-общо включва предприемане на действия, насочени към своевременно предотвратяване на опасност при съобразена с пътната обстановка скорост, т.е. нарушението в този случай се състои в ненавременната реакция на шофьора към възникналото препятствие. В случая е налице вътрешно противоречие във възприетата от прокурора теза, защото ако подсъдимият е имал възможност да възприеме опасността (а точно това се заявява от прокурора), но не е реагирал навреме, нарушено ще бъде правилото по чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП, каквото нарушение не е вменено на подсъдимия, но ако скоростта е предполагала спирачен път, надхвърлящ осветената част, за което липсват конкретни факти, т.е. когато и при своевременни действия за преустановяване на движението произшествието би било непредотвратимо, то тогава нарушението ще бъде по чл.20, ал.2, изр.1-во от ЗДвП, както правилно е констатирал първостепенният съд. Това противоречие в изложените от прокурора обстоятелства води до невъзможност да се установи каква е неговата позиция относно значимите за предмета на доказване въпроси – какво е било дължимото поведение от подсъдимия, кое точно законово предписание е било пренебрегнато и как това кореспондира с настъпилия резултат.

Правилно в мотивите си първостепенният съд е констатирал и други но несъществени нарушения, които няма пречка да бъдат отстранени от 4 прокурора с изключение на констатираното такова относно проведените разпити на пострадалите и уведомяването им за процесуалните им права в хода на досъдебното производство, тъй като същото е санирано от съда в хода на разпоредителното заседание с назначаването на преводач и разясняване на правата им.

Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че доводите, които се правят в подадения пред настоящата инстанция частен протест, че обвинителния акт съответства на изискванията на закона не могат да бъдат споделени. Обвинителният акт не отговаря на стандартите заложени в разпоредбата на чл.246 от НПК и ТР 2/2002 г. на ОСНК. Посочените пропуски относно обстоятелствата на обвинението са елементи от съставомерността му, без които предаденото на съд лице не би могло да разбере обвинението и несъмнено това нарушава съществено правото му на защита. Обвинението не е формулирано по възможно най-ясния и точен начин за подсъдимия, напротив посочени са конкретни пропуски и противоречия в обстоятелствата изложени в обвинителния акт. С него се поставя рамката на обвинението и основното му предназначение е да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него.

Непосочване на факти от тази категория и посочването на противоречиви такива е съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.249, ал.4, т.1 от НПК, пряко накърняващо първостепенното право на обвиняемия да е ясно и недвусмислено информиран относно фактите, по които следва да се защитава.

Предвид изложеното, настоящият въззивен състав приема, че атакуваното протоколно определение, с което в хода на разпоредителното заседание е прекратено съдебното производство и делото е върнато на прокурора за отстраняване на констатираните съществени процесуални нарушения допуснати при изготвяне на обвинителния акт, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия В. Я. К., като законосъобразно и правилно следва да се потвърди, а протеста да се остави без уважение.

Ето защо, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение № 427 от 26.06.2025 г., 5 постановено в съдебно заседание на 20.06.2025 г. по НОХД № 192/2025 г. по описа на Окръжен съд – Хасково.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6