Решение № 1420 от 14.11.2022, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1420 гр. Варна, 14.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Юлия Р. Бажлекова мл.с. Александър В. Цветков при участието на секретаря Елка Н. И.ова като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно гражданско дело № 20223100501672 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба от Р. Т. Т. и Р. Г. Т., подадена чрез процесуален представител адв. М. П. срещу Решение № 1875/10.06.2022г., постановено по гр. дело № 8321/2021 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника Община Варна, че СА СОБСТВЕНИЦИ на 1698/2534 кв.м. идеални части от имот с идентификатор ***, целият с площ от 2534 кв.м., намиращ се в гр. Варна, местност „Прибой" /Манастира/, при граници имоти с идентификатори: ***, ***, ***,

*** и ***.

Въззивниците изразяват становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Считат, че съдът обосновал решаващият си извод, че имотът е общински единствено въз основа на записаното в разписните листи. Същият намират за неоснователен и противоречащ на трайната съдебна практика, която съгласно която основната функция на разписната книга, а при действието на ЗКИР – на кадастралния регистър, е информационно-оповестителна, поради което те не доказват и не създават вещни права. Други доказателства, които да установяват, че Община Варна е притежавала собствеността върху спорния предмет от 1960 г. насам не били представени, поради което не може да бъде прието за доказано, че последната е притежавала право на собственост, 1 което да декларира чрез АЧОС, който не разполага с легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината.

На следващо място сочат, че записаното в него основание - чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОбС е необосновано и неотносимо, тъй като предвижда че общинска собственост са имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон. Въпреки твърденията на ответника, че още към 1960г. процесният имот е бил одържавен, жалбоподателите сочат, че АДС по отношение на него не е издаван, а освен това липсва каквото и да е основание за това, държавата да се самопровъзгласи за собственик на имот, владян от частно правен субект. Видно и от заключението по т.1 от приетата СТЕ било, че при действието на КП 1960 г. в разписните листи е записана Държавата като собственик на описаните имоти, но без правно основание, а титул за собственост на в нейна ползва не съществувал. Посоченият факт се потвърждавал изцяло от Удостоверение № АУ014450ВН_014ВН/23.09.2020г, издадено от Община Варна, където било посочено, че имотът не е актуван никога от Държавата. Действието на презумпция по чл. 2, пр. 2 от ЗДИ(отм.) за всеобща социалистическа собственост била прекратена въз основа на § 1, т. 3 от ПР към Закона за собствеността, с която се отменя ЗДИ (ДВ, бр.

31/17.04.1990 г.), като в чл. 2, ал. 2 на същия закон, след изменението му с ДВ бр. 33 от 1996 г. Посочват, че при преобразуване на установената държавна собственост в общинска следва да се проведат процедурите по чл. 58 от ЗОС, каквато в настоящия случай не бил осъществена.

На следващо място въззивниците оспорват приложимостта на разпоредбата на § 7, т.

3 от ЗМСМА, която урежда предвидени за жилищно строителство, преминават в собственост на общините, ако са придобити от държавата чрез отчуждително производство.

За процесния имот по делото липсвали доказателства Държавата да го е придобила чрез отчуждително производство, предвид което и Общината не е могла да придобие собственически права по този ред. С оглед на тези съображения и при липсата на конкретно придобивно основание за одържавяване на имота, обосновават извод, че процесните идеални части от имота не са били държавна или общинска собственост, поради което е неприложим въведения с §1 от ЗС мораториум за придобИ.ето му по давност. При липса на забрана за придобИ.ето му по давност и с оглед ангажираните гласни доказателства, от които безспорно се доказвало явното, трайното и необезпокоявано тяхно владение от 2003г. до днес, въззивниците сочат обосновават извод за доказаност на исковата си претенция. По изложените съображения отправят искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на последната с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Община Варна, чрез юриск. Г.

П., с който въззивната жалба се оспорва като недопустима, неоснователна, необоснована.

Въззиваемата страна сочи, че от доказателства по делото по безспорен и категоричен начин се установява обстоятелството, че по отношение на 1698кв.м. от 2534кв.м. ид.ч. от процесния имот са били държавна собственост, доколкото последните не са били отразени, като собственост на друго физическо лице. С оглед на това счита, че правилно решаващият 2 съдебен състав е приел, че Община Варна по силата на закона е придобила спорните ид.ч. от имота по силата на закона, и в частност на основание § 7, ал. 1, т. 3 от ЗМСМА. процесния имот не е отразен като собственост на друго физическо лице, въпреки че вписванията в разписните листи към съответните кадастрални планове не пораждат право на собственост в полза на лицата, които са посочени като техни собственици, то същите са индиция за наличието на материални права, като в събраните по делото доказателства не се съдържали такива, с които може да бъде обоснован противоположен извод. Оспорва още твърдението изложено във въззивната жалба, че Общината следва да докаже основанието, въз основа което е актувала процесния имот като общински, доколкото предмет на разглеждане в производството е положителен установителен иск, при който в тежест на ищците е да установят, че са имали право да упражняват фактическа власт с намерение за своене върху имота. В същото време за да отпадне легитимиращата сила на актът за частна общинска собственост е необходимо да се докаже, че Общината - титуляр на правото на собственост не е собственик. Доколкото производството по делото е заварено по отношение на Решение № 3 от 24.02.2022г. на ВКС, счита, че с § 1 от ЗС изтичането на давността за придобИ.е на имоти частна - държавна или общинска собственост до 2022г. спира да тече. По изложените съображения моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано пред Варненския районен съд въз основа на искова молба от Р. Т. Т. и Р. Г. Т., с която е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника Община Варна, че ищците са собственици на 1698/2534 кв.м. идеални части от имот с идентификатор ***, целия с площ от 2534 кв.м., намиращ се в гр. Варна, местност „Прибой“ /Манастира/, при граници имоти с идентификатори:

***, ***, ***, *** и ***.

Ищците твърдят, че са придобили в съпружеска имуществена общност 836 кв.м. от процесния имот с идентификатор ***, целия с площ от 2534 кв.м. по силата на договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 166/2003г. М. Н. придобил въз основа на НА № 68/1971г., в съсобственост с друго лице, имот в село Галата, с обща площ от 1666 кв.м. Впоследствие с НА № 101/1993г. той дарил своята част от 836 кв.м. от имота в полза на праводателите им – Р.Д. и А.К.. От момента на разпоредителната сделка, ищците излагат твърдения, че владеят и останалите 1698 кв.м ид.ч., като са придобили същите по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, чийто фактически състав е завършен с изтичане на 10г. считано от установяване на владението – 29.10.2003г.

Обосновават правния си интерес от установяването на претендираното право на собственост върху тях по твърдени, че ответникът оспорва правата им, като за спорните ид.части от имота е съставил АЧОС № 10409/26.06.2020г., с вписано основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОС. По изложените съображения молят за уважаване на иска с присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е подаден писмен отговор от Община Варна, с който предявеният иск се оспорва. Признава се правото на собственост на ищците върху 3 притежаваните от тях 836 кв.м. ид.части от процесния имот с идентификатор ***, целия с площ от 2534 кв.м. Оспорва се наведеното от ищците оригинерно придобивно основание, по съображения, че същите не биха могли да се позоват на института на давността за придобИ.е на процесните ид. части. Ответникът сочи, че съобразно кадастралния план от 1996г. имота се идентифицира с идентификатор ***, местност „Прибой“, с площ от 1260 кв.м., който имот в разписните листи е записан на М. Н..

По този план имот №405.1552 е записан като храсти, на Република България, а ПИ 405.9500 е посочен като ведомствен път, за нуждите на транспорта, без посочване на собственик. По кадастралния план от 1960г. имот № 1520 в местност „Прибой“ е отразен като мера, а собствеността е записана в полза на държавата, съответно имот № 1552, отразен като деформиран терен е записан също в полза на държавата. При съображения, че съобразно кадастралния план от 1960г. имот №1520, 1552 и 1650 са записани в полза на държавата, а имот 2007 на неидентифициран собственик, счита че по отношение на имота още към 1960г. е осъществено отчуждаване, поради което и макар несъставянето на АДС към този момент, не може да доведе до извод в насока, че имота не е държавен. Излага твърдения още, че в разписните листи към кадастралния план от 1988г. единствено по отношение на имот № 619, с площ от 836 кв.м. е вписан на М. Н. Н.. По тези съображения счита, че имота първоначално е бил държавна собственост, а след това е станал общински, поради което спорните идеални части не са били годен обект на давностно владение, с оглед приложимите нормативни забрани. Предвид изложеното моли за отхвърляне на иска с присъждане на разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 124 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, която налага в доказателствена тежест на ищците да установят в условията на пълно и главно доказване твърденията, с които обосновава правния си интерес от търсената защита и да докажат и изложените в исковата молба твърдения, че са упражнявали фактическата власт върху процесната идеални части от недвижим имот постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно над 10 години в исковия период, владеейки ги като собствени.

С оглед нормативно установените забрани и мораториум по § 1 от ЗИД на ЗС за придобИ.е по давност на вещи, представляващи държавна или общинска собственост, следва да бъде установено, че владението е срещу конкретен частно-правен субект, легитимиращ се като собственик на терена, по отношение на когото фактическата власт е упражнявана с намерение за своене.

От приложения по делото нотариален акт № 68/1971г. се установява, че по силата на сключен договор за покупко-продажба от 23.07.1971г. М. Н. Н. и Г.П.В. са придобили в съсобственост от В.П.Д. имот, представляващ „нива“ с площ от 1666 кв.м. намираща се в землището на село Галата, Варненски окръг, при граници:С. П., от две страни залесено 4 място и от трета страна гора.

Между купувачите е извършена делба на имота с протокол от 31.10.1985г. по гр. дело № 2926/1985г. на ВРС, с който е одобрена постигната между тях спогодба относно имота, находящ се в местност „Манастира“, землище на село Галата, по силата на която Г.В. и А.В. получават дял втори представляващ „лозе“ /овощна градина/ с площ от 836 кв.м., същото при граници: С. П., гора, дял – първи, път и гора. Дял втори с площ от 836 кв.м. представляващ също овощна градина/лозе е предоставено в дял на М. Н. Н., при граници: