Решение № 5032 от 01.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5032 гр. София, 01.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Нели Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100504442 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 12143/10.07.2023 г., постановено по гр. д. № 51847/22 г. по описа на СРС, 42 състав, поправено с решение № 15861/03.10.2023 г., е признато за установено на основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на „Интернешънъл Асет Банк“ АД, че съществува вземане на „Спартак Таксим“ ЕООД в размер на 23 333,38 лв. – обезщетение за имуществени вреди – главница, за която банката отговаря като трето задължено лице, тъй като е наложен запор върху банкова сметка на основание обезпечителна заповед от 21.01.2019 г., а банката е извършила плащане към НАП на основание разпореждане за незабавно изпълнение с изх.

№ С2000006 – 029 – 0014362/11.06.2020 г., както и сумата от 4344,94 лв. – мораторна лихва за периода от 11.06.2019 г. до 19.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 20.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 26499/22 г. по описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в частта за разликата над 4344,94 1 лв. до пълния претендиран размер от 7576,74 лв. и за периода от 06.02.2019 г. до 10.06.2020 г.

С решението „Интернешънъл Асет Банк“ АД е осъден o да заплати на „Спартак Таксим“ ЕООД на основание чл. 81, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1458,28 лв. – сторени съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство и 558,23 лв. – сторени съдебноделоводни разноски за исковото производство, а „Спартак Таксим“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 81, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на „Интернешънъл Асет Банк“ АД сумата от 15,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Подадена е въззивна жалба от „Интернешънъл Асет Банк“ АД срещу решение № 12143/10.07.2023 г., постановено по гр. д. № 51847/22 г. по описа на СРС, 42 състав, поправено с решение № 15861/03.10.2023 г., в частта, в която са уважени предявените искове. Твърди, че решението в обжалваните части е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Посочва, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът е претърпял вреди, които се намират в причинно – следствена връзка с противоправни действия или бездействия на служители на банката. Счита за неправилен извода на съда, че ищецът е претърпял вреди в резултат от неизпълнение на задължението на банката да уведоми публичния изпълнител при ТД на НАП за предходно наложен обезпечителен запор по сметката на дружеството – длъжник. Поддържа, че от липсата на изходящи от банката доказателства в този смисъл не следва автоматично, че разпореждането със запорираната сума в полза на НАП е незаконосъобразно, тъй като в случая запорираното имущество подлежи на реализация по реда на ДОПК в срок от 12 месеца, считано от налагане на обезпечителните мерки съгласно чл. 195 ДОПК, т. е. от 05.03.2020 г. до 05.03.2021 г. /арг. от чл. 191, ал. 1 и 2 ДОПК/. Посочва, че в изпълнителното производство по реда на ДОПК до изготвянето на разпределението с разпореждане на публичния изпълнител могат да бъдат присъединени публични взискатели и кредитори, които са упражнили право на задържане или чиито вземания са обезпечени с ипотека, залог или особен залог /арг. от чл. 194, ал. 1 и чл. 217 ДОПК/. Такава възможност не е уредена в полза на кредиторите, чиито вземания са обезпечени със запор, пореди което ищецът не е процесуалноправно легитимиран да получи изпълнение в производството по 2 изп. дело № 75/20 г. по описа на публичния изпълнител при ТД на НАП.

Поддържа, че разпоредбите на чл. 217 ДОПК и чл. 194, ал. 1 ДОПК са императивни и не подлежат на разширително тълкуване, тъй като уреждат отклонение от установените общи положения в гражданското изпълнително производство, a неправилното им прилагане от съда е довело до неправилния извод, че са налице основания за ангажиране на отговорността на банката като трето задължено лице. Посочва, че първоинстанционният съд изобщо не е обсъдил въпроса за конкуренцията на изпълнителните производства и реда, по който обезпеченото вземане подлежи на осребряване, а е посочил само, че третото задължено лице не разполага с право на самостоятелна преценка относно поредността и реда за удовлетворяване на вземанията на взискателите. В тази връзка счита за необоснован крайния извод на съда, че вследствие от нарушение на задължението по чл. 508 ГПК за ищеца са възникнали вреди. Сочи, че преводът на сумата от 24 563,11 лв. по сметка на НАП е нареден в изпълнение на разпореждане на публичния изпълнител за незабавно изпълнение, а не – по преценка на банката, поради което изясняването на въпроса за приложимия процесуален закон и поредността на удовлетворяване конкуриращите се вземания е от значение за преценката за наличието на претърпени от ищеца вреди и пряката причинно – следствена връзка между тях и противоправно поведение на банката или нейни служители. Поддържа, че с оглед на това, че запорът по изп. дело № 23/19 г. по описа на ЧСИ М.К. е наложен в производство по налагане на обезпечителна мярка и не е трансформиран в изпълнителен преди датата на налагане на обезпечителни мерки съгласно чл. 195 ДОПК, запорираното имущество подлежи на реализация от публичния изпълнител при съблюдаване на законоустановения процесуален срок /арг. от чл. 191, ал. 2 ДОПК/, т. е. до изтичане на 12 месеца от налагане на запора на публичния изпълнител не е допустимо ЧСИ да насочи принудителното изпълнение спрямо същото имущество. Посочва, че с изпълнението на разпореждането на НАП банката не е причинила вреда на ищеца, тъй като в изпълнителното производство по реда на ГПК държавата е присъединен взискател за дължимите от длъжника публични задължения, чиито размер е съобщен на ЧСИ до извършване на разпределението /арг. от чл. 458 ГПК, удостоверение с вх. № 2020710.09.2020 г. и удостоверение с вх. № 1169/13.04.2022 г./. Закономерна последица от превеждането на запорираната сума по сметка на ЧСИ ще бъде 3 разпределянето й в полза на НАП за удовлетворяване на привилегировани публични вземания, поради което нареденият паричен превод към приходната агенция е противопоставим на ищеца. Поддържа, че първоинстанционният съд не е отчел и обстоятелството, че от събраните по делото доказателства се установява, че НАП е била уведомена от ЧСИ за наличието на обезпечителен запор по разплащателната сметка на длъжника и въпреки това публичният изпълнител е издал разпореждане за незабавно изпълнение. При наличието на знание за това обстоятелство от приходната агенция и доколкото нареденият от банката паричен превод е извършен в изпълнение на акт на държавен орган, от който не е допустимо отклонение, то не може да се приеме, че е налице пряка причинно – следствена връзка между осуетяването на избрания от ищеца изпълнителен способ и поведението на служители на банката.

Поддържа, че съдът не е обсъдил и обстоятелствата от значение за спорното право, които са настъпили след предявяване на исковете /пристъпване от ЧСИ към принудително изпълнение чрез опис на движими вещи на длъжника/, и не е изложил мотиви дали ищецът е изпаднал в обективна невъзможност да събере вземането си. При условията на евентуалност поддържа, че в случай, че съдът приеме, че банката не е изпълнила точно задължението си по чл. 508, ал.

1 ГПК, то липсата на уведомление за предходно наложен запор съставлява основание третото лице да плати по първия по ред запор, освен ако не извърши разпределение при съблюдаване на привилегиите на присъединените кредитори /в т. см. е Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС/. Въпреки че ЧСИ е компетентен да извърши преценка дали вземането се ползва с привилегия съгласно чл. 136 ЗЗД, съдът е бил длъжен да вземе предвид, че с плащане в полза на ТД на НАП е постигнат правомерен, логичен и съответстващ на целта на закона резултат, а именно – предпочитателно удовлетворяване на привилегировани публични вземания преди вземанията на ищеца. Тъй като по изп. дело № 41/21 г. и изп. дело № 42/21 г. по описа на ЧСИ М.К. няма други присъединени кредитори, чиито вземания се ползват с привилегия преди тази на държавата, с изпълнението на разпореждането на ТД на НАП ищецът не е бил лишен безвъзвратно от възможността да събере вземането си и не са увредени негови интереси, в качеството му на обезпечен кредитор. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете изцяло.

4

Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна - „Спартак Таксим“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че съдът правилно е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на банката. Счита, че съдът се е съобразил с наличието на претенции на публичния изпълнител, с обстоятелството, че наличността по запорираната сметка на длъжника е била преведена на публичния изпълнител, както и законово установените привилегии в полза на държавата. Поддържа, че съдът е съобразил и различията в публичното и частното изпълнително производство, посочвайки идентичността, а не – колизията в правната уредба по чл. 459 ГПК и по чл. 194, ал. 2 и 3 ДОПК относно правното положение на кредитора, в чиято полза е наложен запор, като присъединен взискател. По отношение на алтернативните способи за удовлетворяване на вземането на кредитора, поддържа, че в процеса не е било въведено възражение от ответника, че за ищеца не съществува обективна невъзможност да събере вземането си от длъжника, ако използва и други алтернативни способи, поради което позоваването на такива способи за първи път с въззивната жалба е преклудирано. Посочва, че ответникът не е направил и правоограничаващо възражение за размера на настъпилите за ищеца вреди. Поддържа, че разпоредбите на чл. 191, ал. 1 и 2 ДОПК не са приложими в случая, тъй като същите визират имущество на длъжника, спрямо което първо по време са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания. По делото първо по време е наложен запор в полза на ищеца – на 05.02.2019 г., а не – мерки за обезпечаване на публичните вземания, които са по постъпило на 05.03.2020 г. запорно съобщение на основание чл. 202, ал. 1, вр. чл. 215, ал. 1, т. 1 ДОПК.

Сочи, че когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, е приложима разпоредбата на чл.

191, ал. 3 ДОПК, която eх lege присъединява държавата, като присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението.

Посочва, че съдът правилно е приел, че банката не е изпълнила законова разпоредба, от което е последвала вреда за ищеца. Счита за неоснователно оплакването, че банката не е причинила вреда на ищеца, като е изпълнила разпореждането на НАП, тъй като в изпълнителното производство по ГПК 5 държавата е присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението, поради което нареденият паричен превод към НАП е бил противопоставим на ищеца. Посочва, че съдът правилно е приел, че банката, в качеството й на трето задължено лице, не може да извършва преценка дали вземането е сред посочените в разпоредбата на чл. 136 ЗЗД, тъй като редът, по който паричните суми се разпределят, се определя от съдебния изпълнител или от публичния изпълнител, ако изпълнението се реализира по реда на ДОПК. Заявява, че след като е наредила паричния превод към НАП, банката е закрила сметката на длъжника, като по този начин е лишила ищеца от възможност да се удовлетвори, както от наличните по сметка суми, така и от бъдещите постъпления по сметката. Счита за неоснователно оплакването, че е било игнорирано обстоятелството за налични към 29.03.2022 г. публични задължения на длъжника в размер на 565 421,70 лв., поради което независимо по кое изпълнително дело е било извършено плащането, запорираната сума е щяла да послужи за удовлетворяване на привилегированите публични вземания. Размерът на публичните задължения на длъжника не било предмет на установяване в настоящото производство, нито редът, по който паричните суми биха се разпределили от съдебния или публичния изпълнител. Счита за неоснователно и оплакването, че съдът не бил отчел уведомяването на НАП от ЧСИ за обезпечителния запор по сметката на длъжника, въпреки което публичният изпълнител е издал разпореждане за незабавно изпълнение, от което следвало, че липсва пряка причинно – следствена връзка между осуетяването на избрания от ищеца изпълнителен способ и поведението на банката. Посочва, че законосъобразността на действията на публичния изпълнител и частния съдебен изпълнител се проверява по жалба на страните в съответните изпълнителни производства и по друг процесуален ред, а в случая релевантни са единствено неправилността на действията на банката и произтичащата от тях вреда за ищеца, между които била налице пряка причинно – следствена връзка. Поддържа, че оплакването, че съдът не е обсъдил обстоятелства от значение за спорното право, които са настъпили след предявяване на исковете /пристъпване от ЧСИ към принудително изпълнение чрез опис на движими вещи на длъжника/ и не е изложил мотиви дали ищецът е изпаднал в обективна невъзможност да събере вземанията си, е неоснователно. Ответникът не бил въвел в спора по делото, каквито и да било 6 факти, настъпили след предявяване на иска, които да са от значение за спорното право, а съдът няма задължение служебно да следи за такива, тъй като това би било в нарушение на състезателното начало. Счита за неоснователно и оплакването, направено при условията на евентуалност, че съдът е следвало да се съобрази и с правомерния, логичен и съответстващ на целта на закона резултат, а именно: предпочитателно удовлетворяване на привилегировани публични вземания преди вземанията на банката, тъй като в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на банката. Поддържа, че не е в компетенцията на банката да решава как да бъдат удовлетворени вземанията на кредиторите по изпълнителното дело. След като банката е превела на НАП в нарушение на закона парична сума, то същата следва да й бъде възстановена. Моли за потвърждаване на решението в обжалваните части. Претендира разноски.