Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 14184 от 01.07.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 5648/2026
Вид
Определение № 14184
Подписан
01.07.2026
В сила
01.07.2026
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Дамян Ивайлов Христов, Ивета Антонова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14184 гр. София, 01.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно частно гражданско дело № 20261100505648 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по постъпила от Еднолично адвокатско дружество “Д. М.“, представлявано от Д. М., действащ лично и като представител на ищеца А. А., частна жалба срещу Определение № 10278 от 14.03.2026 г., постановено по гр. дело № 40991/2024 г. по описа на СРС, 140-ти състав, с което е оставено без уважение искането им за изменение на Решение № 23639 от 24.12.2025 г., постановено по гр. д. № 40991/2024 г. по описа на СРС в частта за разноските.

Поддържа се, че в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 50 лв. /25, 56 евро/, представляваща държавна такса, а в полза на адв. Д. М. сумата от 480 лв. с ДДС /245, 42 евро с ДДС/, представляваща възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца. В тази връзка се сочи, че доколкото се касае до предявен иск за нищожност на договор, сключен с потребител, то в тежест на последния не следва да бъдат възлагани разноски, дори и в хипотезата, в която съдът е оставил без разглеждане осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД, доколкото е констатиран неравноправният характер на сключения договор. С оглед на което и счита, че всички разноски по делото следва да останат в тежест на ответника, като в негова полза не следва да бъдат присъждани разноски. При условията на евентуалност се навежда възражение за прекомерност на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение. Моли определението да бъде отменено, като в полза на ищеца и процесуалния му представител бъдат присъдени разноски и бъдат отменени присъдените в полза на ответника разноски.

Въззивникът – “Финансцентър“ ЕООД не е подал отговор на частната жалба в законоустановения срок по чл. 276 ГПК.

Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.248, ал. 3 ГПК от страни, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт, като е заплатена дължимата държавна такса.

1

Производството пред СРС е образувано по подадена от А. Г. А. искова молба от 08.07.2024 г. срещу “Финансцентър“ ЕООД, с която е предявен установителен иск за погасяване на нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 6003350/14.02.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща императивните разпоредби на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК предявен като частичен за сумата от 5 лв., като част от общия размер от 25 лв., представляваща заплатена при изначална липса на правно основание сума по договора за потребителски кредит, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който е посочил, че не се оспорва нищожността на посочената клауза от договора за потребителски кредит, сключен с ищеца. Твърди се, че на 11.11.2024 г., по банков път заплатил на ищеца сумата от 50 лв., като надплатена над чистата стойност на кредита, като с платежно от 14.11.2024г., същата му била върната обратно, като било посочено, че се касае за грешен превод поради извършена цесия, за която ответникът твърди, че не е бил надлежно уведомен. От ответника е заявена готовност за доброволно уреждане на спора, като е посочил, че с поведението си не е дал повод за образуване на производството по делото.

Направено е искане за присъждане на разноски.

С молба от 25.09.2025 г. ищецът А. Г. А., чрез пълномощника си - адв. Д. М., е направил искане за изменение на предявения осъдителен иск, като същият да се счита за предявен за сумата от 50 лв. Направено е и искане ответникът да бъде осъден да заплати в полза на адв. Д. М. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

С протоколно определение от 01.10.2025 г. СРС е допуснал изменение на основание чл. 214, ал. 1 ГПК на предявения иск, като е приел, че същият следва да се счита за предявен за сумата от 50 лв.

С молба от 27.10.2025 г., подадена от ищеца А. Г. А., чрез пълномощника му - адв. Д.

М., са представени доказателства за извършена цесия от 18.07.2024 г., по силата на която А.

Г. А. е прехвърлил на трето за спора лице – Райа Костова вземането в размер на 50 лв., представляващо платена сума без основание, произтичащо от договор за паричен заем № 6003350/14.02.2023 г.

По делото е представен е договор за правна защита и съдействие /л.48 от делото пред СРС/, в който между А. Г. А. и адв. Д. М. е уговорено на ищеца да бъде оказана безплатна правна помощ и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба, във връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на правно основание, включително образуване на изпълнително дело и/или обявяване на договора и/или отделни негови клаузи за нищожни. Предвидено е, че правната помощ по договора се предоставя на клиента безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за 2 адвокатурата.

Ответникът е направил искане за присъждане на разноски в негова полза съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 400, 00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, за извършването на който разход е представил и доказателства / л.66 от делото пред СРС/.

С решение от 24.12.2025 г. СРС е прогласил нищожността на клаузата на чл.11 от Договор за потребителски кредит № 6003350/14.02.2023г., сключен между А. Г. А., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща императивните разпоредби на чл.19 ал.4 от ЗПК, както и на чл.11, т.9 и 10 ЗПК и е оставил без разглеждане като процесуално недопустим, поради липса на активна процесуална легитимация, предявения от А. Г. А., осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, за сумата в размер на 50 лв., заплатена по Договор за потребителски кредит № 6003350/14.02.2023г., при изначална липса на правно основание, като производството по делото е прекратено в тази част.

Със същото решение А. Г. А. е осъден да заплати на "Финансцентър" ЕООД сумата в размер на 400 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение по производството.

С молба от 29.01.2026 г., подадена от Еднолично адвокатско дружество “Д. М.“, действащ лично и като представител на ищеца А. А., е направено искане за изменение на решението в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на адв. Д. М. сумата от 245, 42 евро с ДДС (480 лв. с ДДС), представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ, както и да заплати на ищеца сумата от 25, 56 евро /50 лв./, представляваща държавна такса и да бъде отменено осъждането на ищеца да заплати в полза на ответника разноски в размер на 204,52 евро /400 лв./, евентуално определените в полза на ответника разноски да бъдат редуцирани.

С обжалваното определение от 14.03.2026 г., СРС е оставил без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските. Посочено е, че определените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение са в съответствие с фактическата и правна сложност на делото, поради което и не е налице основание за намаляването им. Наред с това СРС е посочил и че ответникът с поведението си не е ставал причина за образуване на делото, поради което и разноски в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани. В допълнение на това е посочено и че доколкото на съда е служебно известно наличието на множество образувани и водени от ищеца дела с идентичен на процесното дело предмет, то присъждането на разноски в полза на ищеца би представлявало злоупотреба с процесуални права.

Разгледани по същество жалбата е основателна.

С оглед на конкретно наведените в частната жалба оплаквания следва да бъде посочено, че в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотезата, в която ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, то разноски се възлагат 3 върху ищеца. В конкретния случай с подадения отговор на исковата молба ответникът действително е признал основателността на предявените искове, като е представил и доказателства за извършено плащане на сума в размер на 50 лв. по сметка на ищеца от дата 11.11.2024 г.

По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, съдът намира, че разноски не са дължими в полза на ищеца, доколкото прехвърляйки процесното вземане след образуване на исковото производство, ищецът сам е станал причина за прекратяване на производството по делото в тази част, губейки правния интерес от предявения осъдителен иск. В тази връзка следва да бъде посочено, че в случая не намира приложение тълкуването, дадено с Решение на СЕС – така т. 96 на Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С – 224/19 и С – 259/19, на което се позовава жалбоподателят, тъй като макар същото да е задължително на националния съд по аргумент от разпоредбата на чл.

633 ГПК, то касае хипотеза, която не е идентична с настоящата. Ответникът обаче е дал повод за образуване на делото по отношение на предявения установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата на процесния договор за кредит, доколкото същата се съдържа в сключения със страната договор, който е изготвен от ответника като еднотипен договор при общи условия, поради което и същият дължи разноски в полза на ищеца с оглед на уважаването на иска.

Така настоящият състав на съда намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 25,56 евро (50 лв.), представляваща държавна такса за предявения установителен иск, като следва да бъде присъдено и възнаграждение за безплатна правна помощ в полза на процесуалния представител на ищеца. При определянето на дължимото се в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, съдът съобразява възприетото съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, а именно, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища - чл. 633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1.2.0024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение/ виж изрично в този смисъл Определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по 4 ч. т. д. № 961/2023 г., I т. о., ТК/.

Настоящият състав на съда намира, че предвиденият в Наредбата минимум от 400 лв. за адвокатско възнаграждение се явява прекомерно завишен с оглед на предмета на исковото производство, като намира възнаграждение в размер на 61,36 евро с ДДС (120, 00 лв. с ДДС ) за съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

В съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът също има право на разноски по отношение на предявения осъдителен иск, спрямо който производството по делото е прекратено с оглед на извършеното прехвърляне на вземането в хода на процеса.