Решение № 3170 от 11.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3170 гр. София, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Въззивно гражданско дело № 20251100501749 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 19490/ 29.10.2024 г. по гр.д .№ 15391/2024 г. по описа на СРС, 50 с-в, по предявения от Ц. С. П. срещу „Юте Кредит България“ ЕООД, иск по чл. 26, ал.

1 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, е прогласен за нищожен Договор за кредит № L329706/28.08.2023 г.

Подадена е въззивна жалба от 20.11.2024 г. от ответника „Юте Кредит България“ ЕООД против решението. Излага се във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че договорът за кредит е нищожен.

Въззивникът сочи, че ГПР е посочен в договора в размер на 59,14 процента, като включва допусканията връщане на главница в размер на 1 000 лв., договорна лихва в размер на 341,46 лв. и такса за разглеждане от 223,63 лв., последната платима на вноски, ведно с анюитетните вноски по договора. Така ГПР бил посочен в договора, ищецът потребител се е съгласил с него, а и ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната лихва. Позовава се на индивидуално договаряне на клаузите на договора.

По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Ц. С. П., в който е изложено становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Поддържа, че таксата за разглеждане не е такса по см. на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а представлява услуга по усвояване на кредита, за която е забранено начисляване на такси. Таксата представлявала необоснована тежест за потребителя. Моли за потвърждаване на решението и претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното.

Предявен е главен иск за прогласяване на нищожността на процесния Договор за кредит № L329706/28.08.2023 г. по доводи, че: не е спазена предвидената в закона форма; договорът не е подписан на всяка страница; размерът на еднократната такса за разглеждане е в размер на ¼ от отпусната сума, като от договора не ставало ясно за каква точно услуга е начислена таксата; ГПР надвишавал 50 процента и е неясно и неправилно посочен.

При условията на евентуалност съгласно уточнителна молба от 15.04.2024 г. са предявени евентуални искове за прогласяване за нищожна на клаузата на договора, съгласно която се начислява ГПР в размер на 59,14 %, и на клаузата, съгласно която предвижда парично задължение за ищеца потребител за заплащане на еднократна такса за разглеждане. Други допустими искове съгласно уточнителната молба не са предявени и не са разгледани.

Ответникът с отговора на исковата молба оспорва исковете по доводи, че по см. на ЗПФУР договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние. Оспорва ГПР от 59 процента, включващ като предвиждане и таксата за разглеждане, да е над допустимия праг. Сочи, че таксата за разглеждане е изрично уговорена в договора, включена е в ГПР и е начислена за услуга – разглеждане на документи, още преди да бъде сключен договорът. Таксата касаела преддоговорни отношения. Таксата била индивидуално договорена, понеже при задаване в платформата на кредитодателя на размера на искания кредит и срока за връщане, таксата се променяла по размер според посочения срок на издължаване. Таксата била уговорена вкл. във връзка с липсата на предоставени обезпечения от потребителя.

Безспорно е между страните, че между тях е възникнало облигационно отношение, като въззивникът и ответник „Юте Кредит България“ ЕООД е отпуснал на въззиваемия и ищец Ц. С. П. по Договор за потребителски кредит №

L329706/28.08.2023 г сумата от 1000 лв. Не е спорно и че договорът е сключен от разстояние, като ищецът /сега въззиваем/ е приел и се е съгласил с условията по договора за кредит. Не е било спорно и че преди сключване на договора на потребителя е предоставена преддоговорна информация, както и Стандартен европейски формуляр. Поради това правилно доводите на ищеца въззиваем за нищожност на договора за кредит поради неспазване на предвидената в закона форма и неподписване на договора с химикалкова паста са приети за неоснователни.

Сключен е договор за кредит чрез средства за комуникация от разстояние, като на ищеца е отпусната сумата от 1000 лв., платима на равни месечни анюитетни вноски с падеж на последната вноска 27.08.2025 г. В договора за кредит е уговорено, че е дължима от потребителя възнаградителна лихва в размер на 30 процента годишно, както и отделно “такса за разглеждане„ в размер на 223,63 лв. общо. ГПР е посочен като 59,14 процента и според посоченото в отговора на исковата молба включва допускания връщане на главница в размер на 1 000 лв., договорна лихва в размер на 341,46 лв. и таксата за разглеждане от 223,63 лв.

Съгласно чл. 10 а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

2

Кредиторът обаче не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгл. чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Според чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа вкл. реквизит обозначение на лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, а при неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът е недействителен.

Правилно СРС е приел, че договорът за кредит е недействителен при липса на посочен по ясен и разбираем начин на точния приложим лихвен процент / чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и поради противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Установява се от договора за кредит и от стандартния европейски формуляр, че наред с връщането на главницата и договорната лихва /привидно посочена в годишен размер от 30 процента/ се дължи и сумата от 223,63 лв. – “такса“. Видно от погасителния план тази такса се връща помесечно, като е включена във вноската по кредита. Вноската обхваща част от главницата, част от договорната лихва и част от въпросната такса.

Неясно остава за каква точно услуга е начислена таксата, кога и как е предоставена услугата на кредитополучателя.

Лаконично е посочено в уводната част на договора, че се дължи “такса за разглеждане“, непосочено на какво, в размер на 223,63 лв. /или в процентно отношение почти една четвърт от размера на отпуснатия кредит/. Не е уточнено какво е подлежало на разглеждане отделно от искането за кредит, което съставлява част от свойствената за ответника кредитодател дейност. Посочено е, че таксата се дължи “в деня“ на подписване на договора за кредит , но подлежи на връщане като част от вноската, разсрочено, наред с възнаградителната лихва.

Таксата се дължи изцяло, дори и при предсрочно погасяване на кредита, т.е. по-скоро е свързана с издължаването на кредита и е “цена“ на отпуснатия кредит, отколкото да е начислена за услуга, непосочено каква.

Също така в договора е изрично записано, че “в случаите когато клиентът избере плащането на договорно възнаграждение, последният /клиентът/ не е длъжен да заплати таксата за разглеждане“. Според тази уговорка дължимостта на таксата е поставена в зависимост от дължимостта на възнаградителна лихва, като отново не е посочено, в нарочната разпоредба относно таксата, за каква точно услуга се начислява тя.

В Стандартния европейски формуляр от своя страна е записано, че таксата е “еднократна“, но е платима заедно с месечните вноски. В същото поле е уточнено, че “вместо дължимата комисионна“ страните могат да договорят да се заплаща договорно възнаграждение. В раздел 4,6 пък е записано, че се дължат разходите за писма, обаждания, както и за събиране на суми.

3

По този начин неизводимо от договора остава за каква точно услуга е начислена таксата. Тя е “еднократна“, но се дължи наред с възнаградителната лихва, като част от вноската. Също така сам кредитодателят не спори, че е включена в ГПР наред с възнаградителната лихва. Сам кредитодателят сочи в отговора, че таксата е за “разглеждане на документи“, но е начислена и поради непредоставянето на обезпечение.

В случая не се касае за такса по чл. 10а, ал. 1 ЗПК за допълнителни услуги, а начисляването на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, е забранено /чл. 10а, ал. 2 ЗПК/. Противно на чл. 10 а, ал. 4 ЗПК в договора не са посочени ясно и еднозначно видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони.

Не подлежи на съмнение обаче, че таксата се дължи наред с възнаградителната лихва, като част от анюитетната вноска. В резултат на начисляването на таксата кредитодателят извлича на печалба не само от възнаградителната лихва, но и от нелихвения разход кредита, изразен като “такса“.

Не се споделят и доводите на въззивника кредитодател, че начисляването на таксата било плод на индивидуално договаряне. Обстоятелството, че в платформата за подаване на искане за кредит на ответника при промяна на срока на кредита се променя автоматично и размерът на таксата, не води до подобен извод. Промяната на размера на таксата в този случай би била обуславена от срока на искания кредит.

Таксата е зададена в определен размер, който може единствено да бъде приет от потребителя. Задаването на какъвто и да е срок в заявката води до начисляване на съответен размер такса, което не е еднозначно на индивидуално договаряне.

Уговорена по гореспоменатия начин таксата съставлява допълнително дължимо от потребителя заплащане за ползването на паричния ресурс, печалба за кредитодателя, което се припокрива с понятието за възнаградителна лихва. В процесния договор за кредит възнаградителната лихва не е посочена еднозначно и на разбираем език с точен лихвен процент съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК / лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти/, поради което на осн. чл. 22 ЗПК договорът за кредит е недействителен.

На второ място, действителният ГПР по договора е над 50 процента, поради което на осн. чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК договорът е недействителен.

Като правилно решението следва да бъде потвърдено. За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата страна, представя списък по чл. 80 ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие. Дължимо е възнаграждение в размер на 300 лв. или 153,39 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА решение № 19490/ 29.10.2024 г. по гр.д № 15 391/2024 г. по описа на СРС, 50 с-в.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД с ЕИК:205559807, да заплати на адвокат В. В. М. при АК-Перник, с личен №**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 153,39 евро - възнаграждение.