Решение № 5444 от 22.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5444 гр. София, 22.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110148763 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо Закон за задълженията и договорите и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Ищецът Н. Х. Х., твърди, че на 03.01.2020 г. е сключил с ответното дружество „ВК“ АД Договор за паричен заем Standard 14 № 5577526, по силата на който му е предоставена заемна сума в размер на 1 500 лв., със срок на погасяване 60 седмици, 30 погасителни вноски, фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ 40,32 % и посочен годишен процент на разходите /ГПР/ 49,37 %. Твърди се, че договорът е потребителски по смисъла на ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът е физическо лице – потребител, а ответникът – търговец, небанкова финансова институция. В договора е предвидено задължение на заемателя в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечение – поръчителство или банкова гаранция, като при неизпълнение е уговорена неустойка в размер на 628,80 лв., разсрочена и включена в погасителните вноски, с което общата дължима сума достига 3 459, 60 лв. Ищецът поддържа, че договорът е изцяло нищожен, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – липса на ясно, разбираемо и коректно посочване на ГПР и на методиката за неговото формиране. Поддържа се, че в посочения ГПР не са включени всички разходи по кредита, в частност уговорената „неустойка“, която по съществото си представлява прикрито възнаграждение и разход по кредита, насочен към заобикаляне на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално допустимия размер на ГПР. Ищецът излага доводи, че клаузите за обезпечение и неустойка не са индивидуално уговорени, противоречат на добрите нрави, представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП и водят до неоснователно обогатяване на кредитора, както и че прехвърлят риска от неизпълнение на задължението за предварителна оценка на кредитоспособността върху потребителя. На това основание ищецът иска прогласяване нищожността на целия договор за паричен заем, а при уважаване на този иск – осъждане на ответника да му върне сумата 1 959,60 лв., представляваща платено без основание над чистата стойност на кредита, на основание чл.

55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като излага и подробни доводи относно неприложимостта на 1 погасителната давност с оглед практиката на СЕС и ВКС. Претендира разноски.

Ответникът „ВК“ АД оспорва изцяло предявените искове като недопустими, неоснователни и недоказани. На първо място се прави възражение за липса на правен интерес от предявяване на установителния иск за нищожност, доколкото осъдителният иск за връщане на недължимо платени суми съдържа в себе си установителен елемент, поради което съединяването на двата иска се поддържа като процесуално недопустимо и противоречащо на принципите на процесуалната икономия. Поддържа се и възражение за злоупотреба с процесуални права. Ответникът прави и възражения за нередовност на исковата молба, изразяващи се в несъответствие между обстоятелствената част и петитума, липса на ясно заявена евентуалност на основанията за нищожност, както и възражение относно подписването на исковата молба от процесуалния представител. По същество се поддържа, че договорът отговаря на всички изисквания на ЗПК, като чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква в договора да бъде възпроизвеждана математическата формула за изчисляване на ГПР, нито изчерпателно да се изброяват всички възможни разходи, а единствено да бъде посочен размерът на ГПР и приложимите допускания, каквито в случая са налице.

Ответникът твърди, че уговорената неустойка е разход при неизпълнение, който по силата на чл. 19, ал. 3 ЗПК изрично не се включва при изчисляване на ГПР, че същата има обезпечителна и обезщетителна функция и не противоречи на добрите нрави, нито представлява неравноправна клауза. Поддържа се, че клаузите са индивидуално уговорени, ищецът е бил надлежно информиран, разполагал е с право на отказ по чл. 29 ЗПК, а договорът е сключен при спазване на свободата на договаряне и законовите ограничения.

Оспорва се и осъдителният иск по чл. 55 ЗЗД, като се поддържа, че липсва начална липса на основание, тъй като договорът е валиден и поражда действие. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на ищцовите.

От фактическа страна съдът установява следното:

В приетия по делото Договор за паричен заем № 5511526/03.01.2020 г. е договорено между страните в чл. 1, ал. 3 заплащането на такса за експресно разглеждане в размер 943,50 лв.; по чл. 2, ал. 1 заемната сума е уговорена в размер на 1 500 лв.; погасителната вноска е уговорена в размер на 94,36 лв., като изрично е посочено, че в нея са включени част от главницата, лихвата и таксата за експресно разглеждане. Срокът на издължаване е 60 седмици, вноските са 30 на брой, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40,32 %, а посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49,37 %. По чл. 4, ал. 1 заемателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояването да представи или поръчител с подробно разписани изисквания, или банкова гаранция. По чл. 4, ал. 2 при неизпълнение е уговорена неустойка от 628,80 лв., която се разсрочва към всяка вноска, така че вноската става 115,32 лв., а общото задължение — 3459,60 лв.

В приетите по делото Общи условия, които се явяват неразделна част от договора е дадено определение на „експресно разглеждане“, това е услуга по експресна обработка на кандидатурата за кредит, като при избора заемателят получава становище по заявката до 20 минути. Видно е също, че договорът е стандартен електронен формуляр, сключван чрез интернет страница, SMS код и предварително изготвени общи условия.

По делото е приета справка от ответника с дата 27.11.2025 г., от която се установява следното: главницата е в размер на 1 500 лв., договорната лихва — 387,30 лв., начислената неустойка — 628,80 лв., а начислената такса за експресно разглеждане — 943,50 лв. В същата справка ответникът е записал ГПР вече като 49,52 %, а не като 49,37 %, както е в договора. Справката съдържа и подробна таблица на плащанията, от която се вижда, че по 2 погасителния план ищецът е платил общо 3241,90 лв., разпределени както следва: 1500,00 лв. главница, 345,11 лв. лихва, 453,29 лв. неустойка и 943,50 лв. такса експресно разглеждане. Отделно са отразени 30,00 лв. платени такси за събиране на просрочени вземания, а към 27.11.2025 г. задълженията по договора са занулени. Справката не е оспорена от ищеца.

От правна страна съдът намира следното:

Възражението на ответника за недопустимост не следва да бъде уважено. Искът за прогласяване нищожност на договора и искът за връщане на даденото без основание имат различен непосредствен предмет: първият цели установяване на недействителността на правоотношението, а вторият — реституционната последица от извършените плащания.

Законът допуска установителен иск при наличие на интерес, а тук валидността на договора е самостоятелният спорен въпрос, от който зависи и осъдителният иск. Освен това възражението за липса на представителна власт е недопустимо, тъй като само ищецът може да се позовава на липса на представителна власт.

По същността на спора. По действащия ЗПК кредиторът може да събира такси само за допълнителни услуги, но не и за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа на разбираем език годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като бъдат посочени допусканията при изчисляването. Законът определя ГПР като израз на всички разходи по кредита за потребителя — лихви, комисиони, такси и други преки или косвени разходи. Когато изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 не са спазени, договорът е недействителен, а при недействителност потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи.

В този смисъл не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент, ако от договора не става ясно кои разходи формират този процент и ако потребителят е поставен в положение сам да тълкува клаузите, за да преценява кои такси и разноски оскъпяват кредита. ВКС изрично подчертава, че в общите разходи по кредита попадат и разходите за допълнителни услуги, когато са свързани с договора и са известни на кредитора, и че липсата на ясна информация относно тях може да доведе до недействителност по чл. 22 ЗПК.

Самият договор е вътрешно противоречив по отношение на цената на кредита. От една страна, в чл. 2, ал. 1, т. 1 изрично е записано, че вноската от 94,36 лв. включва не само главница и лихва, но и таксата за експресно разглеждане. От друга страна, в същия договор е обявен ГПР 49,37 %, а в по-късната ответникова справка — 49,52 %, при едновременно отделно посочване на същата такса от 943,50 лв. Това означава, че самият кредитор не е представил еднакво и последователно кои разходи включва в ГПР. Потребителят не е получил ясна, точна и разбираема информация как е формирана реалната цена на кредита.

Допълнително, уговорената такса „експресно разглеждане“ по своето съдържание не е самостоятелна външна услуга, а възнаграждение за обработване и одобряване на заявката за 3 кредит. Това личи и от общите условия, където е обяснено, че срещу тази такса кандидатурата се разглежда до 20 минути. По същество това е действие по предоставяне и усвояване на кредита, за което чл. 10а, ал. 2 ЗПК не допуска да се изисква отделна такса.

Следователно или тази такса е недопустима, или — ако бъде възприета като допустим разход — е трябвало прозрачно да бъде отчетена при определянето на ГПР и общата дължима сума. И в двете хипотези договорът не отговаря на изискването за ясна и коректна цена на кредита.

На заемателя е даден едва 3-дневен срок да представи или поръчител с множество изисквания, или банкова гаранция за целия размер на задължението, валидна и след крайния падеж. При неизпълнение е предвидена фиксирана неустойка от 628,80 лв., която още отначало е разпределена в равни части към всяка погасителна вноска. Така тази сума функционира не като обичайна последица от конкретно доказани вреди, а като предварително определено оскъпяване на кредита. Освен това съдът е указал изрично, че в тежест на ответника е да докаже индивидуалното договаряне на тази клауза, а такива доказателства по делото липсват; налице са само стандартен електронен договор и общи условия. По правилото на чл. 146 ЗЗП предварително изготвените и неподлежащо на влияние от потребителя клаузи не са индивидуално уговорени. Впрочем, дори и без тази клауза, договорът вече е недействителен поради порока в оповестяването на ГПР.

Поради всичко изложено съдът приема, че Договорът за паричен заем Standard_14 № 5577526/03.01.2020 г. е недействителен по чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа коректно, ясно и разбираемо оповестяване на ГПР и на общата цена на кредита. Това налага уважаване на иска за прогласяване на нищожността му.

След като договорът е недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на кредита — 1 500 лв. Ответниковата справка доказва, че по самия погасителен план ищецът е заплатил сума в размер на 3 241, 90 лв. След приспадане на главницата остава сума 1 741, 90 лв., съставена от платени без основание лихва, неустойка и такса „експресно разглеждане“.

Искът следва да се уважи до този размер. За разликата до 1 959, 60 лв. искът е недоказан, защото ищецът е основал претенцията си на твърдение, че е платил целия договорен общ размер 3 459,60 лв., а такова плащане не се установява от счетоводната справка. Напротив, от нея се установяват по-ниски реално извършени плащания. Нормата на чл. 55 ЗЗД предвижда връщане на полученото без основание, а тук това е доказано само до сумата от 1 741, 90 лв.