Решение № 2383 от 19.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2383 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100512868 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 12551 от 14.07.2023 г., постановено по гр.д. № 5950/2022 г. по описа на СРС, 49-ти състав, въззивникът Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на Я. Д. И. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 9000 лв.– обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на доброто му име и достойнството, негативни изживявания, напрежение и влошено здравословно състояние, вследствие на повдигнато обвинение за престъпление по чл. 234, ал.2, т.3 вр. с ал.1 и ал.2 НК, за което е оправдан с присъда по НОХД №19751/2015, СРС, 133 състав, потвърдена с Решение №792 по ВНОХД №1884/17, СГС, VII въззивен състав, ведно със законната лихва от 05.07.2017 до окончателно изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за сумата над 9000 лв. до претендирания размер от 15000 лв., както и искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 2500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващо се в заплатен адвокатски хонорар по наказателното производство.

Срещу решението в уважената част в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Сочи съдът да не се е произнесъл по възражението за прилагане на чл. 5 ЗОДОВ, както и относно началния момент за присъждане на акцесорната претенция за лихва с оглед релевираното в отговора на исковата молба възражение за давност. Поддържа да е налице и противоречие в установената по делото фактическа обстановка, касаещи продължителността на производството и здравословното състояние на ищеца. Излагат се съображения ищецът да не е претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, които съдът е приел. Поддържа размерът на присъденото обезщетение да е завишен и да не съответства на принципите на чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения иска от съда да отмени постановеното решение в обжалваната част, а при условията на евентуалност да намали размера на присъденото 1 обезщетение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционното производство Я. Д. И..

В открито съдебно заседания въззиваемата страна не се явява и не взема становище по спора.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Я. Д. И. с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати в полза на ищеца сумите, както следва:

15000 лв., ведно със законната лихва от 05.07.2017 г. до погасяването, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу него наказателно производство, което е завършило с влязла в сила оправдателна присъда; 2500 лв., ведно със законната лихва от 05.07.2017 г. до погасяването, представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение, от водено срещу него наказателно производство, което е завършило с влязла в сила оправдателна присъда.

Ищецът – Я. Д. И., твърди, че с влязла в сила присъда от 05.07.2017 г. по НОХД №19751/2015, СРС, 133 състав, потвърдена с Решение №792 по ВНОХД №1884/17 на СГС, VII въззивен състав, е оправдан в качеството му на подсъдим по повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл. 234, ал.2, т.3 вр. с ал.1 и ал.2 НК. Сочи, че в резултат на осъщественото наказателно преследване е имал качеството на обвиняем и подсъдим повече от 2 години, като е бил и с мярка за процесуална принуда „парична гаранция“. Твърди, че през този период изпитвал обида и срам от колеги, приятели, съседи и семейството. Твърди, че било засегнато доброто му име и достойнството му. Твърди, че част от хората започнали да го избягват и чувал обидни подмятания. Твърди, че се затворил в себе си и излизал рядко от вкъщи. Поддържа, че се е влошило здравословното му състояние като се появил световъртеж и започнал да вдига кръвно. Твърди, че се отчуждили в семейството. Поради това претендира неимуществени вреди. Претендира и имуществени вреди за сумата от 2500 лева заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство. Ето защо, е предявил посочените по-горе искове.

Ответникът – Прокуратура на Република България оспорва предявените искове.

С обжалваното решение искът за неимуществени вреди е уважен частично до сумата в размер на 9000 лв., а искът за имуществени вреди е отхвърлен изцяло. Решението в отхвърлителната част като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Пред въззивната инстанция не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че Я. И. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 234, ал.2, т.3 вр. с ал.1 и ал.2 НК с постановление от 20.07.2015 е привлечен като обвиняем, за това, че на 28.05.2015 около 13.20 часа в гр.София, жк. „Обеля“ в недвижим 2 имот- къща находяща се на ул. 4-та №10 в л.а. марка „Ауди 80“, с рег. №*******, както и в лек автомобил „Фолксваген пасат“, с рег. №******* и двата паркирани в двора на горепосочения имот, държал акцизни стоки без бандерол общо 16520 броя кутии цигари на обща стойност 123900 лева и обща стойност на дължимия акциз 61950 лева. Същото му е предявено на 28.07.2015 г. и му е наложена МНО „парична гаранция“ в размер на 1000 лв.

Обвинителният акт по повдигнатото обвинение е внесен на 16.11.2015 г. в СРС, като е образувано НОХД № 19751/2015, СРС, 133 състав. Насрочени са седем съдебни заседания, на три от които не е даден ход, поради отсъствие на защитника на подсъдимия, съответно поради заболяване на И.. Първоинстанционното производство е приключило с оправдателна присъда от 7.11.2016 г., като на основание чл. 309 НПК СРС е отменил и наложената мярка „парична гаранция“.

Опрадвателната присъда е протестирана от СРП, във връзка с което е образувано ВНОХД №1884/17 на СГС, VII въззивен състав. С Решение № 792 по ВНОХД № 1884/17г., СГС изцяло потвърждава присъда от 07.11.2016г. по НОХД №19751/2015г., СРС, 133 състав. Същата е влязла в сила на 05.07.2017г.

Оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че в производството са установени предпоставките, при които за ищеца е възникнало право на обезщетение по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от повдигнатото и поддържано неоснователно обвинение по чл. чл. 234, ал.2, т.3 вр. с ал.1 и ал.2 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.

Относно причинените вреди и връзката им с повдигнатото срещу ищеца обвинение, пред СРС е разпитана свидетелката С.П. И.а (съпруга на ищеца), чиито показания съдът кредитира при условията на чл. 172 ГПК като последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Показанията на свидетелката се подкрепят и от обсъденото от СРС заключение на СМЕ, което не е оспорено.

Като съобрази приетите пред СРС писмени, гласни доказателства и заключението на приетата съдебно медицинска експертиза, която настоящият състав кредитира, в тяхната съвкупност, въззивният съд споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд, че в производството е установен факта на причинени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в изживени негативни емоции, депресия, отчуждаване от семейството и приятелите в резултат на повдигнатото и поддържано незаконно обвинение за посоченото по - горе престъпление, преживяно чувство на стрес и притеснение от воденото наказателно дело по процесното обвинение и неговия резултат.

Спорът пред настоящата инстанция е относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, наведеното възражение по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ и началният момент на законната лихва за забава.

При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при 3 определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план. Съдът дължи обсъждането и преценка на всички обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи, която е израз за общоприетата оценка за обезвреда на неимуществените вреди и е ориентир за възприетото в обществото разбиране за справедливост в сходни хипотези. Анализът на всички обстоятелства, имащи отношение към справедливото овъзмездяване, е от значение и поради забраната размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия (в този смисъл –Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о., Решение № 115/5.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ВКС( IV г. о., Решение № 9/7.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 299/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 49/2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, III г. о.).

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.

В случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като обвиняем - 20.07.2015 г. до влизане в сила на оправдателната присъда - 05.07.2017 г., т.е. почти две години, наложената мярка за неотклонение „парична гаранция”, така и характерът на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение по глава VI НК „Престъпления против стопанството“, раздел II „Престъпления в отделни стопански отрасли“ чл. 234, ал.2, т.3 вр. с ал.1 и ал.2 НК (държане на акцизни стоки без съответното разрешение), за което се предвижда наказание лишаване от свобода две до 8 години, съгласно приложимата редакция на разпоредбата към датата на деянието, т.е. касае за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.