Решение № 349 от 08.07.2022, Апелативен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 349 гр. Пловдив, 08.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20225001000290 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №260000 от 04.01.2022 г.,постановено по т.д.№247/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ГО,XXII-ри гр. състав,е осъден ответникът З ДБЖЗ“ АД-гр.София,с ЕИК ***********,на основание чл.432,ал.1 от КЗ и в качеството му на застраховател за риска ЗЗГОА към дата 24.11.19г. на л.а. с рег.№Р. ****, да заплати на ищеца М. Т. М. с ЕГН **********,в качеството му на увредено/пострадало лице при ПТП от 24.11.19г., състояло се в с.Я. п., о. М. област Пловдивска, причинено от ВХВ, ЕГН **********, при управление на застрахованото при ответника МПС, в което ищецът пътувал като пътник, по банкова сметка BG *********** при „УКБ АД, с титуляр адвокат Н. Н. Д., сумите от :

-32000 лева, като обезщетение за болки, страдания и ограничения, които е претърпял вследствие на причинените му при ПТП телесни увреди- фрактура на трето ребро по задна аксиларна линия вляво и компресионно счупване на тялото на лумбален прешлен Л1, ведно със законната лихва от 24.02.20г. до окончателното плащане, при определен като справедлив размер на обезщетението за случая такъв от 40000лв. и намаляването му със сумата от 8000лв., поради съпричиняване на вредите от ищеца с принос 20%, а за разликата до 1 претендираните 60000лв., като частичен иск от иск с общ размер от 100000лв., и за искането да се присъди законна лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди и следващата се върху него законна лихва по чл.429,ал.3, считано от 18.03.20г.,искът е отхвърлен.

-554.67 лв.- разноски по съразмерност с уважената част на иска.

Със същото решение ответникът З ДБЖЗ“ АД, ЕИК ***********,е осъден още да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адв.Н. Н. Д. сумата от 1242.67 лв.,съставляваща възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство на М. Т.

М.-ищец по т.д. №247/20г. на ПОС.

Освен това,ответникът З ДБЖЗ“ АД, ЕИК *********** е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивски окръжен съд, сумата от общо 640 лв.,от която:240лв.- следваща се за производството държавна такса, от внос на която ищецът по делото е бил освободен на основание чл.83,ал.2 от ГПК и 400лв.- заплатени от бюджета на съда възнаграждения на вещи лица, на основание чл.83,ал.3 във вр. с ал.2 от ГПК, по задачи на ищеца.

И на следващо място,с решението от 04.01.2022 г. на ОС-Пловдив,ищецът М. Т. М. е осъден на основание чл.78,ал.3 от ГПК да заплати на ответника З ДБЖЗ“ АД, ЕИК ***********,сумата от 196 лв.,представляваща разноски по съразмерност с отхвърлената част на иска.

Ответникът в първоинстанционното производство-ЗДЖЗ“ АД – гр.София, ЕИК ***********,е подал въззивна жалба срещу частта от горното първоинстанционно решение,с която същият ответник е осъден да заплати на ищеца М. Т. М. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди,причинени му по повод възникнало на 24.11.2019 г. пътнотранспортно произшествие в района на с.Я. п.,за разликата над 10 000 лв. до присъдените 32 000 лв.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от 24.02.2020 г.Дружеството-жалбоподател счита,че в посочената част първоинстанционното решение е неправилно,постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушение.Счита,че ОС-Пловдив е допуснал нарушение на материалния закончл.52 от ЗЗД,като не е направил правилна,пълна и всеобхватна преценка на критериите за справедливост,изведени от съдебната практика.Намира,че съдът е надценил търпените от ищеца болки и страдания и е подценил факта,че възстановителният и оздравителен процес при него е протекъл бързо при подобен род травми.Освен това посочва,че не се е доказало ищецът да е провел адекватно лечение след настъпилия инцидент,да е проведена рехабилитация,както и контролни прегледи при лекари-специалисти.

Дружеството-жалбоподател развива и доводи,че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 32 000 лв. е прекомерно по размер и несъответстващо на практиката на съдилищата по аналогични случаи за процесния период с оглед релевантните критерии,запълващи със съдържание понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД,а от друга страна,на характера и степента на причинените от процесното ПТП телесни 2 увреждания,респ. на интензитета и продължителността на търпените болки и страдания от ищеца.Според жалбоподателя,не са отчетени и конкретната социално-икономическа обстановка в страната към датата на ПТП,както и средната работна заплата за страната към този момент.

И на следващо място,жалбоподателят счита,че по делото е доказано при условията на пълно и насрещно доказване наличието на съпричиняване от страна на ищеца за настъпилия вредоносен резултат от настъпилия пътен инцидент,изразяващо се в непоставяне,респ. в неправилно поставен предпазен колан.В този контекст поддържа,че приносът на ищеца за настъпилите телесни увреди е значителен и се равнява не на двадесет процента,както е приел решаващият първоинстанционен съд,а на 40 %.

На база горните твърдения дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено решение №260000 от 04.01.2022 г.,постановено по т.д.№247/2020 г. по описа на ОСПловдив,в частта,с която дружеството е осъдено да заплати на ищеца М. Т. М. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди,причинени по повод възникнало на 24.11.2021 г. ПТП в района нй с.Я. п.,за разликата над 10 000 лв. до присъдените 32 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от 24.02.2020 г.,и вместо него да се постанови друго решение,с което да бъде отхвърлен предявения иск в описаната по-горе част,ведно с произтичащите от това последици досежно лихвите и разноските.В условията на евентуалност моли,ако съдът счете подадената от дружеството въззивна жалба за частично основателна,да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди.Моли да му се присъдят разноски за двете съдебни инстанции,в това число и адвокатско възнаграждение.

В законния срок по чл.263,ал.1 от ГПК ищецът М. Т. М.,чрез пълномощниците си адв. Н.Д. и адв.Г. Р.,е подал писмен отговор на въззивната жалба,в който е оспорил същата,считайки че с оглед събраните и представени по делото доказателства,решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ответника част над 10 000 лв. до 32 000 лв. е правилно,законосъобразно и обосновано,и е в съответствие с материалния закон.Конкретни доводи в тази насока излага в отговора си.Наред с това,в същия отговор се съдържа и насрещна жалба на М. Т. М. срещу частта на горното първоинстанционно решение,с която предявения иск по чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над присъдените 32 000 лв. до сумата от 64 000 лв.Ищецът счита,че в тази част първоинстанционното решение е неправилно,незаконосъобразно,необосновано и не е в съответствие с материалния закон.В тази връзка също счита,че първоинстанционният съд не е приложил правилно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,но не като е завишил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,а напротив-като е определил това обезщетение в занижен размер.Твърди още,че в обжалваната отхвърлителна част решението е постановено и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,защото решаващият съд не е изпълнил в достатъчна степен задължението си да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства,които имат значение за определяне размера на причинените неимуществени вреди и съответно дължимото за тях обезщетение.Заявява,че решението 3 съдържа само посочване на събрания свидетелски материал и съдебно-медицинската експертиза,без въз основа на тях да са изградени съответните изводи за действителните неимуществени вреди.В този смисъл ищецът-жалбоподател М.М. твърди,че решението е и необосновано в обжалваната от него част,поради нарушаване правилата на логическото мислене,опитните правила и каузалните връзка,дадени в науката.Твърди още,че в обжалваната част решението е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД-ППВС №4/68 г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС,в които е прието,че правилното му прилагане е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии-възраст,положение на пострадалия в обществото,в личен и в семеен план.

Жалбоподателят-ищец поддържа и довода,че не е извършено с решението и отчитане на съответните нива на застрахователно покритие като ориентир за конкретните икономически условия,доколкото съдът не е съобразил какви са към датата на настъпване на процесното събитие-24.11.2019 г. лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди.

Относно поддържаното от ответника твърдение за съпричиняване на вредоносния резултат,ищецът М. счита,че първоинстанционният съд правилно е определил съпричиняването на 20 % и че няма основание да бъде определен по-голям процент от този.Конкретни доводи в тази насока излага в отговора си.

И въз основа на всички поддържани аргументи и съображения,ищецът М.М. моли да се остави без уважение въззивната жалба на дружеството-ответник като неоснователна и необоснована и да се постанови решение,с което да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ответната страна част,както и съобразно насрещната въззивна жалба,след отчитане на съпричиняване в размер на 20 %,да се отмени първоинстанционното решение за сумата над 32 000 лв. до сума в размер на 64 000 лв.,ведно с всички законови принадлежности,като неправилно, незаконосъобразно,необосновано и в несъответствие с материалния закон-чл.52 от ЗЗД.Моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски,в това число адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба на застрахователното дружество-жаллбоподател е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в така обжалваната му осъдителна част и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо тази жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Процесуално допустима и подлежаща на разглеждане по същество е и насрещната въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство-М.М.,тъй като е подадена в 4 законния срок по чл.263,ал.2 от ГПК,т.е. в срока за подаване отговор на въззивната жалба,изходяща от дружеството-застроховател.Наред с това,насрещната въззивна жалба е редовна и е подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в горната отхвърлителна част.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваните му страните части и по-специално-че с тези части съдът се е произнесъл по предявен в конкретното производство и допустим осъдителен иск.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбите.В тази връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба на дружествотоответник и тези,изложени в насрещната жалба на ищеца,а също и съобразявайки събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното: