Решение № 552 от 29.04.2026, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 552 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241000502397 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2801 от 13.05.2024 г. по гр.д. № 3471/2023 г. Софийски градски съд, ГО, I-26 състав признал за установено по предявените искове с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на ДЪРЖАВАТА, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Р. А. Х., ЕГН **********, А. Г. Х., ЕГН **********, и Д. П. Б., ЕГН **********, са собственици на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта на гр. София, представляващ АПАРТАМЕНТ № 11, със застроена площ от 172.51 (сто седемдесет и две цяло и петдесет и една стотни) кв. метра, заедно с 3.244 % (три цяло и двеста четиридесет и четири хилядни върху сто) идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото и мазе № 11, намиращ се в гр. ***, район „***“, ж.к „***“ , блок *, вход *, етаж *, придобит въз основа на изтекла придобивна давност с начален момент 18.03.1993 г. за Р. Х. и А. Х., и от 27.06.1997 г. за Д. Б., на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Съобразно изхода на спора са разпределени разноските по делото. Решението е постановено при участието на 1

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ, като трето лице помагач на страната на ответника.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от ответника и от третото лице помагач.

С въззивна жалба вх. № на СГС 63122/03.06.2024 г. ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник областния управител на Област София, обжалва първоинстанционното решение с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът не обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а изградил изводите си единствено на свидетелските показания, от които обаче не се установило, че процесният имот в сочения от ищците период е бил владян от тях като собственици. Липсвала категоричност относно датата и годината, от която започнало упражняване на фактическа власт с намерение за своене, поради което изводите на СГС в тази връзка били необосновани. Нито един от свидетелите не бил твърдял имотът да е владян от ищците като собственици.

Не били обсъдени и показанията в частта им за наличието на спорове и за извеждането на ищците от процесния апартамент. Свидетелските показания не били съпоставени с останалите събрани доказателства. От показанията не можело да се направи извод за постоянно, непрекъснато, явно и несъмнено упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Не било достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение или да поддържа същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене.

Необходимо било това намерение да бъде противопоставено на собственика (а не на някое друго лице) по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта, което следвало от изискването владението да не е установено по скрит начин. Трябвало да са налице конкретни действия по отричане правата на собственика върху имота, които действия да са станали достояние на този собственик. В този смисъл неправилни били изводите на съда относно намерението на ищците да своят имота. Обитаването на даден имот, неговото ремонтиране и заплащане на необходимите за ползването му разноски, както и адресното регистриране, не сочело на намерение за неговото своене. Мотивите на съда били и вътрешно противоречиви във връзка с началния момент на държането на имота като 2 свой, като по отношение на Р. Х. приел да е манифестирала намерението си пред собственика с подадената през 2011 г. молба. Неправилни и несъответстващи на съдържанието на молбата от 08.02.2011 г. били изводите на съда. С молбата ищцата Х. не била заявила, че счита имота за свой, а че е настанена в имота, ползват го, че е заплатена цената на имота, че държавните органи не са предприели действия по завършване на процедурата, че са заплащали всички такси и разноски, като изрично било поискано приключване на започналата процедура по прехвърляне на собствеността върху имота. Необоснован бил изводът на съда, че е налице преобръщане на владение и че безспорно е установена промяната на субективното намерение.

Ищците установили фактическа власт върху имота на основание облигационно правоотношение, а подадената молба за завършване на процедурата по продажба била индиция за липсата на анимус. Презумпцията на чл. 69 ЗС в случая била опровергана, тъй като ищците установили фактическа власт върху имота на основание наем, а не доказали преобръщане на държането във владение. Неправилно било прието и че предприетите от ищците действия – ремонтни дейности, самостоятелно ползване, деклариране на имота и адресно регистриране, представляват манифестиране на намерение за своене, доведено до знанието на Държавата и противопоставено на същата.

Поддържането и ремонтирането на имота представлявало израз на задължението на ползвателя да се грижи за имота като добър стопанин и само по себе си не сочело на промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт. Съдът не обсъдил и не взел предвид възражението за смущаване на твърдяното владение – предприетите действия по изземване на имота и водените редица дела. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, като твърди претендираните от въззиваемите адвокатски възнаграждения да са несъответни на фактическата и правна сложност на спора. Съображения излага в писмена защита от 23.02.2026 г.

С въззивна жалба вх. № на СГС 62684/31.05.2024 г. третото лице помагач МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ, чрез гл. юрк. Т. К., обжалва първоинстанционното решение с оплаквания за неправилност – 3 неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ищците основавали претенциите си на това, че за покупката на процесния имот била заплатена цена от техния съпруг, баща и дядо – Г. Х.. Внасянето на продажната цена обаче било само едно от необходимите условия за сключване на договора за покупко-продажба на имот – държавна собственост по реда на НДИ (отм.), действала към момента на подаване на молбата за закупуване на имота. В жалбата се излагат безспорни по делото факти, че останалите елементи от фактическия състав по НДИ (отм.) не са били осъществени, съответно че имотът е останал държавен. Твърди се, че предвид недовършването на фактическия състав на продажбата по реда на НДИ (отм.) ищците продължили да обитават имота единствено като държатели. Изводът на съда, че от момента на плащането на цената ищците са започнали да владеят имота за себе си, бил необоснован. Това било мислимо в отношения между частноправни субекти, напр. на фаза предварителен договор, но не и при придобиване на имот от Държавата с оглед предвидения в НДИ (отм.) сложен фактически състав.

Поради това нямало как да се приеме, че с плащането на цената наемателят и неговото семейство, които били наясно с този фактически състав, са започнали да владеят имота като свой. Позовава се на забраната, установена в чл. 86 ЗС в периода 1990 – 1996 г., спирането на давността с § 1 ЗДЗС, като твърди същата да била спряна до 07.03.2022 г., а решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, имало действие занапред – чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ.

В тази връзка необосновано и в противоречие със собствените си заключения първостепенният съд приел, че по отношение на Р. и А. Х. давността тече от 18.03.1993 г., при положение че към този момент и до 01.06.1996 г. действала забрана за придобиване на вещи – държавна и общинска собственост и давност не е могла да тече. Твърди се съдът да допуснал съществени процесуални нарушения, като приетите доказателства не били обсъдени всестранно и пълно, а за приетите за неотносими не изложил мотиви защо приема да са такива. Въззивникът счита, че ищците единствено са държали имота, като са упражнявали фактическа власт върху него, но без намерение да го своят, което да са демонстрирали пред собственика. Неправилно съдът приел да е налице явно, непрекъснато и необезпокоявано владение.

4

Фактическата власт върху имота била установена по силата на облигационно правоотношение – договор за наем с Г. Х., прекратяването на което не водело до изменение на намерението на държателя, респ. неговите правоприемници.

В нито един момент до подаване на заявление вх. № ОА23-3386/17.03.2022 г. до областния управител на Област София те не били заявили, че упражняват давностно владение върху процесния имот и го считат за свой като придобит по давност. Това заявление било подадено значително време след издаването от областния управител на заповед по чл. 80 ЗДС, с която се изземвал процесният имот и с която се прекъсвало владението на ищците върху имота.

За да се измени намерението и да се счита, че е налице своене на имота, ищците трябвало да манифестират по явен и несъмнен начин намерението си пред собственика – Държавата, а не пред трети лица (в т.ч. общината, в чиито район се намира имотът). Заплащането на данъци за недвижим имот, извършено пред общината, само по себе си не било годно да докаже по несъмнен начин владение върху съответния имот. Дори да се приемело, че плащането на данъци представлява явно владение, то не било единствената и достатъчна предпоставка да бъде придобит един имот по давност. Това владение трябвало да е непрекъснато и необезпокоявано. Според въззивника от представените от ищците платежни нареждания било видно, че твърдяното владение не е непрекъснато, тъй като някои от задълженията били заплащани от ищцата Р. Х., а други – от ищцата А. Х.. Владението не било и необезпокоявано, тъй като многократно били предприемани действия от Държавата за изземване на имота от ищците. Налице били и доказателства за признаване собствеността на Държавата върху имота – молба рег. № 94РР/711/08.02.2011 г., с която било отправено искане за приключване на преписката по закупуване на имота и прехвърляне на собствеността. С това ясно и недвусмислено се признавало, че имотът е на Държавата. Това доказателство било тълкувано от първостепенния съд превратно, като го приел за доказателство за своене на имота. Поради това неправилен бил и изводът на съда, че по отношение на Р. Х. и А. Х. давността е изтекла към 19.01.2018 г., а по отношение на Д. Б. – към 21.03.2023 г., тъй като с цитираната молба давността била прекъсната и не бил изтекъл предвиденият в закона 10-годишен срок. Твърди се и съдът да допуснал съществено процесуално нарушение като обосновал изводите си със събраните по делото гласни доказателствени средства, които според въззивника били недопустими 5 съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаело се за правна сделка, за действителността на която закон изисквал писмен акт и за договор на стойност над 5 000 лв., поради което свидетелски показания били недопустими. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК поради липса на фактическа и правна сложност на делото. Съображения излага в писмени бележки от 24.02.2026 г.

Въззиваемите страни Р. А. Х., чрез пълномощника й адв. К. Г., А. Г. Х., чрез пълномощника й адв. Д. Г., и Д. П. Б., чрез пълномощника му адв. П. П., са депозирали писмени отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК на двете въззивни жалби, с които ги оспорват по подробно изложени съображения.