Решение № 2027 от 08.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2027 гр. Пловдив, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330110411 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от В. В. В., с ЕГН: ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата следните суми: сумата от 50 лева, представляваща недължимо заплатена по клауза за възнаградителна лихва сума по сключения между страните Договор за паричен заем с № * г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.07.2023г. до окончателното плащане на сумата, както и сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по сключения между страните Договор за паричен заем с № * г. , ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.07.2023г. до окончателното плащане на сумата.

Ищецът твърди, че между В. В., в качеството й на заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ Ад, в качеството на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № *г. Договорът е потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Недействителен е на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Ищецът излага, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ.

1 общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК. определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Ищецът сочи, че последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Ищецът твърди, че ако беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Ищецът сочи, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Ищецът излага, че клаузата за неустойка е недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Твърди още , че клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон - чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се иска нещо друго натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Ищецът твърди, че клаузата за неустойка противоречи и на императивната разпоредба на чл.ЗЗ ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова тя е нищожна. Моли за уважаване на предявените искове и претендира присъждане на направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за паричен заем с № *г., по силата който в полза на ищеца бил отпуснат паричен заем в размер на сумата от 1000 лв., срещу насрещното задължение на заемополучателя да заплати 15 двуседмични погасителни вноски; че в договора е установен годишният лихвен процент от 35 % и годишният процент на разходите – 41, 71 %; че с клаузата на чл. 4, ал. 2 от 2

Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 521, 85 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако имакредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 521, 85 лева, която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.

От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор за кредит (л. 35 от делото), се изяснява, че ищцата е погасила сумите – 1000 лева – главница, 33, 71 лева – лихва и 158, 40 лева – неустойка.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5-та на чл.

19 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид 3 обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 1000 лв. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитораи като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 71%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че 4 липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1111, 05 лева. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер от 521, 85 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще заплати по договора и тази, отразена в него.