Решение № 170 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 170 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100513214 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № II-55-20014086 от 18.01.2021 г. по гр.д.№ 38757 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 55-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД, установителни искове, че М.

Т. И., дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 11477/2019г. на СРС, 55 състав, а именно: на основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр.чл.149 ЗЕ – сумата 2517.47 лева за доставена топлинна енергия и 62.39 лева за осъщественото дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 57, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, за периода 01.05.2015г. – 30.04.2018г., ведно със законната лихва от 26.02.2019г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 2825.75 лева – главница за потребена топлоенергия и за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 64.67 лева – главница за осъществено дялово разпределение, като погасен по давност;

1 на основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД - 311.35 лева – лихва за забава за върху главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2016г. – 18.02.2019г. и 11.16 лева – лихва за забава за върху главницата за дялово разпределение за периода 01.03.2016г. – 18.02.2019г., като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 387.39 лева и за присъждане на мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 11.81 лева, като погасен по давност.

Срещу решение № II-55-20014086 от 18.01.2021 г., постановено от СРС, Второ ГО, 55 състав по гр.д.№ 38757 по описа за 201 9 г., e постъпила въззивна жалба от М. Т. И., ответник пред СРС.

Излагат се доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на така постановеното решение. Твърди, че решението било постановено от незаконен състав поради нарушение на чл.9 ЗСВ. Сочи, че СРС неправилно бил възприел ОУ; последните били част от индивидуален договор по смисъла на чл.298 ТЗ, защото ищеца бил търговско дружество. Счита, че не е налице двустранен договор, защото липсвало съгласие на едната страна. Договорът при ОУ не можел да бъде квалифициран като нормативен акт. Необходима била писмена форма съгласно чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ. В този смисъл СРС бил нарушил чл.5 и чл.9 ГПК. Заповедното производство също било нередовно, защото не била заплатена дължимата държавна такса по Тарифа № 1 от Наредбата за съдебните такси. Заявлението въз основа на което била издадена заповедта за изпълнение било недопустимо поради липса на правен интерес.

Нарушена била и т.2 б от ТР 4 по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че СРС не бил издал разпореждане от закрито съдебно заседание, а заповедта по чл.410 ГПК била издадена въз основа на нищожен образец. СРС отказал да изпълни разпоредбата на чл.633 ГПК като не бил изследвал служебно наличието на неравноправни клаузи. СРС не се бил съобразил и с европейското право, с КРБ, тълкувателните решения на ВКС, както и със съдебната практика на ВАС. Ищецът бил нарушил чл.3 от ГПК поради което следвало да бъде санкциониран от СГС, тъй като СРС отказал да стори това.

Допуснато било нарушение на ТР 1/2013 г. на ВКС, т.5 поради което искът бил недопустим. Допуснати били и процесуални нарушения-исковата молба 2 била нередовна, тъй като на ответника и третото лице помагач не били предоставени преписи от доказателствата към исковата молба. На вещите лица били зададени безсмислени задачи. СРС си бил спестил указанията по чл.180 и чл.183 ГПК. Следвало да бъде отстранен от доказателствата нот.акт, който не бил в оригинал и не бил заверен от Агенцията по вписванията. СРС не се бил произнесъл и по искането по чл.190 ГПК. Предявеният иск бил недопустим на основание чл.130 ГПК и чл.26 ГПК. Счита, че ищеца не бил установил правния си интерес от предявяване на иска срещу ответника при положение, че не бил представен писмен договор. ВКС бил приел, че потребител на услугата е цялата ЕС, а директивите сочели, че потребител е физическо лице. Нарушен бил чл.62 ЗЗП. Сочи, че правните съждения на съда били измислени, което се приравнявало на липса на истински мотиви. СРС отказал да приложи задължителната съдебна практика на СЕС. Излагат се доводи за некомпетентно изготвени съдебни експертизи. Едва ли нормален човек можел да кредитира такива експертизи. СРС бил игнорирал изложеното в отговора по исковата молба. Неправилно било решението и във връзка с мотивите му относно сключването на договор с ФДР. В случая от страна на ищеца било проявено неуважение към съда, налице била измама и опит за заблуда. В случая се касаело до непоръчана доставка по чл.208 ЗЗП. Нямало как ищецът да продава на ответника топлинна енергия поради което искът бил недопустим. СРС не бил изяснил и кой е доставчика на ТЕ до имота на ответника. СРС бил достигнал до грешно заключение относно реално доставеното количество ТЕ. Счита, че от събраните по делото доказателства не се установява основателност на претенцията на ищеца. Ответникът не дължал нито стотинка. Според БДС нямало отделно количество ТЕ за сградна инсталация. СРС бил нарушил грубо чл.15 ЗНА. Събраните доказателства били едностранно съставени.

Иска се от настоящата инстанция да прогласи заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК за нищожна и да приеме, че иска е недопустим. Да се обезсили издадената заповед за изпълнение. Алтернативно – да се приеме, че решението е нищожно или недопустимо, или по същество-неправилно.

По въззивната жалба е постъпил отговор от „Топлофикация София“ ЕАД, ищец пред СРС в който се излага становище за неоснователност на жалбата и правилност на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален 3 закон.Претенцията му била доказана. Претендират се разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД /което е действителното трето лице помагач на страната, конституирано на основание чл.219, ал.1 ГПК и по отношение на което е постановено обжалваното решение/ не изразява становище.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 06.02. 2021 г. Въззивната жалба е подадена на 22.02.2021 г./понеделник/; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в частта в която претенциите на ищеца срещу ответника /въззивник са били уважени.

Доколкото се твърди нищожност и недопустимост на обжалваното решение, настоящата инстанция намира въззивната жалба за допустима и в частта, в която с първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите на ищеца.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 06.03.2019 г. , издадена по ч.гр.д.№ 11477 по описа за 2029 г. на СРС, 55-ти състав е съобщена на длъжника на 13.04.2019 г. /л.12 от заповедното производство/.

На 18. 04.2019 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 06.06.2019 г.

Исковата молба е предявена на 05.07.2019 г., т.е. в срок.

Видно от петитума на исковата молба предявени са за установяване вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение.

Кое решение е нищожно:

4

Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици.

Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение. В същия смисъл са и решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о. , ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 145 ОТ 27.03.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2882/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.

Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.

В конкретния случай предметът на делото /предявен е иск по чл.422 ГПК/ е обхванат от подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е компетентен да го разгледа.

С РЕШЕНИЕ № 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО

КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г. , Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.“ Съдебният състав, разгледали делото като първа инстанция е формиран 5 по начина, предвиден в чл. 82, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/.

Исковото производство е проекция /продължение/ на заповедното производство поради което настоящата инстанция приема, че не е нарушен принципа за случайно разпределение по чл.9 ЗСВ.

С оглед съдебната практика при нарушение на принципа на случайното разпределение и ако такова възражение е било направено /какъвто е настоящия случай/, горната съдебна инстанция извършва проверка дали това е довело до неправилно решение във връзка с допуснати от съда процесуални нарушения, т.е. такова нарушение дори да е допуснато не води автоматично до нищожност на съдебния акт, така и в РЕШЕНИЕ № 202 ОТ 07.04.2020 Г. ПО ГР.

Д. № 2832/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.

Въззивната инстанция констатира, че обжалваното решение е постановено в изискуемата писмена форма, от надлежен съдебен състав, както и е подписано от постановилия го съдия.

Решението е напълно разбираемо, като логиката на съда е последователна и проследима дори без да се налага особено тълкуване.

Диспозитивът на решението е логично следствие от изложеното в мотивите му, като волята на СРС, изразена в атакуваното решение се извежда от текста без особено затруднение.

Нарушаването на императивна материално-правна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му, в този смисъл решение № 15 от 26.01.2015г. по гр.д. № 3298/2014г. по описа на ВКС, І ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК/ касаят правилността на решението.

Налага се извод, че обжалваното решение не е нищожно.

Кое решение е недопустимо:

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или 6 наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо, виж в този смисъл