Решение № 2935 от 10.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2935 гр. Пловдив, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330118601 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Г. П., чрез пълномощник – ЕАД Е. И., против „Креди Йес” ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата на чл. 8 от договор за кредит от 10.10.2023 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2000 лева.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който ищецът получил заемни средства в размер на сумата от 1700 лева, при ГПР в размер на 48,156 %. В чл. 6 от договора било предвидено задължение на заемателя за обезпечаване на кредита с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на изисквания на чл. 10 от Общите условия към договора. При неизпълнени на задължението за предоставяне на обезпечение, съгласно чл. 8 от договора се дължала неустойка в размер на 2000 лева, която следвало да се престира разсрочено заедно с погасителните вноски. От правна страна се сочи, че неустойката противоречала на принципа на добросъвестността, доколкото задължението за обезпечаване на заема било уговорено така, че да бъде препятствано 1 изпълнението му, за да доведе със сигурност до необходимост от заплащане на неустойка. Уговорената неустойка излизала извън присъщата й обезпечителна функции, като имала санкционен характер и водела до скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Посочва се, че потребителят предварително се е запознал с Общите условия, а в договора ясно били посочени възможните варианти за обезпечение и дължимата неустойка, като с полагането на подписа си потребителят се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. Признава се наличието на сключен между страните договор за заем, по който са направени плащания в размер на 1 701,56 лева, за което е представена справка за разпределение на постъпилите суми. Изложени са съображения за неоснователност на твърденията за нищожност на неустойката. Поддържа се, че клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Претендира се, че уговорката за заплащане на неустойката е в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 ЗЗД за свобода на договаряне. Твърди се, че неустойката по чл. 8 от договора не е включена в размера на ГПР с оглед забраната на чл.

19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Наред с това се изтъква, че ищецът имал право на отказ от сключване на договора, в случай, че не може да предостави уговорените обезпечения. Според ответното дружество уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № **** от **** г., сключен между „Креди Йес“ ООД и С. Г. П., по силата на който на ищцата е предоставена сумата в размер на 1700 лева за срок от 15 месеца с погасителна вноска в размер на 145,82 лева, при уговорен ГПР в размер на 48,053 % и 2 месечен лихвен процент в размер на 3,330 %.

Съобразно чл. 6, вр. чл. 8 от договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две обезпечения, както следва: 1) физическо лице - гарант, което следва да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл. 10, ал. 2, т. 1 от приложимите към договора за кредит Общи условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, както и 2) ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 8 от договора в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1952,64 лева.

Видно от удостоверение за активен кредит с изх. № ****/20.02.2024 г., издадено от ответника, получената от заемателя сума е в размер на 1700 лева, а подлежащата на връщане обща сума е в размер на 4140 лева. Посочено е, че към момента на издаване на удостоверението заемателят е заплатил сумата в размер на 1380,71 лева, като остатъкът е в размер на 2759,29 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията 3 на специалния закон – ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на заемателя на обезпечение в полза на заемодателя, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1952,64 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на заемателя, в тридневен срок от сключване на договора да осигури в кумулативност действието на две обезпечения: физическо лице - гарант, което следва да отговаря на поставените изисквания така, както е описано по-горе и ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две обезпечения под формата на физическо лице - гарант, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него и ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Освен това очакването е длъжникът по договора за заем да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от потребителя, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба. При това положение очевиден е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за 4

„неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,053 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора „неустойка”, то тя е с 5 характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който надвишава чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. При това положение след като неустойката е в размер от 1952,64 лева и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 8 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора ). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 4046 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).