Решение № 4630 от 03.07.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4630 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

АННА Р. КОФИНОВА при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от АННА Р. КОФИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100501291 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 15176/19.09.2023 г. по гр. д. № 64691/2021 г. на Софийски районен съд, 45-и състав, са отхвърлени предявените от С. К. С., ЕГН ********** и Д. И. С., ЕГН ********** срещу „ДАВЕКС“ ЕАД, ЕИК 122089440, искове, както следва: иск с правно основание чл. 108 от ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху недвижим имот, представляващ: празно дворно място в гр. София, район Слатина, ул.

„Момина чешма“, без номер, с площ от 400 кв.м., имот с идентификатор ***; иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата в размер на 1000 лева, представляваща стойността на разрушената от ответника в имота на ищците ограда, платима към всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2021 г., до окончателно изплащане на вземането, и иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата в размер на 400,00 лева, платима месечно за двамата ищци, представляваща обезщетение за лишаване от правото им на ползване на процесния имот, за периода от 31.05.2021 г. до 12.11.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2021 г., до окончателно изплащане на вземането.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищците С. К. С. и Д. И. С., с която са направени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Сочи се, че ответникът не е предявил изрично претенция за придобиване на процесния 1 имот по давност чрез възражение или иск, поради което жалбоподателите считат, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и поддържат, че обжалваното решение е нищожно. Развиват съображения, че ответникът не е доказал, че е владял имота, нито е установил, че ищците не са владели имота. С оглед употребата на думата „познайник“ в мотивите на решението считат, че съдът е проявил пристрастност. Заявяват, че първоинстанционният съд не е обсъдил противоречията в свидетелските показания относно наличието на ограда в имота. Поддържат твърденията си, че в имота е имало ограда, като се позовават на приети по делото сателитни снимки от „Гугъл“, от които се установявало това обстоятелство. Оспорват като неправилни изводите на съда относно представения договор за наем. С жалбата е отправено искане за отмяна на първоинстанционното решение в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „ДАВЕКС“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата с аргументи за нейната неоснователност. Излага, че от събраните доказателства не се установява ищците да са своили имота, нито се установява наличието, респективно премахването на ограда в имота. Въззиваемият поддържа, че е направил възражение за изтекла придобивна давност още с отговора на исковата молба, като не бил длъжен да предявява насрещен иск за собственост. Предвид това моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като е постановено от съд в кръга на правораздавателната му компетентност, обективирано е в писмена форма, носи подписа на постановилия го съдия и съдържа ясно изразена правна воля.

Решението е частично недопустимо по следните съображения.

Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК при констатирана нередовност на исковата молба от въззивния съд недостатъците на исковата молба следва да бъдат отстранени във въззивното производство. В този случай въззивната инстанция следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба /например да уточни обстоятелствата на 2 исковата молба или да приведе петитума на исковата молба в съответствие с обстоятелствената част/. След отстраняване в дадения срок на нередовността на исковата молба въззивният съд трябва да определи правното основание на предявения иск и въз основа на това да извърши преценка дали решението на първоинстанционния съд е недопустимо или неправилно.

В случая въззивният съд намира, че въпреки дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба относно иска за заплащане на обезщетение за ползване на процесния имот, същите не са били изпълнени, като не е било отстранено противоречието в твърденията на ищците във връзка със заявеното наличие на договор за наем между страните относно процесния имот и претендирането на сума за обезщетение за ползването му, считано от датата на сключване на договора, нито е бил посочен размер на иска.

В тази връзка с определение от 22.02.2024 г. въззивният съд е оставил без движение исковата молба в частта относно този иск, като са дадени указания за уточняване на основанието на иска и формулиране на надлежен петитум с посочване на основание, размер и период на иска.

В изпълнение на дадените указания са постъпили молба с вх. № 41219/09.04.2024 г. и молба с вх. № 107512/08.10.2024 г., като в последната молба е посочено, че се претендира сумата от 300 лева, представляваща месечен наем, и сумата от 100 лева, представляваща месечна неустойка за неизпълнение на договора за наем. Уточнено е, че периодът на претенцията е от 31.05.2021 г. до 12.11.2021 г., като общият претендиран размер на сумата за неплатен наем е 1800 лева, а на сумата за неустойка – 600 лева.

Въззивният съд приема, че с направеното уточнение са отстранени нередовностите на исковата молба, като с оглед това съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 1800 лева, представляваща неплатена наемна цена за периода от 31.05.2021 г. до 12.11.2021 г., дължима по сключен между страните договор за наем от 31.05.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2021 г., до окончателно изплащане на сумата.

Що се отнася до претенцията за неустойка, то съдът намира, че същата не представлява уточнение на първоначално отправената претенция за заплащане на сума за ползване на имота, а съставлява изцяло нов иск, чието предявяване едва във въззивното производство е недопустимо и следователно не подлежи на разглеждане.

С оглед допуснатото пред въззивната инстанция уточнение на иска се установява, че сумата за ползване на имота се претендира въз основа на различни от разгледаните от първоинстанционния съд фактически твърдения и петитум, като в действителност претенцията се основава на договорно основание – наличието на договор за наем, а не на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване. Предвид това се налага извод, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която е разгледан иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имота, тъй като в тази част съдът се е произнесъл по непредявен иск. Ето защо и на 3 основание чл. 270, ал. 3 ГПК в тази част решението следва да бъде обезсилено и върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

В останалата си част първоинстанционното решение е процесуално допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Неоснователно е оплакването на въззивниците, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск във връзка с възражението на ответника за придобивна давност. Следва да бъде отбелязано, че защитата на ответника по предявения иск за собственост може да бъде осъществена с различни процесуални средства – чрез предявяване на насрещен иск или чрез възражение. В случая придобивното основание, с което ответникът се противопоставя срещу претенцията на ищците – осъществено давностно владение върху процесния имот, не е предявено като насрещна искова претенция, нито е било разгледано като такава от съда. Същото е въведено в предмета на спора по делото от ответника с отговора на исковата молба чрез изрично формулирано правоизключващо възражение, което съдът е обсъдил в мотивите на обжалваното решение. С оглед това произнасянето на съда по този въпрос съответства на наведените от ответника фактически твърдения и направеното в тази връзка възражение.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

На първо място, въззивният съд намира за неоснователно релевираното с въззивната жалба оплакване за неправилност на решението поради пристрастност на съдията, който е постановил обжалваното решение. Видно от съдържанието на решението и съобразно семантичното значение на употребената дума „познайник“, то същата е предназначена да изрази извода на съда относно наличието на познанство между ищеца С. С. и свидетеля Г.С..

Сама по себе си думата не носи негативна конотация, нито конкретната й употреба в решението навежда на извод в такава насока. Напротив, от мотивите на решението се установява, че съдът е подложил на преценка показанията на свидетеля С., като ги е съпоставил с други доказателствени източници, и е формирал извод относно частичната им достоверност, без изобщо да коментира евентуална заинтересованост на свидетеля въз основа на коментираното обстоятелство – познанството му с ищеца. С оглед това въззивният съд намира, че подборът на изразни средства в съдебното решение не съставлява основание, което да поражда съмнение в безпристрастността на съдията, който го е постановил.

По същество съдът намира, че е сезиран със следните обективно съединени искове:

Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху недвижим имот, представляващ: празно дворно място в гр.

София, район Слатина, ул. „Момина чешма“, без номер, с площ от 400 кв.м., имот с идентификатор ***.

В доказателствена тежест на ищците по така предявения иск е да 4 установят правото на собственост върху процесния имот на твърдяното от тях основание, както и че ответникът владее имота. В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че има основание да владее спорния имот, както и възражението си за изтекла в негова полза придобивна давност - че е упражнявал непрекъснато, спокойно, необезпокоявано и явно фактическа власт върху имота за твърдения период с намерение да го свои.

Предявени са и искове за заплащане на сума в размер на 2000 лева, представляваща стойността на разрушена от ответника в имота на ищците ограда, която се претендира от всеки ищец в размер от 1000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2021 г., до окончателно изплащане на вземането.

Въззивният съд констатира, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на така предявените искове като такава по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Искът е за непозволено увреждане и е насочен срещу юридическо лице. По чл. 45 ЗЗД може да отговаря за причинени вреди само физическо лице. Юридическите лица не могат да отговарят по чл. 45 ЗЗД.