Решение № 36 от 10.05.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 36 гр. Смолян, 10.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ТРЕТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Т. Бошнякова

Събинска при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева като разгледа докладваното от Валентина Т. Бошнякова Събинска Търговско дело № 20235400900070 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.

Образувано е по иск, предявен от „Б. Л.“ ООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. М., ул. „Р.“ № *, ет. *, ап. *, представлявано от управителя В. А. Б., чрез адв. М. О., срещу „В. С.“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район К., ж. к.

„К.“ 3, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, представлявано от управителя И. Б. А. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 34 719.42 лв., представляващи неусвоен аванс по Договор за СМР от 02.06.2023 г., преведен на 02.06.2023 г. по Фактура № 0000000***/02.06.2023 г., ведно с разноските по делото.

Ищецът твърди, че на 02.06.2023 г. в качеството на възложител е сключил договор за СМР с ответното дружество в качеството на изпълнител, по силата на който изпълнителят се е задължил да извърши на свой риск и срещу възнаграждение изработка, доставка и монтаж на метална конструкция, облицована по покрив и стени с пенополиуретанови панели на обект „Цех за бутилиране на вода в УПИ I, кв. * по плана на с. Л., общ. М., описани в Приложение № 1 към договора на обща стойност 120 803.81 лв. На следващо място е посочено, че страните са уговорили следния начин на плащания по 1 договора: 1/ авансово плащане в размер на 50 % от договорената сума – при подписване на договора; 2/ междинно плащане в размер на 30 % - при монтаж на метална конструкция и 3/ окончателно плащане в размер на 20 % - след приемане на работата с протокол обр. 19.

Ищецът навежда доводи, че на 02.06.2023 г. е превел по банковата сметка на изпълнителя сумата от 51 759.42 лв. с ДДС, представляваща 50 % от договореното възнаграждение за метални работи /86 265.69 лв. без ДДС, респективно 10 658.83 лв. с ДДС/. Излага аргументи, че изпълнителят е следвало да започне изпълнението на СМР не по-късно от 10 дни след превеждането на аванса – 12.06.2023 г., като срокът за изпълнение е 30 работни дни – до 24.07.2023 г., до която дата е изпълнена само част от възложената работа. Ищцовото дружество заявява, че е предоставяло възможност на ответното дружество да завърши работата, макар и след срока, но изпълнителят е спрял да ходи на обекта, а впоследствие и да отговаря на телефонните обаждания, като всякакъв контакт с него е бил прекъснат.

Ищецът сочи, че стойността на извършените от изпълнителя работи се равнява на сумата от 14 200 лв. без ДДС, съответно 17 040 лв. с ДДС, съгласно единичните цени в Приложение № 1 към процесния договор.

Направен е извод, че разликата между преведения аванс от 51 759.42 лв. и стойността на изпълнените СМР – 17 040 лв., която разлика е в размер на 34 719.42 лв., е получена от ответното дружество при отпаднало основание, тъй като срокът за изпълнение на договора е изтекъл, като тази разлика, представляваща неусвоен аванс, подлежи на връщане. Направено е искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 34 719.42 лв. като неусвоен аванс по процесния договор, преведена на по Фактура № 0000000***/02.06.2023 г.

В предвидения от закона срок ответникът не е депозирал писмен отговор. От същия, чрез адв. М. М., е постъпила молба, в която е изразил становище, че не оспорва исковата претенция и моли за нейното уважаване по същество.

Смолянският окръжен съд, като взе предвид изложеното в исковата молба, както и становището на страните по делото и обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, приема за установено от фактическа страна следното:

2

Възникналите между страните облигационни правоотношения са обективирани в Договор за СМР от 02.06.2023 г., по силата на който ответникът - изпълнител се е задължил да извърши на свой риск и срещу възнаграждение изработка, доставка и монтаж на метална конструкция, облицована по покрив и стени с пенополиуретанови панели на обект „Цех за бутилиране на вода в УПИ I, кв. * по плана на с. Л., общ. М., описани в Приложение № 1 към договора на обща стойност 120 803.81 лв. без ДДС.

Видно от представената Фактура № 0000000***/02.06.2023 г. и платежно нареждане от същата дата, в изпълнение на уговореното ищецът възложител е превел по банковата сметка на изпълнителя сумата от 51 759.42 лв. Извършените от изпълнителя работи са на стойност 14 200 лв. без ДДС, респективно 17 040 лв. с ДДС, следователно разликата между преведения аванс /51 759.42 лв./ и стойността на изпълнените СМР /17 040 лв./ е в размер на 34 719.42 лв. Тази сума е предмет на предявената искова претенция и е призната като дължима от дружеството – изпълнител, конституирано като ответник в настоящото производство.

При така установената фактическа обстановка Смолянският окръжен съд намира предявения иск за допустим - депозиран е от процесуално правоспособна и активно легитимирана страна, която има правен интерес от търсената защита и е насочен срещу надлежна насрещна страна.

Възникналият правен спор не е решен със сила на пресъдено нещо и е подведомствен на сезирания съд. Анализът на установената фактическа обстановка налага следните правни изводи, които обуславят основателността на предявения иск:

Наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото, обективирано в Договор за СМР от 02.06.2023 г., обуславя взаимните и насрещни права и задължения на договарящите се. Уговореният аванс в размер на 51 759.42 лв. е бил преведен от ищеца – възложител в полза на ответника – изпълнител, който е изпълнил част от предвидените СМР в размер на 17 040 лв., като останалата част в размер на 34 719.42 лв. подлежи на връщане.

Ответникът е заявил, че не оспорва исковата претенция и е релевирал искане за нейното уважаване по същество, което процесуално действие представлява по своята правна същност признание на предявения иск.

3

В случая са налице предпоставките, предвидени в чл. 237 от ГПК, които обуславят постановяване на решение при признание на иска. Ответното дружество има право да се разпорежда с признатото право и то не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави.

Следователно претендираната сума в размер на 34 719.42 лв. подлежи на връщане, поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, като „В. С.“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район К., ж. к.

„К.“ 3, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, представлявано от управителя И. Б. А. следва да бъде осъдено да върне на „Б. Л.“ ООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. М., ул. „Р.“ № *, ет. *, ап. *, представлявано от управителя В. А. Б., сумата от 34 719.42 лв. /тридесет и четири хиляди седемстотин и деветнадесет лева и четиридесет и две стотинки/, представляващи разликата между преведения на 02.06.2023 г., обективиран във Фактура № 0000000***/02.06.2023 г. аванс /от 51 759.42 лв. с ДДС/ по Договор за СМР от 02.06.2023 г. и стойността на изпълнените СМР /в размер на 17 040 лв. с ДДС/.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и с оглед изхода на делото, както и направеното искане за заплащане на разноски, ответното дружество дължи и разноските по делото. Ответникът е релевирал възражение на основание чл.

78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските и искане същите да бъдат определени в съответствие с правната и фактическата сложност на делото, както и неоспорването на исковата претенция.

Внесените държавни такси по исковото и обезпечителното производство са в размер на 1 389 лв., респективно 40 лв. и са извън обсега на преценката за прекомерност. Претендираното адвокатско възнаграждение е в размер на 3 400 лв. за исковото производство и 500 лв. за обезпечителното производство, които суми са платени, съгласно представените по делата документи. Минималният размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 и ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 3 427.55 лв. за исковото производство, съответно 1 713.78 лв. за обезпечителното производство. Следователно претендираното адвокатско възнаграждение в случая е под определения в наредбата минимум.

В действителност ответната страна е направила признание на иска по 4 настоящото дело, което не е с особено голяма фактическа и правна сложност, като по искове със същото правно основание е налице многобройна константна съдебна практика. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че причина за завеждане на иска е станала ответната страна, която не е върнала дължимата сума, вкл. и след налагане на допуснатата обезпечителна мярка – запор върху банковите й сметки.

На следващо място заплатеното адвокатско възнаграждение е около два пъти и половина повече от заплатената държавна такса, от което съотношение също не може да се обоснове извод за прекомерност.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива остави неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред – в този смисъл Решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 на Съда на ЕО. С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 Съдът на ЕС е тълкувал чл. 101, § 1от ДФЕС, във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет /България/, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1от ДФЕС. Прието е, че националната юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Съгласно даденото в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 тълкуване, при произнасянето си за дължимите разноски за адвокатско възнаграждение националният съд не е обвързан от размерите, установени в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед предимството на първичното общностно право – чл. 101, § 1от ДФЕС пред 5 националното ни законодателство, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана във всички случаи. По всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд е длъжен да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер, включително и от разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от същата наредба, предвиждаща определяне на адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно. Единственото ограничение тук е свързано с преследваната от наредбата цел, а именно: да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за свой отрицателен резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ.

При определяне на подлежащите на възстановяване разноски следва да бъде гарантиран разумният им характер, тяхната пропорционалност и справедливост. Критерии за тази преценка са предмета на спора, обемът и сложността на извършената работа, цената на положения адвокатски труд, както и действителната фактическата и правна сложност на делото.